Public Republic

Интервю на Ваня Николаева с фотографа Румен Койнов

Фотографът Румен Койнов е роден в България през 1964 г.; живее в София, преди да се премести в Пловдив, където успява да спечели почитатели и приятели с оригиналните си фотографии; участвал е в десетки изложби. През 2000 година Румен и съпругата му заминават за Бразилия, град Манауш, и вече близо декада интересът и любовта на Румен към амазонската прелест са част от сърцето и творчеството му.

Импресии от Амазония е издадената през март тази година книга със снимки на фотографа, представящи полифоничността на живота в бразилската джунгла. Книгата, в която има включени и впечатления на приятели на Румен Койнов, е издадена на български и английски езици за предстоящата изложба на автора в България.

Между март и май 2009 в Хановер се състоя изложба на фотографа, където беше представена книгата му, издадена и на немски език. Културен агент на Румен Койнов в Германия е Нели Еверт.

Настоящите ангажименти на Румен Койнов са свързани с нова книга с фотографии от България и е съвместен проект с немския писател Румен Еверт.

Всички знаем, че човек е човек, когато е на път. Но от значение е когато дестинацията вече е не само мираж, а реалност, да съумее и да се запази като такъв. Особено когато реалността е твърде различна от тази, с която много от нас сме свикнали.

Щастлива съм да ви представя Румен Койнов – изключително позитивен и интересен човек с вълнуващи фотографии, които имат какво да разкажат…

Как би се представил Румен Койнов с няколко думи?

Ами трудно ми е да представя Румен Койнов, тъй като не го познавам тварде добре (смях).Може би като един мързелив авантюрист, влюбен във всичко красиво.

Фотографията път към какво е?

Фотографията е едно доста самотно занимание, което обаче позволява да си крадеш безнаказано красота и време. Кой друг го може?

Кое е това, на което Бразилия те научи, а България не успя?

Става вапрос за две савсем различни държави с коренно различни култури, така че съм научил много и от двете. Както добри, така и лоши неща. На какво ме научи Бразилия… може би да обядвам редовно, да казвам без угризения “ще го свърша утре” и че дори когато имаш само чифт скъсани джапанки и прогнила тениска на гърба си можеш да бъдеш щастлив.

Какво е за теб Амазония?

Един жив организъм, който не подлежи на опитомяване. Една необятност, която не престава да ме учудва и вдъхновява.

Кога и как се открихте с фотографията?

Преди доста години (вече) докато следвах почти по принуда ВМЕИ Ленин (сегашния Технически Университет).Спомням си, че по време на един стаж в Източна Германия купих първата си камера и нещата някак си се наредиха…

С какво са свързани мечтите ти? И какво е равносилно на една мечта?

Може би с това всички мои приятели и близки да бъдат здрави и щастливи в ежедневието си. Да имаме още много радостни дни заедно. Може би да се науча да приемам това, което не мога да променя. Да съм спокоен със себе си…

Водата е нещо специално за теб. … За какво са „жадни” хората в днешно време?

Много различни жажди съм срещал… За жалост най-често една все по-материална жажда в един все по-материален свят, в който все по-малко има място за мечтатели и създатели на нематериални красоти.

Град Манауш, който става твой дом след Пловдив, е бил познат в началото на 20 век като „Сърцето на Амазония”. Как те прие Манауш и имаше ли нещо, което ти липсваше?

Манауш е нещо, което можеш да обичаш. И в същото време да мразиш от все сърце. Мисля, че няма друго такова място на света. Приемът беше топъл. И влажен, но дружелюбен.

Фотографиите ти са черно-бели, лишени от разсейващия елемент на пъстротата. Какъв ефект или послание би искал да бъдат откривани в тях?

Не съм се замислял. Така работя в момента, може би утре ще снимам цветно… В края на краищата ние сме толкова различни хора през живота си… И все пак, ако някой успее да усети полъха на вечерния бриз на Рио Негро или да чуе нечий детски смях от моите снимки, аз бих бил безкрайно щастлив.

Какво ти подари докосването до живота на амазонските жители?

По-малко суета, повече мъдрост.

Кой цвят би подхождал най-много на човешката душа?

Белият. Все пак е съставен от всички останали…

Кое те стимулира да продължаваш да твориш?

Красивото, което съм видял вчера не е същото като това, което виждам днес и не ще бъде еднакво с това, което ще видя утре.

Кое прави фотографията изкуство?

А какво е изкуство? Не бих могъл да отговоря. Да оставим това на критиците.

Кое е специфичното при заснемане на лица?

Светлината, контактът с модела, моментът.

Не малко племена и народи вярват, че направената снимка открадва душата на заснетия. Ти в какво вярваш, докато снимаш?

Ами да остана ненаказан крадейки… момента.

Никога няма да забравя…

Първата глътка топъл и влажен въздух на летището в Манауш… както и толкова много други първи неща.