Public Republic Art Studio

„Стерийно позорие” – Нови Сад – ІІ част

28 юли, 2009 от · Няма коментари

Виолета Станкова

Продължение от “Стерийно позорие” – Нови Сад”

13-то Издание на Международен критически симпозиум за театрални критици и театроведи на тема „Международните театрални фестивали и развитие на публиката”:

Специалното отношение към всеки от гостите му беше отношение към самия човек. Изискването за толерантност и жизнерадостта при обмена на енергии съпътстваше двата дни, в които се проведе. Разумът и интуицията си сътрудничиха при разискването как да заведем повече хора на театрално представление.

Мястото за дискусиите беше хотел „Парк”. Организатори са „Стерийно позорие”, Международната асоциация на театралните критици (IATC) и Европейски проект за фестивално проучване (EFRP). Симпозиума откриха директорът на „Стерийно позорие” Иван Лалич и Йован Чирилов. Водещи бяха Иван Меденица, помощник-генерален секретар на IATC и Драган Клаич, председател на EFRP в Амстердам. „Публиката иска да е изненадана от това, което (не) очаква!” бяха отварящите думи.


Photo: lapor

Доклади изнесоха театрални критици от почти цяла Европа. Йован Чирилов започна встъплението си с „Ако фестивалът е достигнал нова чувствителност, тогава е изпълнил предназначението си. БИТЕФ е доказателство!” Смесицата между самочувствие и ерудираност е доста привлекателна черта у сърбите.

Как публиката да бъде спечелена? За да се отговори на този въпрос, първо се наложи да се изясни с какво фестивалите допринасят за региона, в който се провеждат. Развитието на културата, изравняването на нивото между националните и международните фестивали и изграждането на собствен контекст са съществени плюсове.

Но какво остава след края на фестивала? Дали наистина етническите малцинства в Германия биха отишли да гледат театър, чужд на тяхната култура?


Photo: the todor

Тези въпроси бяха поставени от германски критик, който е и част от организаторите на Международния театрален фестивал в Берлин. Фестивалът си остава ограничен за посещение от страна на чуждите нации в Германия. Отпусканите за него средства не са достатъчно и може би трябва да се заложи на по-достъпна реклама. Кметът на Берлин го е определил като „Беден, но секси!”.

Наистина ясно е, че всеки фестивал си има своята публика. Според Драган Клаич политическата история е пряко свързана с културната. Но е нужно да се определи как точно театърът допринася за мира и спокойствието на духа в обществото.

Юн Чеол Ким разказа за многобройния си опит в театъра – гледа на година по 150 представления. Най-добрият фестивал за него е този във Вроцлав, Полша. Притеснява се, че театърът е загубил социалната си функция и именно чрез фестивалите ще може да си я възвърне.

Твърдението му, че „театърът не е за театралните професори, а за публиката” разбуди ентусиазма в залата. След всеки доклад имаше дискусия. Бурна и свежа, тя ме уверяваше, че срещата между театралните оценители, творците и публиката е събитие.

Изборът на спектаклите в програмата не е сам по себе си гаранция за успех. Липсата на идентичност и контролното тяло са грешният подход. Мотивация би трябвало да бъде различността при селекцията и дейността на критиците.

Те са основна „публика”, когато става въпрос за реклама и разпространение на качеството. Посредниците между живота в театъра и извън него.


Photo: zarkodrincic

Следващият доклад на Макс Глаунер от Германия постави дискусия за причината на всеки един посетител да идва на фестивал. Неговото решение беше да се наблегне върху иновативността и спектаклите, специално създадени за фестивалната програма. Съмнението му дали за днешния зрител театър и изкуство са идентични понятия отново повдигна дискусия.

Въпросът за индивидуалния мотив на зрителите дойде със Савас Патсалидис от Гърция. Докладът „Кой е там в залата?” ни донесе полъх на вглъбяване в себе си. Основна пречка за отчуждението между хората е неспособността им да видят какво носят в себе си.

Савас призова за здравословна локалност и авангард на истината – не на стила и външната плоска занимателност без атмосфера. Формирането на информирани с критично отношение зрители да бъде основна дейност на фестивалите. За да не бъде скучно, за да има какво да се преживява.

Английският критик Майкъл Ковъни сподели нуждата от създаване на профил на публиката и вредата от лицемерието на медиите по отношение на глобализацията.

Втората част от симпозиума започна с изтъкване на някои от проблемите на големите фестивали – шумът, тълпите, мръсотията, дразненията с местните жители. Проблем е и как не-театралните туристи да станат театрални.

Ясно е, че снобизмът и арогантността на творците създават пречка в комуникацията – би трябвало те да се смесят с хората, които ги гледат, иначе няма да разберат как работят социалните връзки. Изучаването на психологията на публиката като маса ще спомогне за обратната връзка.

Призивът на Мишел Вайс от Канада „Do not McDonalized festivals!” отекна срещу уеднаквяването на зрителите. Грешка ще бъде, ако слагаме под общ знаменател отделните личности, въпреки че по време на фестивали се говори по-скоро за „маса”.

Грешка е и опростяването чувствителността на представленията, за да бъдат с по-широк отзвук.

Оказва се, че почти на всички фестивали държавната субсидия е по-ограничена. Въпреки това средства за фестивали има – неочакваното е, че зрителите посрещат фестивалите по-хладно в някои страни. Запитването е отправено към самите театрали. Понякога това, което не прави фестивалът, е по-важно от това, което прави!

В крайна сметка темата се поизмести по-скоро върху това „Какво ти дава фестивалният опит?”. „Храната” за размишление ли е по-ценна от изпитаната емоция? Може ли самият живот да е с обороти като на фестивал? Каква е ползата за театрите, в които се провеждат фестивалите – имидж ли само?

Ползата е разширяването на духовните полета. Откритостта и смелостта срещу грубостта и невежеството е първата линия на „бойното поле”. Светът е сложен под лупа, за да бъде изчистено петното от душите. Сърбия ми показа как различието между хората е повод за общуване, а не за отблъскване.

„Кораб за кукли”

Пиесата е на Милена Маркович. Режисурата е на Ана Томович. Играта е блестяща. Какво имам предвид: „Кораб за кукли” е драматичен текст, в който трагичното, фарсовото и гротескното се преплитат. Смесицата им е необичайна приказка за пораснали момичета, но недостигнали зрялост.


Снимка: Архив на Театрален фестивал “Стерийно позорие” – 2009, Нови Сад, Сърбия

Животът на главната героиня минава през етапи на отчуждение, омраза, отхвърляне от другите. Пътешествие през убийствения забързан, изхабяващ, съвременен ритъм на живот. Къде остава човешкото и защо все ни е трудно да се докоснем?

Съдбата на младата жена е приказна, но от страшните приказки-кошмари, като че ли влизаш от една пакост в друга, а изходът е бил нарисуван и изтрит.


Снимка: Архив на Театрален фестивал “Стерийно позорие” – 2009, Нови Сад, Сърбия

Спектакълът извиква в теб най-тъмни предчувствия и страхове, но и чаровно те привлича. Страстната и искрена игра на актрисата Ясна Дуричич ме въвличаше във вихъра на неволите на героинята й.

Мюзикъл, драма и танц в едно. С оркестър на живо на сцената. Самите актьори също изпълняват песни и танци. Енергията им е неизчерпаема. На сцената има безброй предмети.


Снимка: Архив на Театрален фестивал “Стерийно позорие” – 2009, Нови Сад, Сърбия

Актьорите изпълняват по няколко роли, част от които са с маски – глави на джуджета или на мечки. Наистина зашеметително и трудно за описване. Ще се срещна пак с това представление през есента.

Какво оставих в Сърбия?

Още думи, на които научих истинското значение в Сърбия, са „посвещение, отдаденост, отношение”… Развитието на критичен поглед към живота се черпи от самия живот.

Нови Сад е град, където театърът е навсякъде! Разговорите около мен бяха театрални, хората по улицата решаваха какво ще гледат, таксиметровите шофьори съжаляваха, че са на работа и нямат възможност да отидат в театъра…

Театърът е основата, върху която се трупа усърдие за преодоляване на омразата и насилието в света. Той е средството по красив и недискретен начин да се поставят проблеми. Днес те са много и никъде не срещнах, нито в Белград, нито в Нови Сад, човек, който да е незаинтересован или да отбягва темата „Накъде отива светът и не е ли тръгнал отдавна натам?”.

Толерира се емоционалността като единствения път да се различи будният човек от страхливия, или по-страшното – от престъпно безхаберния? Простотата и дълбочината на откровението ме зашеметиха. Като че ли за пръв път около мен се говореше за днешния ден!

Без оплакване и изречени истини с полууста, а с яден глас се споделяха стремежът и безпокойството. „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!” беше фразата, която ми даваше сили да се завърна у дома. Наистина, слизайки на автогарата в София, съжалих, че част от ентусиазма и бурността оставих зад граница…

Защото няма нищо по-човешко от това да се опиташ да достигнеш до друг човек!


Photo: madmoiselle lavender

Първата публикация на текста “Стерийно позорие” – Нови Сад – ІІ част” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Lifestyle · Visual Art · За творчеството · Мрежата · Сцена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай