Димитър Ангелов
Снимка: PONCE 2007
Може би пейзажът, макар и да се променяше непрекъснато, я правеше да изглежда тъжна, със застинал поглед… Опитах се да се усмихна и направих широк жест, чрез който ми се стори, че докосвам самата сърцевина на нейната самота.
- За какво ни служи да пътуваме? – осмелих се да прекъсна мълчанието. – Зная, че самотата не е нищо друго освен натрапливата компания на неприятни неща и ако търся убежище в самотата, не е заради някакво странно удоволствие – просто внимавам да не падна в пропастта. Защото най-ужасното е, че тази пропаст не съществува.
Тази самота, обаче, стана толкова крехка, че започна да натрупва пясъчната си тежест равномерно и невъзвратимо.
Тогава стигнах дотам да се влюбя в една болест с женско име. Всъщност не можеше да бъде другояче, защото всички болести са от женски род. Но имах късмет щастието и нещастието ми да съвпаднат в едно единствено нещо – самотата.
Един ден изпратих на сина ми телеграма: “Баща ти умря на върха на една от най-високите мечти от студена и главозамайваща самота. Баща ти”. Но не получих отговор.
Изпратих друга: “Твоят баща беше голям мечтател. Мечтаеше за невъзможното, по-точно, никога не го обсеби мечтата, защото целият му живот беше един блян”.
Но моите жалби си останаха напразни. И едва сега, когато Ви гледам, разбирам, че в крайна сметка самотата не е никакъв факт, а само една поза. Не зная дали ме разбирате…
- Me llamo Soledad* – каза тя и сякаш изчезна между безразличието и уплахата. Почувствах се засрамен, когато се сетих, че самотата говори всички езици, но не разбира нито един. Аз си говорех сам. Дори не пътувах.
Но ето, че Тя, Самотата, се приближава към мен с леки и елеганти стъпки. Облечена с дълга черна рокля, както можеше да се очаква. О, не! – всъщност беше толкова пъстроцветна, но в тъмни тонове: нищо странно в нейното предпочитание. Отправи ми дълбок, изпитателен поглед, в който ме потопи до очите, сякаш искаше да ме удави.
След това смъкна нивото с един жест на непонятна снизходителност. И отново тласна срещу мен вълнà от смразяваща студенина, която ме обгърна целия и ми позволи да усетя непосредствената близост на всякакъв вид неща, които можеха да приемат най-красноречивото изражение на самотата. После с жест на презрение към безполезността на моето присъствие ми обърна гръб.
Въздъхнах с облекчение – най-после бях сам.
* “Казвам се Соледад”; Soledad – женско име, означаващо “(тъжна) самота”
Превод от португалски: Емилия Кръстева
Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.
Dimíter Ánguelov
))))
