Public Republic Art Studio

Седемте стъпки на Христо Йоцов

29 юни, 2009 от · Няма коментари

Интервю на Тихомир Игнатов с Христо Йоцов

Г-н Йоцов, разкажете малко повече за себе си. Защо избрахте професията на музикант?

Ще се опитам да се обрисувам само в няколко изречения. Израснал съм в семейство на класически музиканти. Много пъти са ме питали как така в една толкова класическа среда може да се тръгне към джаза.

Мисля, че не е толкова трудно. Когато човек има този вид музикален бекграунд, е много по-лесно да премине към джаза, защото той е една много духовна сфера и не може така изведнъж, не учили, незнаещи, невникнали в същината на тази музика, да почнат да свирят, а не могат дори и да слушат. Тя, малко или повече, си остава елитарна музика и слава Богу, че е така.

Последното нещо, което искам, е джазът да стане поп музика. Тогава ще влязат други фактори, които ще диктуват нещата и музиката ще се опорочи. Още през 80-те години в музикалното училище започнахме да свирим с мои съученици.

Тогава свирихме на първите джазови срещи в България. След казармата, вече 1981 година, започнах да свиря активно като джазов музикант. Седем години първо в бенда на Вили Казасян. Тогава основахме групата “Акустична версия”, която спечели няколко престижни награди – в Белгия и Германия. И оттогава безброй пътувания, концерти и запознанства. Започнах да преподавам, да композирам.

Има ли фиксирани правила в джаза?

Разбира се, няма нещо, в което да няма правила. Както вече казах, човек трябва да е подготвен и да знае какво слуша. Тази привидна свобода, а дори понякога анархия, е подчинена на правила.

Тя се подчинява най-вече на отношението на музикантите един към друг и възможността им да говорят и усещат на един език. Тази способност на джазовите музиканти прави възможна срещата на абсолютно непознати хора и това тези непознати хора да свирят като едно цяло – както направихме сега последното парче.

Какво е посланието на последния ви албум “7 Steps” (Седем стъпки)?

Идеята беше да привлека млади музиканти и да ги заразя с любовта към тази музика. Като се обърна назад във времето и видя каква голяма разлика има в самочувствието и свиренето на тези млади хора, се чувствам много щастлив.

“7 Steps” е равностоен на онези 7 години, онези 7 стъпала в живота на хората, които трябва да се изминат, за да можеш да кажеш – Ето, да, аз мога!

Къде се чувствате по-добре – на сцената или в студиото?

При всички положения сцената е пространството, което ми дава емоцията, свободата, радостта. И най-вече защото срещу теб има хора, които реагират и участват в правенето на чудото, наречено музика.

Какво различава фюжън джаза от другите жанрове в джаза?

Това е формата, до която музикантите през последните 10-15 години неминуемо достигнаха, защото чистите стилове, като суинг и бибоп или чист латин, етно като че ли сами по себе си почват да бъдат тесни за музикантите и те търсят начин да ги смесят в едно.

Всеки се опира на фолклора на собствената си страна. Или пък много музиканти се опират на индийския фолклор. А и това, което правим ние с Теодосий Спасов, е именно микс между джаз и българска народна музика.

Как чувствате джаза – като начин на живот, хоби, работа?

И трите заедно. Радвам се, че работата ми е и мое хоби.

Откъде черпите вдъхновение?

Черпя вдъхновение от хората, с които контактувам, от моите съмишленици. От великите музиканти по света. И от моята потребност да свиря и пиша музика.

Кои са любимите ви музиканти?

Всички велики музиканти, които са дали нещо за музиката.

Освен джаз, каква друга музика слушате?

Класическа музика. Самият аз пиша класическа и симфонична музика.

Кой е любимият ви тон в музиката?

Този въпрос никога не са ми го задавали. Любимият ми тон е добрият тон. Добрият тон е много важен в общуването между хората. Защото ако хората го използват по-често, светът ще изглежда по друг начин.

Как се е изменил джазът през годините за вас. Може ли определен строй или диктатура да променят музиката?

Не, не може. Даже преди промените гладът за такава музика беше много по-голям.

Може ли джазът да носи посланието на бунта, както е, да речем, в рока?

Не мисля. Джазът не може да изиграе тази роля по простата причина, че не е поп музика. Рокът можа да изиграе тази роля, защото е музика на масата, на тълпата, енергията е много по-различна.

Кой е най-големият ви успех и кое е най-голямото ви падение като музикант, ако има такова?

Слава Богу, аз успях да се предпазя от падения. Падението го рабирам като предателство към разбиранията ми за музика. И съм горд пред себе си, че през всичките тези години не съм отстъпил от идеята си за музика, особено когато беше много трудно – 1996 г. и 1997 г.

Положението тогава беше катастрофално в тази нещастна държава. Тогава хората като нас, джазовите музиканти, тотално нямаха работа.

Тези, които оцеляхме и не се пуснахме по евтината възможност някъде другаде да печелим пари, запазихме имената си.

Най-големият ми успех е, че преди няколко дни дъщеря ми беше приета в Хановер да учи класическо пиано.

За толкова години на сцената има ли нещо, което никога няма да забравите?

Да! Никога няма да забравя, когато през 1985 година свирих на една сцена във Варшава с Майлс Дейвис. Това е едно чудо, което Бог ми подари да чуя на живо.

Какъв съвет ще дадете на бъдещите джаз музиканти?

Бих им казал, че ако искат да свирят тази музика, първо трябва да са заразени с нея. Това е вирус, това е заболяване, доживотно и неизлечимо. И ако чувстват, че имат този вирус, нещата ще станат.

Предстоят ли ви участия в чужбина?

Планирам ноември или декември да направим концерти в Германия – в Бохум и Дюселдорф. Имам там познати българи, които са основали в Дюселдорф фондация за представяне на българско изкуство. Аз съм сигурен, че Германия е място, където има силно българско лоби и много културни центрове, които биха могли да представят българската музика.

Снимки и мултимедия: Николай Николов

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай