Public Republic Art Studio

Нашият клуб

30 юни, 2009 от · Няма коментари

Кристин Димитрова


Снимка: luca:sehnsucht

Долу едно раздрънкано рено фуего се опитваше да влезе на заден ход в гаража, при положение, че собственикът на паркирания микробус не можеше да бъде намерен, за да отвори пътя.
- Давай, давай, давай… оп! Оп!
По-малкият от двамата братя монтьори направляваше процеса, като си помагаше с ръце. Пръстите му бяха изразителни и черни като на джаз-тромпетист.

Реното, качвало и сваляло красиви жени на автостоп в епохата на Дюран Дюран, сега ръмжеше безпомощно като старец с откраднат бастун. Задният му калник беше огънат, но не и изгубен за човечеството. Освен ако сега не обършеше металната врата на влизане в гаража.

- Като нова ще я докараме – каза по-големия брат без да вади фаса изпод пожълтелите си мустаци. Сухата му кокалеста фигура подсказваше, че е от хората, които на винарска дегустация биха си поръчали двойна гроздова. На минаване шляпна колата по задницата с интимния жест на дресьор.

- Гърнето да й смените! – кресна професор Денков от горния етаж сред кълбеса от дим. Кабинетът му беше точно над гаражите.
- Денко, как е, как е? – подвикна нагоре по-малкия брат сякаш не беше доловил гноящата омраза в забележката отгоре. Под черните си къдрици той криеше мил и безпомощен поглед и жените все се впускаха да му помагат.
Професорът затвори прозореца си и дръпна завесата, за да не ги гледа.

Грохотът от форсирането обаче намери своите шупли в стената, през които да се просмуче. Стъклата жужаха от вибрациите. Денков включи стереото и могъщите тонове на хевиметъла изпълниха помещението. Остър тенор се захвана да прокобява края на света, като се кълнеше на гроба на всичко най-свято да го ускори, а солокитарата се включваше нетърпеливо между фразите му в очакване да удари нейния час.

Професорът си пое дъх сред звуците, които от студентските години насам му възвръщаха достойнството. Седна пред компютъра и се приготви да продължи работа. От справочниците наоколо го гледаха разчекнатите фосили на птици от плейстоцена.
Вратата се отвори и влезе жена му с пластмасова табла в ръка.

- Е, много е задимено тук – каза тя и започна да прибира чашите от кафе, зарязани по етажерки и шкафове навсякъде из кабинета. Денкова работеше в рекламна агенция и беше основният приносител на средства в семейството. Когато не носеше анцунг от две части, дългите й крака бяха обути във възможно най-скъпите чорапи.

С нея се спореше трудно. Професорът я погледна, поклати глава и се опита да се съсредоточи на нова степен в изречението, което от половин час изглеждаше пред довършване. На излизане тя отвори прозореца.

Всички китари виеха в един глас за мъката на самотния ездач сред разрухата на света и образуваха нещо като временна слухова завеса. Отдолу като че ли маневрите по паркирането бяха приключили. Phasianus colchicus написа Денков като ново подзаглавие и разлисти записките си. Ако успееше да си стегне статията навреме, имаше надежда да го включат в разкопките в Пиния дел Вайе.

Но дори и да успееше със статията, разкопките оставаха в едно второ селение на несигурността. Натам се бяха затичали толкова много колеги, че вероятно част от костния материал вече беше изпотъпкан. В този момент отдолу загърмяха ударите на два чука, които отначало се сипеха безразборно, а после, като ирония, се вместиха в ритъма на музиката.
- Това вече не се издържа – извика Денков.

Тъй като в кабинета нямаше друг освен него, думите му потънаха неоползотворени в лавиците с цветни атласи. Отиде в антрето, за да позвъни на свой колега с вила извън града. Вилата нямаше интернет, топла вода, а от време на време и студена, но всичко беше за предпочитане пред сегашното положение. Набра телефона, в последния момент му се стори, че е сбъркал цифра, тресна слушалката, но тя отскочи накриво и увисна на кабела си.

След кратка гонитба между ръката му и слушалката, той отново започна да набира, макар че някъде по средата се зачуди дали наистина беше успял да прекъсне връзката или не. Телефонът продължаваше да поема цифрите с мълчалива готовност.

Денков заподозря, че навярно вече се пързаля по свързващите кабели далеч отвъд вилата на колегата. Кратък сигнал му показа, че нечий телефон беше започнал да звъни. Докато се колебаеше какво да направи, от другата страна се чу многопластов женски глас:
- Добър ден. Клуб “Нашите хора”. С какво можем да ви бъдем полезни?

Денков знаеше, че културните личности се извиняват, когато попаднат на непознат телефон. Денков знаеше, че те най-малкото прекъсват връзката, за да не отнемат времето на онези, които са обезпокоили напразно. Денков не беше убеден, че някой наоколо заслужава културата му.
- Намерете ми нов апартамент!
- Нов апартамент. Къде?

Той се смути като човек, който отваря вратата, за да влезе в тоалетната, а се оказва на сцената на препълнен театър.
- Извинете, това е някаква грешка.
- Тогава с какво друго можем да ви бъдем полезни?
- Убийте братята от гаража – каза той и в сърцето му се разля сатанинска радост. Миг преди да затвори слушалката, му се стори, че чува: “Поръчката е приета”.

Върна се на бюрото си и разтри слепоочия с длани. Захвана се да формулира с разумни изречения откъслечните данни из записките си. Думите, които искаше да напише, все се оказваха с една повече от това, което синтаксисът на изречението можеше да поеме. Изреченията трябваше да се разделят някъде, но къде?

Какво ставаше с подлога на второто изречение, ако той се явяваше пряко допълнение в първото? Нямаше ли някаква по-ефикасна словесна структура, с която да изрази всичко наведнъж без униженията на раздробяването? Забеляза, че докато сам пред себе си се правеше, че пише, пръстите му ровеха из интернет в търсене на клуб “Нашите хора”. Такъв не съществуваше.

Спря музиката и отдолу долетяха игривите ритми на някакъв общобалкански кючек с мъжествени подвиквания. Трябваше да намери някакъв начин да продължи да работи независимо от шума. И все пак, кои бяха тези, с които се свърза? Жени с такъв тембър не разработват телефонни майтапи за мухите, които сред плетеницата от комуникации, случайно са уцелили паяжината им.

Тях по-скоро ги грабва някаква организация, издълбава тялото им отвътре и облича гласа им като собствена дреха. Кой се криеше зад този глас? Из главата му се въртеше усещането – може би напълно неоправдано – че ако си беше останал на идеята за нов апартамент, желанието му щеше да бъде изпълнено. А ако наистина правеха всичко, за което поемаха ангажимент? Денков натисна бутона за повторно набиране.

Някой вдигна слушалката и зачака. Денков разбра, че трябва да започне първи и пробва почвата с едно несигурно “Ало?” По кабела до ухото му достигаше музика. Прекалено позната музика и затова в първия момент не можа за я различи.
- Кажи, Денко!

Беше гласът на по-малкия брат. Само той го наричаше Денко. За по-големия Денков беше “професоре”. И двете обръщения му изглеждаха еднакво подигравателни. Сега кючекът се чуваше от две места – веднъж от прозореца и втори път, доста по-остро, от слушалката.
- Ти ли си на този телефон?
- Жена ти да ти каже. Нали тя преди малко се обажда да намалим радиото.
Дотук с повторното набиране.

- Ама вие не го намалихте, нали?
- Па как че го намалим! Викам й да слезе долу сама да ми го намали.
Чу се смехът на мустакатия брат. По-малкият се присъедини със ситно кикотене.

Денят беше загубен. Ако не искаше да загуби и разсъдъка си, Денков трябваше час по-скоро да престане да мисли за долния етаж. Отиде в кръчмата до биологическия факултет, там откри две колежки, които приблизително му отговаряха по ранг, но без да го засенчват, и цял следобед с бира в ръка им говореше за човешката ситуация.

На всеки час с различна бира в ръка. По едно време се появи новият асистент в катедрата и сложи на масата бутилка “Феймъс Граус”. Денков впери очи в етикета и произнесе Lagopus scoticus. Но сам не беше сигурен какво говори.

Следващият ден беше тих, спокоен, с умерена облачност и изненадата дойде едва привечер, когато Денков се прибираше от лекции с няколко курсови работи в чантата. Една линейка беше задръстила пътя към двора. От отворените капаци на задницата й нищо не можеше да се види, но по прозорците на околните къщи се бяха надвесили хора и от време на време някой от тях сочеше надолу с пръст.

Линейката не беше спряла точно пред входа и все пак тя беше някакси наоколо. Притеснен за здравето на жена си, Денков хукна нагоре по стълбите.
Завари я да си реже ноктите на краката по хавлия. За пръв път му се стори, че изострените й черти могат да се тълкуват и като уязвими.
- Видя ли долу? – каза тя. – Братята са умрели.

Денков като че ли след много дълго падане едва сега се удари в земята. Известно време беше летял през мъгливите пластове на тревогата, после се беше прибрал с такси посред нощ, беше понаписал това-онова сутринта, беше преподавал, беше раздал конспектите за изпита и беше живял с чувството, че нещата най-после са си на мястото. А те не са си били.
- Как? Кога? И двамата ли?

Тя не знаеше точно как, май се били задушили, вратата била заключена уж отвътре, но може би отвън, един съсед ги видял през стъклото да лежат и отначало ги помислил за пияни, това в двора не било точно линейка, а катафалката на болницата, за вечеря имало шницели от кулинарния магазин, ако е гладен, може да ги притопли на микровълновата.
Денков не беше гладен.

Взе листчето с телефона на своя колега и започна да го набира отново, като се стараеше да сбърка на предишните места. Успя да се свърже с двама старци, едно дете, тийнейджърски купон и храм-паметника Свети Александър Невски. Кодът очевидно беше направен така, че да се предава лично, от ръка на ръка, и не можеше да бъде улучен случайно. Освен съвсем случайно.

Денков се опита да поработи върху статията си, но не успя. Едва когато над претоплените шницели му се стори, че смъртта на братята можеше да бъде и просто инцидент, малко му поолекна. Такива неща се случваха. Шансът да се случат на някого до двадесет и четири часа след като си му ги пожелал, не беше голям, но в една вселена от безкрайни възможности той съществуваше.

Можеше ли фазанът, чиито вкаменени остатъци лежаха зад витрината на университетската сбирка, да знае, че от цялата овълчена природа наоколо само неговите крехки останки ще пропътуват близо милион години до учебниците? А можеше ли телефон, който не съществуваше дори според телефонната компания, да изпълнява желания? Докато дъвчеше една по-упорита жила Денков забеляза, че комбинацията от двата въпроса не го радва. Преглътна.

Мина месец, през който семестърът свърши и започна сесията. Задълженията на Денков вече се изчерпваха в това, да слуша с половин ухо опитите на студентите да го убедят колко много са чели, а той да къса по някого за разнообразие. Статията му беше почти завършена.

Органичните останки, който беше пресявал и промивал, се превръщаха в пригледен билет за участие в международните дискусии. Пред прозореца на кабинета му пееха птици, които – ако имаха необходимия посмъртен късмет – след около милион години щяха да влязат в научен труд като неговия. Телефонът иззвъня.

- Добър ден. Търсим ви от клуб “Нашите хора”.
Беше женски глас, чийто богати резонанси не можеха да бъдат забравени.
- Вие?
- Точно така. Нали това беше телефонът, от който ни се обадихте?
- Вижте, тогава беше станала някаква грешка.
- Няма никаква грешка. Поръчката ви беше изпълнена. Вече сте от “Нашите хора”. Сега слушайте добре какво трябва да направите за нас.

Денков затвори телефона и за по-сигурно изключи кабела му. Току-що бе получил доказателство, че тези, които вече смяташе за плод на въображението си, бяха плевел на реалността. От джоба му се разнесе тежката интродукция на метъл балада. Все още разтреперан от повторния си контакт с клуб “Нашите хора”, Денков вдигна джиесема си – по-скоро за да прекрати шума, отколкото да разбере кой го търси.

- Съветвам ви да не прекъсвате връзката – каза познатият глас.
- Откъде ми знаете джиесема?
- Откъдето и адреса. Да не губим повече време. Поръчката, която ви възлагаме, може да бъде изпълнена в срок от 48 часа. Ако я изпълните до 24 часа, получавате бонус. Ако не я изпълните до 48 часа, ще се наложи да ви включим в списъка на длъжниците.
- Какъв списък на длъжниците?
- Вас и съпругата ви.

Колената на Денков омекнаха и той се подпря на рамката на прозореца. Един пробит ауспух в ъгъла на двора едва-едва напомняше за онези, които преди време бяха ремонтирали чужди коли. На освободеното от микробуса място три деца играеха на карти. Гласът обясни задачата.

- Не мога него – изхлипа Денков. – Той ми дава ключа от вилата си да работя там. Не може ли новия асистент от катедрата? Нямате представа какъв интригант… Не? Откъде-накъде него? Защо аз? Ние сме приятели…
- Точно затова вие сте най-подходящият. Помнете: ако изпълнението е в рамките на 24 часа, получавате бонус.
- А какъв точно е бонусът?
- Включване в разкопките в Пиния дел Вайе, Испания.

Колкото и да не му беше смешно, Денков се разсмя.
- Назад сте с информацията. Аз изпуснах всички срокове. Вече знам и кой си е купил билет, за да отиде.
- Тя няма да отиде – каза гласът. – Нашите хора ще се погрижат да отидете вие.
- Да не сте посмели да й…
- Успокойте се, става дума само за един телефонен разговор и нов документ. Вече няма нужда да се притеснявате за нищо. Никой от нашите хора не се притеснява за нищо.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай