Public Republic

Мария Ендрева

Снимка: [lucas.gomes]

Продължение

В текста на есето следват още примери, описващи видения в миналото златен век, който е белязан от посредничеството и застъпничеството на просиялите в името на Христа светци, представляващи своеобразен мост между профанното и сакралното.

На фона на тази идеално-утопична картина на едно безконфликтно функциониращо общество, натоварено с всички знаци на божественото, Новалис приветства с голяма доза мракобесен (отново от съвременна гледна точка) възторг рестрикциите, които католическата църква упражнява над ренесансовата наука, отлъчвайки или изгаряйки на клада множество хора и книги:

С право мъдрият глава на църквата се противопоставял на наглите извращения на човешките склонности за сметка на светото чувство и на ненавременните опасни открития в областта на знанието. Затова той запретил на дръзките мислители да твърдят на всеослушание, че Земята е незначително блуждаеща звезда, защото добре знаел, че заедно с уважението си към своето обиталище и земно отечество хората ще загубят и уважението си към небесната родина и своя род, ще предпочетат пределното знание пред безкрайната вяра [б. м., МЕ] и ще свикнат да презират всичко велико и достойно за удивление и да гледат на него като на мъртъв закон (Новалис 1993: 50-51).

Ще спра вниманието си върху този момент на гонение на знанието заради запазването авторитета на вярата.

С настъпването на Новото време все повече се очертава изграждането на модерната субект-обектна опозиция, която в съвременното си съдържание е чужда за времената преди ренесанса. Благодарение на големите природонаучни открития и на Декартовата философия субект-обектните отношения приемат следния образ – субект = човек, обект = всичко останало, като светът се определя от субекта, т.е. всеки индивид изгражда малко или много собствен свят.

По този начин нещата извън човека се лишават от самостоятелна онтологична стойност, те не могат да бъдат сами за себе си, защото са поставени в неравнопоставено, подчинено и пасивно отношение спрямо субекта, който е единственият активен елемент в релациите между него и света, а оттам и властващ и определящ фактор за обектите.

Освен в тази настъпила неравнопоставеност между хората и нещата, откритията на науката сриват целия почиващ неподвижно в себе си обществен ред. В средновековието йерархичните структури са всеобхватни, на тях са подвластни дори времевите и пространствените отношения и организация. Има йерархично подреден ансамбъл от места – профанни и сакрални, защитени и открити, градски и селски, небесни и земни пространства.

Мишел Фуко говори в съчинението си „Другите пространства” за това пресичане на пространството, където нещата намират своя покой (срв. Фуко 1992). Скандалът в откритието на Галилей се състои следователно не в революционността на възгледа, че земята е кълбо, което не е центърът на света, а в това, че тя се върти.

С Коперник и Галилей се отваря едно безкрайно пространство, където нещата не се намират в точка на покой, а представляват точката на тяхното движение. Що се отнася до времето, то следпросвещенският 19. в. е обсебен да акумулира минало, обективиращо се в големи исторически изследователски трудове (срв. Фуко 1992: 34).

Това задвижване на земята и на вселената прави именно нещата относителни спрямо наблюдаващия ги субект и ги подчинява на неговия поглед. Изважда ги от тяхната вглъбеност и неподвижност и ги хвърля във вихъра на относителното време и пространство.

Загубва се неподвижната точка, представляваща ориентир за истината и битието и се откриват безкрайности, които се движат и всяко движение е относително спрямо друго такова.

Това е едно задействане на машината, която от тук нататък ще изисква от всеки да бъде в движение и ще заклеймява пасивността като предразсъдък и закостенялост на тъмните векове. Така се ражда и истинският делови живот на човека.

Това е промяната, с която човекът е осъден на щастие, единствено ако е активен. С това обаче съзерцателно настроеният романтизъм, начело с Новалис и Фридрих Шлегел, не може да се съгласи.

В приведения цитат за първи път в есето се прави основното за последващия текст противопоставяне на пределното знание и безпределната вяра, представляващо на практика противопоставяне на рационалното срещу ирационалното, на което се крепи целият конфликт на просвещението и романтизма.

Важно е да се спомене, че веднага след въвеждането на тази опозиция Новалис изоставя утопичното говорене и се впуска в исторически преглед, за да разясни причините, поради които описаният златен век пропуска да се случи в историята.

Първата причина за неслучването на идеалното царство* Новалис вижда в потискащото влияние на възникналите капиталистически механизми, което кара хората да забравят за великата цел на богочовешкия райх. Това било първа любов, която задрямала под натиска на деловия живот, споменът за която бил изтласкан от себелюбиви грижи и чиито връзки, по-късно охулени като лъжа и заблуда и осъдени от по-сетнешния опит, били завинаги разкъсани от голяма част от европейците (Новалис 1993: 51).

Активният делови живот насочва енергията на хората към усъвършенстване на средствата за тяхното земно добруване и не им оставя място за съзерцателност и вглъбяване в собствената душевност, като вярата и любовта отстъпват мястото си на знанието и притежанието.

Новалис се спира на Реформацията като съпътстващо явление на посочената промяна. Той отчита някои добри страни на движението, но го заклеймява заради недопустимото разделяне на неделимата и единствено спасителна църква, която се оказва изведнъж затворена в държавни граници, и разрушаването на свещената йерархия, където на мястото на единия владетел се появяват множество малки териториални и религиозни князе.

Основното обвинение към Мартин Лутер е, че имал изобщо произволно отношение към християнството, бил сляп за неговия дух и въвел една друга буква и друга религия, а именно свещената общозначимост на Библията; по този начин в религиозните дела се намесила една съвсем чужда земна наука – филологията, чието разяждащо влияние става оттогава очевидно (Новалис 1993: 54).

Пагубното действие на протестантизма се търси преди всичко във въвеждането на рационалния подход в рамките на религията, който спомага за премахването на християнската чувствителност и чувственост. Изходната точка на вярата е от тук нататък не чувството и усещането, а минаващото през разума и разсъдъка слово, което херменевтично се подлага на анализ, за да се извлекат посланията, от които в крайна сметка не остава друго освен морал.

Подходът както и самият Новалис твърди, е филологичен, а не богословски, а още по-малко мистичен, с което от религията изчезва тайнственото, мистичното и чудотворното. С Реформацията се слага край на християнството. Оттук нататък него вече го няма (Новалис 1993: 54-55).

Християнството се превръща в място, където словото се чете, не за постигане на общност между всички участващи в тайнството, а за тълкувание и обяснение на зададените в него мотиви.

По този начин текстът става разпознаваем и използваем единствено като кодифициращ норми на поведение и задаващ някакъв морален коректив. Преводът на свещения текст на говорим език представлява снишаването му до нивото на рационалното, където религиозното чувство може да се изрази единствено с проповед, с морал.

Актът на ритуалното четене на закодирания, неразбираем, чужд по своята същност свещен текст отпреди реформацията загубва своя характер и бива заместен от частното, неритуално четене. Не е чудно на този фон, че се налага изводът, че изкуството като синонимно на чудновато, тайнствено и неподдаващо се на норми, изчезва за сметка на знанието.

Следствие на тази замяна се явява и замяната на изкуството и фантазията с морала и закона, което принизява човека до едно от живите същества, па макар и слагайки го пред всички останали.

—
* Новалис използва думата „Reich”, която след краха на Третия райх е отчасти дискредитирана в нашето съвремие. Това понятие най-точно на български се превежда с „царство”, където иманентно присъства и значението на Царство Божие.

Следва продължение