Public Republic

Десислава Лазарова

Снимка: Kevin N. Murphy

Първият мъж на Ева беше прокурор, вторият хирург. Те и двамата толкова я обичаха и така я намъчиха със своята тежка себична обич, че тя започна да изпитва ужас от влюбени мъже.

Беше хубава жена, от онези, които се харесват на всички и които всички инстинктивно пожелават да притежават. Притежателите се появиха още преди шестнадесетата й година, винаги безумно увлечени, винаги предано покорни, винаги свирепо ревниви към другите евентуални притежатели.

Те запълваха плътно времето й, защото друго освен тях не биваше да има в нейния живот. Ава никога не беше оставала сама вечер, не беше ходила сама на кино, не беше излизала сама в парка. Никога не бе се влюбвала сама в някого, той неизменно я изпреварваше.

Понеже нямаше как да задоволи щенията на всички кандидат-притежатели, Ива разви мъчително чувство за вина. Ужасяваше се от нови познати, рано или късно погледите им ставаха подозрително сериозни, притежателски пронизителни и обидено обвинителни. В такава сърцераздирателна обстановка чудно ли е, че неизменно я влюбваха в себе си мъже, към които я повличаше единствено състраданието.

И така, първият притежател с документ беше много зает човек. Връщаше се грохнал у дома, при своята любов и очакваше тя предано да му свали тежкото палто, грижовно да го нахрани, съсредоточено да изгледа с него филма, гальовно да го сложи в леглото и любовно да го приспи. Ина обаче, понеже не се прибираше грохнала у дома, нито пък искаше да грохва край печката, поддържаше с големи усилия ритуала на притежаването.

Каквато си беше деликатна, тя опитваше с необидни намеци да внуши на този човек, че тяхната голяма любов спокойно би могла да излезе вечер навън, да отиде на гости, да се посмее и позабавлява с други хора. Притежателят обаче не изпитваше нужда от други хора, стигаха му онези, които цял ден бе принуден да разследва.

На всичкото отгоре не желаеше да търпи чужди притежателски погледи върху своето притежание, което му се виждаше прекалено общително, доверчиво, състрадателно и неопитно. Животът бе джунгла и те трябваше да се държат здраво един за друг, ако искаха да оцелеят.

След няколко мъчителни години, в които тя разби вярата му в хората! уби желанието му за живот! умъртви любовта му! съсипа живота му! убеди го, че човек трябва да е суров с жените и да не позволява да го въртят на пръста си, те се разведоха.

Вторият притежател с документ, хирургът, беше дяволски амбициозен и честолюбив човек. Беше изтъкан от амбиции и натъпкан с честолюбие. След като получи правото да сложи в къщата си Ана, макар да продължаваше люто да я обича, той загуби интерес към нея, както впрочем не се интересуваше и от другите хора, а единствено от лицево-черепните им кости.

Мярваше се вкъщи по различни часове на денонощието, хапваше надве-натри от хладилника, усмихваше й се разсеяно, ала не пропускаше да я прониже със заплашително притежателския си поглед, който някак оставаше да витае след него из къщата и вещаеше неприятности.
И те не закъсняха.

Привлечени от вечната му липса, различни бивши и нови кандидати за притежание без документ обсадиха самотните часове на Яна. Макар сам да не проявяваше желание да ги запълни, хирургът реши, че това не може да продължава. Жената трябва да си знае къщата. Зае се да й направи деца, за да не стои празна и защото човек трябва да има деца, които да го продължат. Добре че не беше специалист по ин-витро оплождане, защото другото не се получи.

Междувременно самата притежавана започна да се задушава от толкова много любов. Заизпитва яростно желание за разпритежаване. Свирепата обич на мъжа й не можеше да си го представи иначе, освен като разюздаване. След люти схватки той реши да изпревари неизбежното с достойнство. Изхвърли я от къщата си и на прощаване процеди да не разчита на него, ако някога пострадат лицево-черепните й кости.

В следващите няколко години Ема се опита да живее сама, да се влюбва сама, но това не я ощастливи особено, защото любимите й бяха вече притежатели с документ и не можеха да си представят как може да притежават и нея, без това да им създаде куп имуществени неприятности.

Знаейки, че живее непритежавана, работодателите й не проумяваха защо отказва обичливите им грижи и жестоко си отмъщаваха. Ставаше все по-трудно да си намери работа и да я запази. Светът беше безнадеждно чифтосан, затънал до козирката в трагикомедията на взаимното притежаване. И как не се намери никой, склонен да й се любува, без да я притежава.

Впрочем, намери се. Този човек беше безнадеждно хомосексуален. И също толкова богат. Парите му позволяваха да задоволява всичките си прищевки. Нае апартамент срещу нейния и така можеше да я съзерцава съвсем отблизо сутрин, вечер и през почивните дни. Обаче искаше и да я чува и затова уреди подслушване на телефона й.

След известно време тези откраднати мигове вече не му стигаха, та затова нае детектив, който я следваше неотлъчно и документираше живота й с фотоапарат, впоследствие и с камера. Оттам до монтирането на камери и подслушвателни устройства в апартамента й минаха само няколко месеца. Може да се каже, че сега вече беше негова всецяло.

В своя апартамент той й посвети малък храм. Помещението беше облепено от пода до тавана със снимките й, огромен екран му доставяше насладата да я съзерцава в движение – как върви по улиците, пазарува, среща се с приятели, как се прибира у дома, съблича се, облича се, ходи гола из апартамента си, къпе се, използва тоалетната, епилира се, прави секс с мъже, само един от които се задържа по-дълго.

Не по-малко огромен прозорец гледаше право в нейната спалня – той обичаше вечер да седне в кресло срещу нея и да я гледа ненаситно в тъмното с чаша великолепно бяло вино в ръка.

Понякога, много рядко, споделяше това блаженство с най-любимия от множеството си партньори.

Тя живееше в пълно неведение за тази тайна страст до момента, в който крадци разбиха апартамента на богатия хомосексуален мъж и между другото проникнаха в храма. Находката им беше толкова скандална, че те не се стърпяха да я споделят с жълтата преса, която не се стърпя да публикува богато илюстрираната история на тази небивала страст.

За да се спаси от скандала и срама, нашата героиня продаде цялото си имущество и замина в чужбина. На една австралийска аерогара, скрита все още зад черните си очила в тълпата пътници, тя неочаквано се сблъска с един свой бивш обожател. Беше толкова уморена, отчаяна, съсипана, че докато го прегръщаше изненадана, за миг склони глава на силната му мъжка гръд.

Той потрепера, притисна я към себе си, но веднага си спомни разсеяно любезната усмивка, с която толкова пъти бе го отминавала и жестоко обиждала, отдръпна се леко, погледна я отмъстително обвинително и притежателски тържествуващо и рече:

- А аз толкова те обичах!

И чудно ли е тогава, че въпреки навалицата и умората тя успя да се отблъсне от него с длани в законна самоотбрана и да извика заклинателно:

- Не, не ме обичай! Не искам да ме обичаш! Моля те, недей да ме обичаш! Само се отнасяй човешки с мен…

Снимка: Kevin N. Murphy