Public Republic Art Studio

Целувка в глутница

25 юли, 2009 от · 2 Коментара

Боян Биолчев

lize
Снимка: Dia™

От отсрещния хълм заедно с писък на гуми се срина светлината на фарове. Тя отмяташе като клечки за зъби към тъмното тънките стволове на дъбовата горичка. В два през нощта по планински път могат да карат така само пияни млади шофьори, прости стари шофьори или откровени идиоти.

Отбих в канавката и миг след това профуча и самата кола. Преди да успея да я видя, тя изчезна в новия завой, оставяйки единствено в дерето дрънчене на откачен ауспух.

Никой не я гонеше. Тъмнината на хълма се затвори. Но в моите собствени фарове под самия връх косо блеснаха светлоотражатели. В дясно от шосето, зарила нос, висеше, залостена между дърветата, червена лада. Заковах и още с превъртането на ключа чух прегракнал вик: “Помощ…”

Ладата бе яко забила предницата си в корените на един дъб, който очевидно бе спрял пътя й по стръмнината. Задните колела бяха във въздуха. Крепеше я едно дърво, врязано между двете врати чак до средата на купето.

И тогава видях момичето. Висеше надолу с главата от задната врата. Опитах се да я изтегля навън, но тя изкрещя. Кракът й беше заклещен. При удара дървото бе смачкало седалката и бе затиснало стъпалото й към пода като капан.

- Боли – простена тя.

Повдигнах я и се огледах безпомощно, защото просто нямаше как да я подпра на нещо, за да се опитам да я освободя. Кората на дървото бе обелена и дънерът накълцан – очевидно някой наивно бе опитвал да го отсече с нож. Понечих да я пусна, за да потърся инструменти в моята кола, но тя се впи в мене.

- Не ме оставяй… Недей…

Младите лица са хубави и по мрак. Но болката й не беше само от крака. Задавеният глас, студените ръце, струйката кръв край устата… Как са го оставили надолу с главата това момиче!…

Отново опитах да се освободя от ръцете й; трябваше да измъкна някак тоя крак. Но тя тихо изскимтя и зарови глава в гърдите ми. Стояхме така – нелепо и в неведение, ужасно непознати и ужасно слети в конвулсивна прегръдка.

- Той ми каза, че ме харесва… каза, че ме харесва… – тя се взря в мене и въпреки тъмнината видях, че в погледа й има разум.

- Трябва да ме пуснеш, за да ти помогна – казах аз.

Ръцете й се вкоравиха около врата ми с цялата отчаяна сила на изтичащия живот.

- Той ми каза, че сме родени един за друг… без да сме се познавали… Ох… боли…

Притвори очи, сякаш задряма. Но промълви:

- Кажи, той излъга ли ме… че ме харесва…

- Не – отвърнах аз.

Тя отново замълча. И после, след като времето, което гъсто течеше под затворените й клепки, я отдели вече от това, което й се случваше в момента, тя тихо каза:

- Теди… Теди… искам да ме целунеш пак.

Усетих как се опитва и не може, и все пак успява да го направи – да привлече главата ми към лицето си. Наведох се и долепих устни до нейните; така, както се спасява с целувка удавник. Но тя надали усети това.

Не зная колко дълго останахме така и именно защото не знаех и не се решавах да я пусна, почувствувах с гърдите си, че тялото й, макар и едва забележимо, започва да изстива.

Не помня времето до мига, когато дойде линейката. Лекарят се спъна, докато слизаше и изруга. Сестрата държеше в ръка система за кръвопреливане. Той докосна врата на момичето и отново изруга. После ме изгледа накриво.

- Какъв сте й?

- Никакъв. Минавах оттука… Трябва да освободим крака. Заклещен е.

- Като дойде полицията – отвърна той. – Щях да се зненадам, ако бяха дошли преди нас.

- Какво е станало? – попитах аз. – Видях само една кола, която бясно избяга оттука…

- Тръгнали са с две коли. Пияни като талпи. На дискотека – отвърна лекарят. – Тая излита от шосето. Натоварват се на другата и пристигнаха долу при нас – една счупена ръка, охлузвания и нищо повече…

- Защо са я зарязали?

Той запали цигара. Дрезгавият му глас издаваше човек, който ругае, защото не е престанал да се вълнува.

- Не е от тяхната група. Запознали са се с нея тази вечер горе в бара. Има в такива случаи идиотска изборност. Не могли да отрежат дървото, бързали да ни извикат да й помогнем… а не им дошло на ум, че някой от охлузените мекодупци може да остане при нея…

- Паникьосали са се – казах аз.

Той ме погледна косо.

- Сигурно… И все пак не живеем в свят, на групи си живеем… на глутници…

Пристигна полицейската кола. Бяха осведомени по телефона, защото носеха бензинова резачка. Дървото падна за секунди. Кракът на момичето се освободи и тя изведнъж натежа в ръцете ми. После крехкото тяло потъна в линейката. Никой не бързаше. Сестрата плачеше.

Падналото дърво вдигна прах и превърна светлината на фаровете в бяла мъгла. Дънерът му остана да стърчи като ампутиран крайник на земята.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Сладко нищо”, ИК “Анубис”, София, 2001 г., с. 31-35.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Дачо Господинов // 25 юли, 2009 //

    Хубав разказ. Колкото и да не ни се иска, живеем на глутници… Поздравления!

  • Калина Юнакова // 30 юли, 2009 //

    Покъртваща история, силно въздействащ разказ !

Коментирай