Public Republic Art Studio

Една малка бяла смърт (диптих)

26 юни, 2009 от · 2 Коментара

Румяна Райкова

Diptih
Снимка: Flavinsky Photography

1

Кой можеше да знае…

никой

от мрака невсмукван

само бял прилеп но дали и той

Дали и Рита Валдивия

в осмоъгълната тишина виждаше

тунелите по които пълзях

тунелите в които заспивах

тунелите от които се завръщах

Нали (ако) водеха

някъде

и щях да съм поръбила тишината

в триъгълния апокалипсис

на бухала в ухото ми

Но само заключвах вратата на къщата

м н о г о   м н о г о   м н о г о   пъти

а варосаната луна се стичаше по стените

глътна ключа и се задави

Кой можеше да знае…

А аз попитах моя Сесар Вайехо

дали бих могла само да го целуна

и не знам какво ми каза

и дали плачеше

дали намигваше

май чух “Андре Бретон ще го чета ли още”

но после се събудих и забравих…

Кой можеше да знае…

че се отдавам на мъглата цикламена

полепнала по покрива

че охлюва в черупката си

само за малко е умрял

че всяко разлепване от теб

е белият прилеп

че ми е една малка бяла смърт

м а л к а   и   б я л а

б я л а   и   м а л к а

бяла   бяла

е д н а   м а л к а   б я л а   с м ъ р т

***

2

Кой можеше да знае…

…а днес бях жива

нямаше луна мъгла

и белият прилеп го нямаше

само четвъртъчните колене ги имаше

но те се отпуснаха

и тупнах в сряда на средният (път)

Кой можеше да знае…

че ми падна усмивката

и дълго я търсих в тревата

че без да искам настъпих малко умрелият охлюв

и той стана много умрял охлюв

И жабите много ми се радваха тогава

и плаках ли, валях ли…

Кой можеше да знае…

не и въздишащият ти гръб

едва ли устните ти приковани

(в) сърцето ми едва ли

…тогава моят мил Вайехо, Сесар

както се разхождаше из Париж

ми каза по най-мъртвешки и френски

да попитам Порфирио –мъжът с конско лице

Барба-Хакоб бохема…

И аз търсих Порфирио в Меделин

а той бил блуждаещ дух…

И пак се събудих и забравих всичко

Кой можеше да знае…

И само поисках едно дълго заспиване

този път сама поисках

да счупя третото доверие

в моята си глава само

по един изящен начин

защото първите две ме порязаха

като

една малка бяла смърт

м а л к а   и   б я л а

б я л а   и   м а л к а

бяла   бяла

е д н а   м а л к а   б я л а   с м ъ р т

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • marteniza // 27 юни, 2009 //

    Мммм…

    “Разказвам ти от другата си личност,

    която пие черна аяуаска,

    венчана с тое в малка, жълта кана

    с ръждиво дъно,

    тъмно и смълчано.

    Сребриста пАра думите обърква,

    пространството изпълва с аромати –

    безцветен дъх на мъртвата землянка,

    дърво с ръце – въжета за душата,

    един студен и неподвижен вятър;

    оплюто вледенено огледало,

    изправено срещу леса пресукан,

    внезапно обсадил нощта на торса.

    Гласа си мога в тъмното да видя

    излизащ от гората – огледало;

    препълнено е то с дървета стари

    и бавно се е спуснало надолу,

    през цветен дим, през ствол на мачиманго,

    просмуква се в проблясващия плевел,

    нахлуващ през пролуките на пода…

    Ръцете гледам, гледам си лицето,

    През кожа гледам, гледам се с ръцете…

    Надигам се от дънер на еспина.

    О, всичко е наред в това горище.

    То вече не е мътно огледало,

    а лес съвсем реален, просто тук е.

    Чудесен е – мирише и шуми…

    Поляна прекосявам, пъхам пръсти

    в отвора на кушмата и изваждам

    шишенце цветна течност;

    и развинтвам

    капачката.

    Капачката разперва

    криле зъбчати и полита с блясък,

    а после приближава и поръсва

    гърдите ми със музиката течна.

    Отправям се нанякъде,

    разтварям

    бамбукови стъбла пастелно цветни,

    пищяли на танриля, член аченов,

    стените от душици изкатервам.

    През отвора на кушмата избликват

    лепливи капки ароматни ноти.

    Сияние на факли очертава -

    и бавно зачертава-вцепенява

    лицето ми,

    лицата ми,

    лицата ни

    и тези три смутени силуета,

    които се разлистват най-внезапно

    във висините тъмни на косата

    като луни, корони, хоризонти

    на жълти и червени орхидеи;

    в безвремието виждам ги далечни,

    съвсем далечни да се изличават;

    до прах от кост под слънчеви лисици.

    Съвсем далечни

    да се изличават,

    съвсем далечни -

    да ме заличават….”

    Сесар Калво, 1985

    Деликатно, както винаги.

  • Руми Райк // 8 юли, 2009 //

    мерси за страхотното вкючване, marteniza :)

Коментирай