Public Republic Art Studio

Раздялата

1 юни, 2009 от · Няма коментари

Ангел Г. Ангелов


Снимка: s-a-m

Изгревът се втурна със самочувствие и предопределеност. Появяването му беше непредотвратимо като спохождането на смъртта. Брегът се протягаше лениво, предчувствайки слънчевото милване, което около обяд се превръщаше в огнена целувка. Стъпките по плажа се втвърдяваха, пясъкът лениво съхнеше, но под двойния спален чувал запазваше мокротата си.

Морето, уморено притихнало след нощното бушуване, беше като задрямало. Оттеглило се в обиталището си, то изглеждаше смирено и безобидно. Нощното му усилие да намокри пясъка на обширния плаж го беше изморило. От спалния чувал се подаде ръка. Опипваше въздуха, опитваше се да разбере колко му е топлината. До нея се появи още една ръка – женска. Беше тя нежна, грацилна, изваяна от мрамор. Чу се и глас на току-що събудил се човек:

„Да можеше да не свършва…”

„Нощта ли?” – уморен мъжки глас се опитваше да води разговор.

„Да… И нашето блаженство…”

Морето се протегна. И въздъхна с дълбините си. Разговорът на чувалените обитатели продължи, накъсван от прозевки.

„Наоколо е само пясък…”

„Какво от това…” – изразяваше равнодушие женският глас.

„Поне да имаше тревни трупове… След време, когато изсъхнат, се превръщат в сено. Върху него се спи удобно и сладко…”

„Няма да спим” – глезеше се жената и опипваше мускулестите бицепси на любовника си.

Милваше втвърдените зърна на гърдите й – споходи го друга твърдина. В тясното топло пространство на чувалената вътрешност започна да се забелязва движение. Ограничено беше то, несвободно, без размах и възвишен полет, сбутано и припряно, което го превръщаше в рутинно чукане без плам…

Във въздишките на Морето се долавяше спомена за някогашното им любене, разтърсвало бреговете му, променяло очертанията му, разбунвало дълбините му. Днешното бледо подобие на едновремешния любовен вулкан го натъжаваше, а обитателите му свеждаха очи, изпълнени със срамежлива тъга… Нежна женска ръка се показа и помаха на дневните светила, като че ли започваше флирт с тях, макар че още не бяха приключили със сексуалните си занимания.

Любовникът възприемаше равнодушно изневярата й, усмихваше се безразлично и дори се забелязваше известно съжаление в усилията му. Не се разбираше веднага дали е уморен или естественото износване на общуването го отегчава и в същността му се появява странно желание за бягство. Или от дългата употреба се бяха заоблили острите ръбове на релефния пейзаж от миналото. Любовта като че ли неусетно беше се превърнала в ленив навик и задължение, възприемано като тегоба.

„Хайде, свършвай вече” – можеше да се чуе напоследък между два плисъка на вълните.

Но не го обиждаше такова безразличие, беше му все едно.

„Добре, добре…” – чуваше се примирението му, което я вбесяваше и поради гнева си тя умишлено се държеше безпардонно.

„Ти други думи не знаеш ли?”

„Знам, но мисля, че тези са подходящи…”

Тросването й, нейното постоянно недоволство, претенциите и неоснователните й изисквания го караха да се отдръпва в далечния край на чувала, да се вглъбява в непоказваната част от същността си, да бъде доброволен самотник, който се опива от самотата си, отдава й се с наслада и живее спокойно и самодостатъчно.

„Не, не, никога няма да си спокоен… Забранено е… – чуваше той безмълвния й глас. – Докато ме има, не можеш да си спокоен. Ще се погрижа…”

Пригорча му от насилието, немощ го споходи, отчаяние го полази, чувалът тесен му стана, изчезна желанието му, самопрокле се… Морето застина в недоумение. Отгатваше какво се случва в Сърцето й, подозираше какво измъчва Душата му, но не се намесваше, защото: „…
разделена беше водата, която беше под простора от водата, която беше над простора…”*. Женската ръка замлъкна, но мълчанието й бъбриво и преднамерено го упрекваше. Знаеше, че греши, че нищо не може да се върне, че не бива да съжалява за това, че нещо си е отишло, а да се радва, че то въобще се е случило, но страстта й беше по-силна от разума.

Страстта й към случването, към постигането, към себедоказването, към неосъзнатото, но толкова желано сбъдване на желания, не за първи път я обсебваше, не за първи път я принуждаваше да тропа с крак и да крещи:

„Няма, няма, няма пък… Ще стане както аз искам, както аз искам… Чувате ли, както аз искам…”

След преминаване на пристъпа, след временното й успокояване, изкуствено изработеното й вироглавие се завръщаше във вид на гаменстване, подчертана безпардонност, груб език и непукизъм. Тези, които не я познаваха, удивено се вторачваха в ярко набиващото се на очи несъответствие между красивата, нежна, привлекателна жена и грубиянските й думи, изречени като че ли от хамалин.

„Не се прави на такава, каквато не си…” – опитваше се да я спаси с усмивката си, но тя беше сериозна, твърдеше своята правота и бранеше измисления си образ, чрез който се защитаваше.

„Не искам да ти казвам, че си мнителна, не искам да ти казвам, че липсата на смирение не води до щастие… Разбирам…”

Млъкна, усетил безсмислието на думите си. Те не достигаха до нея. Разбра и друго – искаше, болезнено силно искаше да бъде обичана. С обич, каквато тя си представяше. Беше му мило, радостно и тъжно – обичта й го радваше и натъжаваше. И чуваше:

… Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.” **

А пък тя слушаше:

… С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.”***

Появи се и неговата ръка, бавно из чувалената паст се запоказва къдрокосата му чорлава глава и не след дълго Слънцето огря голотата му, поприкрита от космите му, докато нейната грейна ослепително – копринената й кожа и златистите косъмчета умножаваха лъчите на младото утро. Още не бяха им направени „кожените дрехи”****, та голотиите им – всяка с различен цвят и яркост – заслепяваха Морето. Примижаваше то, събуждаше се от кратката си дрямка и учтиво и безкористно предлагаше помощ.

Надменността им го разсмиваше, мъдро очакваше да разчетат посланията, да се смирят, особено тя, да заживеят обикновения живот, предназначен за тях, отпуснат им като на обикновени човеци… Които искаха да бъдат други… Стъпките й водеха към брега, празният чувал остана със зяпнала паст, недоумяващ как могат да предпочетат несигурната ветровитост на простора пред топлата защитеност на неговата вътрешност. Босите й нозе оставяха нежни следи, пясъкът се опитваше да ги запомни, като че ли подозираше тяхната еднопосочност. Водеха те към Морето, непоколебимо се насочваха към дълбините му, но все още не се разбираше с каква цел. Може би това тръгване се появи, когато чу:

„Решил съм да напусна чувала завинаги. Твоята обсебваща любов ме потиска. Тя е снабдена с изисквания, пред които съм безсилен. Сигурно не съм подходящ за теб… Хубаво момиче си, заслужаваш по-подходящ мъж. И Звездите са на същото мнение…”

Мрачното й мълчание сви Сърцето му. Слънчев лъч-индивидуалист се опита по собствено желание да го ободри, помилва тъжните му скули, погъделичка косъмчетата, които се подаваха от ноздрите му, почти го принуди да се усмихне, но нерешителна влага полази очите му, зракът се размножи сред течните й кристали, които временно замъгляваха взора му. Съзря той посоката на стъпките й, мисъл-светкавица го проряза, усети смут, жалост и безпокойство и се опита да предприеме спасителни мерки. Гласът му – гальовен и нежен, глас на обичащ човек – се опитваше да я върне, да я спре, да я спаси поне за миг.

„Най-лесното е това, което си замислила… И най-недостойното…”

Не отговаряше на повика му, но не се разбираше дали не го чува, или просто следва намеренията си, дали наистина е решила да го стори, или й беше приятно да е важна, да я молят, да треперят за нея, да я обичат… Когато стъпките й бяха залети за първи път от ленивите вълни на Морето, пролича непоколебимостта й, плашещата й решимост и необратимостта на взетото решение…

„Само така можем да се разделим…” – троснато се обади тя, без да се обръща.

Стъпките й започнаха да се заглушават от плисъка на водата. Вече не оставяха следи. От милувките на водата пясъкът се заглаждаше. От думите й крачещият зад нея мъж оглушаваше. Изригването му не промени почти нищо, но то беше непредотвратимо. Когато, застанал до глезени сред плитката, измамна вода на крайбрежието, се опита да извика, усети немощ и отчаяние. Нахлуха нежните нощи, когато любенето беше себераздаване, когато безкрайните интересни разговори не свършваха, когато трепетните прегръдки, премалата от близостта й и обсебващото желание на обичта обещаваха да са вечни. Когато не го пускаше да се отдели от обятията й, когато беше сигурна, че ще го обича до края на дните си…

„Не го прави, моля те…” – успя да се отрони от изтръпналите му устни, но тя дори не се обърна.

От брега ясно се забелязваше как водата се покачва и стига до коленете й, след това бавно полазва по бедрата й, продължава непоколебимо нагоре, стига до шията й, спира за миг, тя обръща глава, мярва се тъжна усмивка в очите й, след това разпуснатите й светли коси биват залети от ненаситната течна плът на Морето. Вече не се опитваше да каже каквото и да било – нямаше как да чуе думите му. А тя пристъпяше с отворени очи, дивеше се на новия безвъздушен свят, в чиито обятия търсеше спасение, и се заглеждаше с детско любопитство в опулените очи на рибите, в нежните виещи се стебла на подводните растения, в приказното осветление, с което беше снабдена странната тишина, в която беше попаднала…

Въздъхна, седна сред крайбрежната влага, натежал от отчаяние, сълзите му се смесиха със солта на вълните, а зад него зейналият чувал напразно пазеше топлина за безвъзвратно напусналите го обитатели…


*, **, ***, **** Перифрази на текстове от Библията.– Б.а.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай