Public Republic Art Studio

Теди Москов: Театърът като удоволствие, енергия, полифоничност, пътешествие

4 юни, 2009 от · 2 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Велина Ватева със Стефан (Теди) Москов

Нека започнем с “Красотата спи”. Колко е шантаво, но явно все пак се получава, да се съчетаят двама толкова несъвместими автори като Шарл Перо и Фройд?

Това е шега, те не се съчетават въобще. Подзаглавиетоието е стръв за публиката, която знае кои са Шарл Перо и Зигмунд Фройд. Шега с теорията на Фройд, уж приложена към “Спящата красавица” .

А публиката налапва ли тази стръв?

Повечето пъти да. Няма билети, продадено е представлението.

Когато гледах представлението, ми направи впечатление, че много хора реагираха страшно първосигнално, виждаха само първия пласт.

Но по този начин им се отваря и вторият пласт. Иначе няма как. Ако действаш само на втория пласт, ще дойде само „вторият пласт”, тоест петима души.

Това означава ли, че едно представление трябва да е максимално отворено, да бъде за широка публика?

Трябва да бъде за всички. При мен трябва да идват и деца, и възрастни.

“Амаркорд” на Фелини го разбират и простаци, и умници, и деца, и старци. За мен най-важното е да постигна това. Да не е скучно за никого – нито за умния, нито за глупавия.

Гледах анимационен филм, правен от Салвадор Дали и Уолт Дисни.Той ще въздейства на всеки. Странни фигурки се мърдат, не е много изобретателно, но са толкова странни, че се учудваш, че изобщо се движат.

Но пък там няма история, която може да бъде проследена.

Къде има история, която може да бъде проследена, освен в тъпотиите.

Аз работя на безсюжетен принцип винаги. Така е при полифоничната музика. Симфоничната, създава сюжет – пролог, завръзка, развръзка и финал. А при полифонията се леят паралелни теми.

Безсюжетността навярно е много по-сложна.

Сложно е поддържане на такива представления. Защото връзката между епизодите е само енергията. А не логиката. И това е кошмар за поддържане.

В Германия е по-лесно, защото там са по-дисциплинирани артистите. Докато нашите се разсейват.

Можеш ли да кажеш как публиката в Германия приема пиесите ти?

В Хамбург много добре ме приемат. Имам си своя публика.

Но Хамбург не е Германия, не е представителна извадка на Германия. Той е световен град, Бийтълс са пробили там, не в Лондон.

Работил съм също така в Бремен, Дюселдорф, Щутгард, Бохум, Дармщат. На някои места публиката е по-трудна, спонтанното, на пръв поглед първосигнално театрално действие ги объркваше, но накрая ги печелех.

В Бремен беше най-трудно – там направих колаж между “Макбет” и “Крал Юбю”, казваше се “Макбю”. “Крал Юбю” на Жари е пародия на “Макбет”. Паралелно се развиваха пиесите – едната като криво огледало на другата. Много трудно се възприе в Бремен. Определен кръг от хора, студенти, по-млади го възприемаха по-спокойно, разбираха за какво става въпрос.
Бремен се оказа май по-провинционално място в Германия. А може и аз да съм сгрешил някъде.

В Дармщат също е малко трудно, макар че вървяха добре представленията.

Необходимо ли е когато се отива на твое представление, да има предварително познаване, основа, на която да се стъпи, за да може да бъде разчетено то?

Преди съм работил за хора, които смятат, че познават текста – когато поставях “Ромео и Жулиета” и Чехов.

Сега вече трябва да имаме просветителски функции в театъра, да разказваме истории, не да ги разрушаваме. Сега ако някой види “Закуска на тревата” на Пикасо, няма да знае, че тази картина е по Мане. Той трябва да види и оригинала.

Ако може да се съчетае така, че да се вижда и оригинала, и гротеската, ще е най-добре. Но това трудно се постига.

Къде се късат тези звена, защо това знание липсва?

Първо се скъса в моето поколение – публиката вече е необразована не от нежелание да чете, а тъй като е чела грешна история, литература, грешно, насаждано много дълго време тълкуване на изкуството. А днес пък чрез интернет достигат до това, до което най-лесно се достига, няма дълбочина.

А театърът може ли да скрепи нещо накъсано?

Изобщо не смятам какво театърът може или не може да скрепи, това ми прилича на идеологическите програми преди. Правя театър, докато ме забавлява. Все по-малко ме забавлява. Така че много скоро може и да спра. Какво друго да правя, освен да изпитвам удоволствие.

Ако днес снимаше “Улицата”, щеше ли да бъде различна?

Сигурно. Сега бих могъл пак да я почна, но трябва много добре да помисля как да стане.

Друго поколение се ражда. Поколението на сина ми, който е на 21 години, е съвсем различно, има други ценности.

Ти как виждаш новото поколение?

Аз го виждам назидателно и критично – като сърдит стар човек. Обаче ме изненадват с някакви прозрения, до които наистина не знам как достигат, при положение, че не са чели нищо.

А какво би казал за следната мисъл на Ромен Гари: “Не държа да съм щастлив, предпочитам живота.”

Обичам да флиртувам със себе си и да се правя на нещастен дори когато съм най-щастлив. Тези работи ми харесват, обичам несподелените любови, трудните, безиходни ситуации.

Човек не може да обяснява какво го привлича. Тръгнеш ли да си обясняваш характера, ти го убиваш. Птицата не може да обясни защо лети, а този, който може да обясни това, не може да литне по никакъв начин.

Нищо не може да се обясни. Анализът, констатацията убиват.

Има един стих на Иван Методиев, в който се казва, че ангелът лети, а дяволът обяснява.

Сещам се за друг негов стих: “Не казвайте на врабеца, че лети. Ще падне.”

Да, това е от стихосбирката му “Гъзове и облаци”, любима моя книга. Мисля да я поставя. Той много се доближава до това, което аз правя.

Заговорихме за Иван Методиев. В началото, когато четох стиховете му, ми се струваше, че са ужасно брутални. Но после започнах да виждам как този брутализъм пази ранимост.

Така е, освен това той помага на фините неща да бъдат видяни. По този начин те се открояват още повече. Освен това нещата съжителстват, никога не е само едното, нито само другото. И това е красиво – от боклуци да направиш скулптура, която да е нежна и чиста. Може.

А може ли красотата да бъде изчистена от всякакви примеси, да бъде пречистена и безупречна?

Мен тези неща не ме вълнуват. Аз с такава красота не се занимавам. Красотата трябва да си е чепата, особена, провокираща, да е красива на едно място, пък да е грозна на друго. Ако разнасяш Пиетата на Микеланджело по света, навярно тя би могла да остане хармонична навсякъде. Но ако с нея мачкаш малки деца и отвсякъде шурти кръв, сигурно по друг начин ще я въприемеш.

Нещата са постоянно в движение, промяна, взаимодействие. И това е чудно!

Наскоро ми разказаха следната история. Един американец слушал как свири индус, джазмен, страшно му харесал един пасаж и го помолил отново да го изсвири. Той изсвирил нещо различно. Американецът го попитал: “Защо не го повтори!?” А онзи му отговорил: “Погледни дървото, листата му, нима са същите, това птиче беше ли там?” Всеки миг е уникален, той не може да се повтаря.

Да, но пък не можем да го улавяме винаги.

Някои могат. Така се казваше първото ми представление – “Някои могат, други – не”. Това е цитат от “Мечо Пух”.

Сигурно е любима книга.

Е, отдавна не я чета. Като малък я обичах много. На Бенджамин Хоф ми допадна много “Дао-то на Пух” – тя е учебник по режисура. Можеш да пречупиш през своята гледна точка всяко нещо. А режисурата е прокарване на концепция в текстове. Когато те са непознати, вече се обезсмисля всяка концепция, трябва просто да ги разказваш.

Трябва да познаваш нещо, за да го тълкуваш. И публиката трябва да го познава, за да го види и разбере тълкуването. Ако си направиш шега, а няма познанието за първообраза, то тя няма как да бъде разбрана. Затова в едно представление трябва да има всичко – от ниското до високото. За да обхванеш публиката. Когато се постигне тази тишина, която обхваща всички, е наистина хубаво. Рядко съм я постигал. Когато я постигна, се радвам.

Едно от последните ти представления се казва “Пътува Одисей”. Накъде пътува Стефан Москов?

Аз съм постоянно в движение, не спирам. Ако пусна корени, няма да мога да тръгна. Аристотел е вярвал, че философията може да се практикува само в движение, затова с учениците си са обикаляли в кръг.

Трябва да преминаваш покрай нещата, никога да не спираш при тях. Така сме устроени, никога не сме на една и съща възраст, ние постоянно пътуваме. Пътуваме към смъртта непрестанно.

Същевременно пътувайки към нея, като Одисей, може би я оттласкваме от себе си.

Или я доближаваме, едно от двете. Но тъй като знаем, че всичко е относително, не е ясно тя ли се движи към нас или ние към нея. Ако тя спре да върви към нас, ние тръгваме към нея и обратното. Свързани сме със смъртта.

Няма да те вкарвам в рамките на питането оптимист или песимист си. Но къде се поставяш?

Сутрин съм оптимист, вечер песимист. А по обяд ми се доспива.

Песимисти, оптимисти и център – това трябва да са трите политически движения.

Какво би казал за самоиронията?

Харесва ми да я демонстрирам, не че толкова я притежавам.

Трудничко е в нашата среда – лицемерие, омрази, подмазмачество, малко ми омръзна вече.

Как успяваш да се спасиш от това?

Карам си колата, пътувам, наслаждавам се на природата, хрумват ми някакви идеи, записвам ги.

Обожавам да пътувам с колата си. Наскоро се върнах от Смолян през Берковица, а това е трудно да се направи, от южна до северна България, за да стигнеш до София.

Всъщност обичаш криволичещите пътища, а не преките, така ли?

Така е, да. Одисея. Не директно към Итака.

Светът няма да е дълго още, трябва да го видим преди да свърши. Обаче виждайки го с днешния ритъм на живот, не го усещаме. Първият път бях в Рим за четири часа и ми се стори ужасен град. След това живях там една година и смятам, че няма по-хубав град.

В Ню Йорк бях за няколко дни през януари и Чирпан ми се струва по-красив от него. Не знам, ако отида пак какво ще бъде. Беше ми мечта да отида там, исках да видя мястото, където се е родил Гершуин. Обаче се получава винаги така, че когато сме искали нещо много силно и накрая то стане, се питаме: “Всъщност това ли исках”…

Снимки: Николай Николов

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Selena // 4 юни, 2009 //

    Благодаря за приятното интервю!
    Наистина е адски трудно да се съчетаят оригиналът и гротеската в едно произведение, но пък е толкова готино, когато се постигне! И Теди е от творците, които могат да правят такива чудеса. Затова изключително много го уважавам!

  • moi // 5 юни, 2009 //

    Как да не го харесваш този Теди! (мечо ;) )) един пораснал Пух).
    А “Гъзове и облаци” може да е надслов на цялото му творчество – разбираемо е, че му е любима.
    И ето нещо любимо от любимия ми Иван Методиев (из “Гъзове и облаци”):
    Не можеш едновременно да кажеш:
    ‘Аз съм!’
    и ‘Свободен съм!’
    ……………………………….

Коментирай