Public Republic Art Studio

Кшищоф Зануси: “Да се въздигнем високо, за да имаме оправданието, че живеем”

15 юли, 2009 от · 1 Коментар

Интервю на Йорданка Ингилизова с Кшищоф Зануси

Zanusi

Кшищоф Зануси е режисьор, сценарист, продуцент.

“Да се въздигнем високо, за да имаме оправданието, че живеем”

“Не искам да знам за кого се е оженил Брад Пит и моля да не ми пращат пощенски гълъби с такава информация”, казва големият полски кинематографист

Да взема автограф от световноизвестния режисьор, сценарист и продуцент върху книгата му „Време да се мре“ е едно от нещата, които непременно трябва да свърша в Балчик. Кшищов Зануси тъкмо е пристигнал предния ден в белокаменния град, за да участва в 7-ото издание на Международния фестивал за късометражно кино „В Двореца” и в следобеда, отреден за интервюта, сме се събрали десетината щастливци. До мен е младата критичка Петя Славова, която ще пише за списание „Кино“ и която щедро ми подарява половината от времето си, отпуснато от организаторите на феста.

Напук на изтощителното слънце, в Нимфеума е прохладно и някак аристократично. В единия ъгъл, разположен удобно в истински кралски стол, изваден от дворцовия интериор, Зануси словоохотливо отговаря на въпросите. Само от време на време в паузите се освежава с вода или парченце плод. И няма езикова бариера – гостът мигновено превключва на руски или английски, а реагира и на българска реч.

В другия ъгъл – изискан кетъринг с бяло вино и хапки. Докато тече маратонът на питащите, ние, чакащите, обсъждаме току-що преминалата открита лекция на киноаса – как се създава напрежение в киното и начини за достигане на кулминацията във филмовия епизод. Преповтаряме чутото – че не одобрявал буйния нрав на ученика си Ларс фон Триер, но пък харесвал филмите му; че Мона Лиза от Лувъра не е по-красива от Дамата с хермелина в Краков, просто е по-популярна…

Ето част от словото на мъдреца, който въздейства почти хипнотично на аудиторията: “Изкуството винаги е било израз на мъдростта. В толкова объркващи времена имаме нужда от нея. Много е важно да покажем, че общи неща свързват поколенията, защото хората често пропиляват живота си с грешни избори и решения. Светът се развива и променя толкова бързо, че новите генерации не успяват да разберат общото.

Нямам нищо против, че имаме различно мнение с младите режисьори, чиито филми продуцирам. Но искам те да продължат да разказват интересни истории. Често ние, артистите, сме много самотни хора. През последното десетилетие европейското кино страда от осезаем упадък на разказа – драматичните теми сякаш са изчерпани и разказът се подчинява на постмодернистични идеи. В майсторския клас ще разглеждаме драматичния потенциал в области от съвременния живот и ще ги илюстрираме с примери от различни филми”…

Здравейте, г-н Зануси! Когато днес всеки може да си купи камера от магазина, да снима филмче, да го качи после в интернет, да Ви попитам – дошло ли е време да се мре?

А, не… /смее се на алюзията с книгата му „Време да се мре“ – б.а./. И вие знаете случаи, когато преди половин век всички хора можеха да вземат писалка и да напишат роман. Нищо не се е променило. Въпреки всичко няколко талантливи мъже и жени пишат и създават романи, а повечето не умеят. Сега няма значение, че лесно може да се снима. Но трябва да мислиш за това как картината да стане интересна, а това винаги е трудно. В това е въпросът. Иначе наистина – всеки може да тръгне с камера и да снима, но от това не се ражда филм.

Казвате в книгата си, че въпросът за темите в творчеството Ви винаги Ви умилява. Сега Ви питам с уточнението, че не искам да предизвикам умиление /смее се от сърце – б.а./, а да разбера какво се променя в мисленето Ви в годините, върху какво Ви се иска да разсъждавате? Разполагате с мощна родова история, но казвате, че винаги трябва да има и „в главата” нещо…

Има само две теми, достойни да ме занимават в изкуството – за любов и за смърт. Мисля, че нищо друго не си струва да бъде коментирано, никакви други сюжети вече не ме вълнуват. Освен любовта и смъртта нищо интересно няма в човешкия живот.

Позволявам си да обърна заглавието на филма Ви във въпрос – наистина ли животът е смъртоносна болест, предавана по полов път?

Да, вярвам, защото всеки живот завършва със смърт. А цялата ни борба за преживяване не завършва никога с победа. Винаги завършва със загуба. Но все пак трябва да се борим докрая и в това е достойнството на човека – да не бъде съгласен със своята съдба. И щом се съпротивлява, щом се бори докрая, той остава непобедим. Никой никога на света не може да му отнеме това велико предимство. Ако го победят, то това може да стане в друго измерение – в измерението на мистическия, вечния живот. Да, има такъв свят, знам, той съществува.

Защо любовта вече не е болест на човечеството и все по-малко страдаме от нея?

Произхождат такива процеси на банализиране на любовта. И те започнаха със сексуалната революция и контрацептивите. В момента, когато физическата любов няма вече своята необходимост от възпроизвеждане, от поколение, ние не знаем как да се държим… И човечеството живее така през последните 50-60 години, където и да се е появило… /замисля се – б.а./.

Това е интересен въпрос – можем ли да продължим своето съществуване, без да се съобразяваме, да не гледаме на това, че половите контакти на хората вече нямат онзи драматизъм, какъвто са имали някога преди? Неизвестно. За мен остава открит въпрос. Сред младите често слушам огромните им мечти за велика любов, а тя някак е непрактична и ненужна.

От друга страна, консумативното общество ви предлага, че е особено важно за живота да купите 2 хладилника, 2 перални, 2 коли, 2 жилища … Да се срещате понякога с него или нея, да нямате дете, защото е по-удобно… И можете да живеете век. Да, вековно, но неинтересно – никакви сериозни страсти, никакво напрежение. За мен това не е щастлив живот. За много млади хора това е идеал – богат живот, без отговорности. За мен такъв живот е без основа и се боя, че винаги завършва с катастрофа.

Защо?

Защото просто човекът е устроен по друг начин. И средният живот не води до добро. Трябва да се вдигнем много високо, за да имаме оправданието, че живеем. За да ни даде чувството, че нещо сме постигнали. А без това усещане удобният живот завършва винаги с огромно разочарование. И страдаме, когато разберем, че нашият потенциал е изгубен. Виждам у младите днес, около 30-годишните, у които вече я няма тази илюзия, те са разбрали, че всичко, в което са вярвали, е грешка.

Смятате ли, че днешният бум на информация е всъщност път към отчуждението? Сякаш колкото повече сме информирани, ставаме все по-сами…

Не, не вярвам в това. По-скоро това е съвременен въпрос, свързан с практиката. Трябва филтър на информацията. Ние получаваме много, ама много информация и не знам за какво ни е нужна. Моята първа задача е да си създам защита от информацията, а не да водя борба за информация. /очите му грейват игриво – б.а./. Аз не искам да знам с кого живее и за кого се е оженил Брад Пит. И моля да не ми пращат пощенски гълъби с такава информация.

И кой е новият любовник на Мадона също не искам да знам. Аз нейните песни не слушам и на мен тя ми е абсолютно безразлична, равнодушен съм към пеенето й. И ме оставете без знанието, моля, с кого тя спи… В този смисъл, светът на информацията е много демократичен, той дава на всички достъп до новините, но не на всички дава филтър, някакво средство, за да разберат кои от тях си струва да се знаят, какво ви трябва и кой не бива да е в главата ви.

Учил сте физика и познавате физическите закони, вярвате ли в съдбата, има ли според Вас такова понятие „късмет“?

Не, не съм физик. Аз не се справих с тази наука, все пак среден физик съм, не съм кандидат за Нобелова награда… /смее се – б.а./ Аз се разочаровах от физиката, но и тя се разочарова от мен. Огромният интерес към материята и вярата, че разумът може да обясни много, имат своите граници. Ограниченията на разума физикът ги чувства най-силно.

Познавате и сте работил с много български творци – с Мариана Евстатиева-Биолчева сте състуденти, а с Георги Дюлгеров и Иван Ничев реализирате общи проекти. Какво научихте от тях, какви знания и мъдрост Ви дадоха българите?

Да, много хубави спомени имам от контакта с моите български колеги. И досега се уважаваме. Но не правете такава огромна разлика от факта кой къде се е родил, как е живял, дали е интелектуалец, или селянин… Достатъчно малко разстояние има между тях, с което България много силно се отличава от съседите. Обществото, което виждам и усещам тук, мен ме радва.

Снимка: Йорданка Ингилизова

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • „Амаркорд“ – „Колибри“ | MEDIA MARKETING // 29 апр, 2015 //

    [...] лъжа“ и „Долни истини“, 2004); – Кшищоф Зануси („Време да се мре, 2004); – Лив Улман [...]

Коментирай