Public Republic

Проф. дфн Милена Кирова

Академично слово на проф. дфн Милена Кирова, произнесено на 24 май 2009 г. в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски”

Уважаеми господин Ректор,
Уважаеми колеги и гости на нашето тържество,

Всяка година на този ден се събуждаме с няколко стиха в главата си – няколко стиха, които разбуждат усещането за празник и детство:

Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си поднови!

Толкова добре ги познаваме, толкова са „естествени” – като празника и детството, – че не изпитваме потребност да се вгледаме в механизмите на словесния код, в лабораторията на цялостното послание.

Парадоксално е, но българската литературна история не познава внимателна работа върху този текст, очевидно заразена от неговото внушение за празничност. Всъщност, колективната памет е редактирала стихотворението на Михайловски. Най-напред тя е изхвърлила повече от половината текст, главно в тази негова част, която разказва историята на един поробен народ.

По-нападателните стихове постепенно са се оказали заменени с политически коректно решение. Така призивът „О влез в историята веч, / духовно покори страните, които завладя със меч!” се е превърнал в доста по-дипломатичната подкана: „в едно със другите славяни кръстосвай дух със огнен меч”.

Популярната песен, чиято мелодия през 1892 г. учителят в Ловешката гимназия Панайот Пипков композира само за няколко минути, в час, с тебешир върху черната дъска, е изградена главно върху онези четири строфи, които представляват речта на Кирил и Методий пред българския народ – очевидно в средата на IX век. В тях обаче ясно звучи гласът на един типичен възрожденски мислител, възпитан от идеите на френското Просвещение, но в крак с модата на късния Романтизъм.

Основна е метафората на похода, на вървежа напред, осенен от светлината на разума и учението. По същото време и Вазов, под влияние на Юго, написва стихотворението „Керванът”, в което историята на човешкия дух е видяна като труден, но необратим път напред, през изпитанията на живота-пустиня.

И в двете творби науката е слънце, което „във душите грей”. С тази естественическа метафора е изразена вярата, че на всеки човек, че на човешкото изобщо е изначално потребно да се учи, да чете книги и да се просвещава.

И всъщност това, което в продължение на вече 117 години празнува българският човек, е именно убеждението, романтическото тържество, че знанието е сила; и още по-важно – достъпна за всекиго сила, която е променила и ще продължава да променя към все по-добро света.

Езикът, книгата и книжовността са безусловно възприети като носители на това знание, като пространство, в което се преплитат и дружелюбно прегръщат желанията на всички хора от всички времена и епохи.

Идеята безспорно е внушителна и красива, но това, което винаги е липсвало в нейното изразяване, е съзнанието за историческата й конструираност, за неприродния й, иначе казано културен, и така относителен, защото всяка култура е културата на конкретна епоха – характер.

Затова днес, когато в ушите ни отново звучат красивите думи, можем все пак да си зададем въпроса дали им е била подвластна всяка епоха в историята на човешкия разум и още повече – дали бъдещето ще продължи да бъде подвластно на просвещенските идеали и на романтическите метафори?

Всъщност, такава яснота не е съществувала още през 80-те години на XIX век, когато Михайловски е започнал да обмисля написването на „всеучилище” химн. Петко Славейков и Захари Стоянов например, които познаваме като патриарси на българската книжовност, в действителност имат дълбоко амбивалентно отношение към културата и науката.

Либералистката идеология ги кара остро да противопоставят „неуките и прости” хора на покварените от европейската цивилизация интелигенти, на същите онези, които и Любен Каравелов беше описал като „развалените мозъци и деморализираните сърца на нашите преучени цанцугере”.

Народът си знае, каквото му трябва, пише Петко Славейков, той още „не е образован, то е истина: но до него не е достигнала гнилата онази и разложителна зараза на цивилизацията, от която се скапват народите… Той няма понятие от лъжовните науки”.

Захари Стоянов, всеизвестен със своята наукофобия, с омразата към „учените глави”, пише не само в публичното пространство, но дори в своя личен дневник: „Има ли полза от учените? Не. Те се учат за министри и началници, а не за добро и знание. Ако да не бяха те, щеше ли да има преврат и кражби?”. Страхът от книжовността води към идеализирането на простия българин като истинския, автентичния българин.

Той има корени в просвещенския мит за детето, дивака и жената като естествени и наивни – а затова и по-щастливи – създания. Тази идея е толкова силна, че дори Вазов, който по принцип вярва в науката и прогреса, представя най-щастливото време в своя живот с идиличната картина на малко овчарче, което свири по цял ден, „подпрян на някой пън”. Народът се страхува от учените хора като от напаст – казват и българските „селски” писатели в края на XIX век, като започнем с Елин Пелин.

Тогава ще направим народа учен, отговарят новите реформатори и всъщност цялата държавна модерност е подчинена на идеала за всеобщото просвещение. В тази впечатляваща картина на напредъка обаче липсва един-единствен глас: гласът на т.нар. народ; него никой никога не го е попитал дали иска да бъде изучен.

Проблемът за знанието традиционно е бил свързван с представата за книги и следователно за книжовност. Оттук през последните години наболя и проблемът за четенето. Днес ни се струва, че нежеланието за четене, неуважението към книгата и пълзящата инфлация на „учения” авторитет представляват модерно явление, което се разпространява със скоростта на грип.

И все пак историческите факти показват, че същото усещане са имали българите още към края на XIX век, т.е. още в онзи момент, когато книжовността едва е започнала да става достояние на народния колектив. Как е възможен такъв парадокс: резултатът да се е появил, още преди да са се разгърнали причините за неговата поява?

Българското възраждане създава образа на книгата-слънце. Както пише Илия Блъсков в своите мемоари: „За неграмотните хора книгата беше като предмет свещен, а за грамотните беше предмет, който щеше да им открие нова светлина”.

Двайсет години след Освобождението професионалният критик д-р Кръстев тъжно ще коментира промененото отношение между книгата и българския човек: „На читателя е известно, че това съотнасяне, от искрено и почти благоговейно, каквото беше през последните десетилетия преди Освобождението и първите години след него, скоро-скоро се превърна в противното. Старата интимна свръзка между читателя и книгата изчезна безвъзвратно – заедно с ония патриархални нрави, които я бяха създали”.

Излиза, че колкото по-невеж и безкнижен е бил българският народ, толкова по-силна е била склонността му да фетишизира книгата, да идеализира учението, да вярва в способността му да направи човека щастлив.

С превръщането на всеобщото образование в исторически факт магическото очарование все повече е изчезвало – както света, в който се е родило. И ако този процес е бил очевиден само две десетилетия след Освобождението, трябва ли да се учудваме, че продължава да се развива и в нашето време?

Бързият отказ от магията на учеността е част от разомагьосването на патриархалния свят, който в България се оказа донякъде консервиран благодарение на комунистическата идеология и тоталитарните нрави. Част от тази патриархалност се оказаха и възгледите, които засягат отношението към културата и културността.

Дори днес у нас в общи линии съществува идеята, че „хората” трябва да имат нужда от духовна просвета във вид на научни теории и дълбокомислени книги. Именно тя поражда погнусата пред бездуховността и „опростачването” на новото време.

Става въпрос за един подчертано „учен” идеал, изработен някога и работил много добре за съграждане на националната идентичност от шепа интелигенти, изучили се предимно в чужбина. Разбира се, с установяването на българската държава става факт невъзможността на този красив идеал, но именно ужасът пред закономерното му неслучване продължава да генерира и гарантира неговото разпространение.

Иначе казано, да разчитаме на някакво спонтанно колективно желание за висока култура днес представлява сигурен начин да привнесем в XXI век идеалите на просвещенското време заедно със способността да се мисли в понятия на късния романтизъм, възвърнат в историята с инструментариума на социалистическата утопия, т.е. да се разминем със своето време.

Всъщност – кой и как обича да бъде културен в нашия свят?

Всеизвестна и достатъчно обговорена още в края на XX век е страстта на съвременния човек по образа, нагласата да се консумира визуална култура вместо неудобството да се мисли в слово. Това явление обикновено се възприема като ефект на постмодерното развитие в западната култура.

Струва ми се обаче, че този ефект не е толкова цялостно свързан с тенденциите на предходния век; освен себе си, Постмодерността се оказа катализатор на нещо друго и много по-древно в човешкото битие.

Образът и зрелището изобщо винаги са били в основата на т.нар. народна или популярна култура. Тя е добре изследвана само за времето на Средните векове и ранния период на западната Модерност, ала това изобщо не означава, че някога е изчезвала като практика и колективна потребност.

Всъщност, масовата култура е била винаги тук, от незапомнени времена, и ако изобщо разчита на книгите, за да развлича и поучава, това по принцип са книги, каквито не се изучават в училище, далече извън нормите на всеки литературен канон.

Втората половина на XX век демократизира принципите, отмени висотата на нормите, с които Модерността дотогава гледаше надменно и потискаше, доколкото може, стихията на масовата зрелищна удоволственост.

Както го казва цветисто пионерът на българската модерност Пенчо Славейков, литературата не е храна за фасулковци, а великденски кравай за отбрани. При разпадането на елитарните норми първото нещо, което избликна със сила, пропорционална на дотогавашното потискане, беше именно потребността на масата хора да се развлича по принципа на най-малкото интелектуално съпротивление.

Днешната страст по образа – независимо дали той блика от телевизора, от чалга концертите, от липсата на естетика в поведението и говора – е най-напред триумфално завръщане на онези колективни потребности, които западната култура измести назад, потисна надолу, отрече да обговори през последните две-три столетия. Все още не знаем докъде и доколко ще продължава да се разраства ударната сила на тази вълна.

Във всеки случай тя помете „универсалните” критерии и „вечните” ценности на нашето възпитание. Един от най-„словесните” американски писатели, прословутият майстор на културни асоциации и литературни игри Пол Остър, в момента преиздава най-известните си романи… в картинки, всъщност в новия жанр, наречен графичен роман, който използва принципите на комикса, но претендира за по-сериозни внушения.

И въпреки нашия ужас пред разпадащата се класичност на българската литература, трябва да признаем, че тя все още прави усилия да се удържи в тематичните рамки и естетическите норми на неотдавнашната традиция. Не на последно място – защото не може да се приспособи към новите тенденции, не може да стане истински развлекателна и да грабне вниманието с големи тиражи.

Трябва да призная, че аз самата се чувствам разколебана пред необходимостта да направя избор между вярата си, че литературата трябва да бъде Литература, и възможността нейните внушения все пак да достигнат до множеството хора.

И като вече казах за българската литература, бих искала до добавя още едно – според мен симптоматично – явление на промените в нейното битие. То се вижда толкова по-ясно, колкото повече намалява броят на продадените/прочетените книги.

Имам предвид нарастващия брой хора, които пишат литература, но по правило не достигат видимост на критическия пазар. Интересува ме любовта към писането, неизкоренимата потребност на съвременния човек да пише, да изписва себе си. Тя е особено силно развита в България.

Понякога ми се струва, че у нас има повече хора, които пишат, отколкото които четат. И винаги се питам защо? Дали пък западната цивилизация не е развила своеобразен инстинкт за писане? Или пък взривът на тази потребност е пряк резултат от затихващата склонност към четене? Отговорът, до който достигнах, може да ви се стори парадоксален.

Мисля, че между масовото четене и масовото писане на литература всъщност няма никаква пряка връзка. Двете задоволяват напълно различни потребности на съвременния човек.

Да пишеш, по-специално, все повече представлява вопъл да бъдеш видян (ако не си достатъчно красив, за да маршируваш на подиум, не умееш да се продадеш на политиката или не можеш да пееш, например).

То е начин да предизвикаш у някого желание да знае за теб, да се почувстваш споделен извън пространството на своята „собствена стая” (Вирджиния Улф). Писането е отчаянието на онзи човек, който все пак е възпитан във вярата, че литературата може да прави неща.

Време е вече да събера разхвърляните дотук примери в някакво – повече или по-малко празнично – обобщение.

Любовта към знанието, потребността от научен анализ и мотивация на човешкото битие едва ли могат да бъдат разбрани като естествени, универсални и вечни ценности. Те могат да бъдат удържани в пространството на „народа” само с последователна, целенасочена и донякъде насилствена политика на държавните институции.

Такава политика – поне теоретично – може да бъде възприета в резултат на обществен консенсус, но по-вероятно се налага да бъде изработена – както винаги досега в България – от институциите на държавната власт. И най-малкото колебание или някак си мотивиран отказ от твърда последователност ще довеждат до засилване на вечно дремещата готовност за отлив от интелектуални усилия. При това положение хората, които се занимават с просвещение и наука, или „книжниците” на всяка епоха, ще стават все по-малко на брой, мотивирани главно от своята лична потребност.

Тяхната общност ще развива тенденции към елитарно самозатваряне, към вътрешен обмен на духовни ценности и вътрешно разпределение на символичната власт. Историята на човешката цивилизация познава не малко такива епохи, всъщност много повече, отколкото в модела на масовата културност.

Трябва да признаем, че в тях са създадени едни от най-значимите и непреходни паметници на човешката култура, Библията например. В общественото пространство извън тези групи също не е липсвала и няма да липсва култура, но това ще бъдат някакви варианти на масовата култура, която има склонност да не разчита на книги за своето разпространение и възпроизвеждане.

Сигурна съм, че ХХI – впрочем както всеки друг – век ще постигне специфично решение на избора между тези два типа цивилизационен модел. Този избор със сигурност ще бъде различен от модернисткия избор на предходния век и по-вероятно ще се ориентира в противоположна посока. А към постигането му водят два много различни пътя.

Единият е пътят на политическия популизъм, украсен с либералистката реторика на „автентичния” избор или с глобалистки обяснения от типа „така правят всички – в Европа”. Поне през първите девет години на новия век сме свидетели по-скоро на този път, възприет като последователна политика от държавните институции в България.

Той ще доведе до херметизиране на академичното знание, от една страна, и до ускореното производство на средно интелигентна, средно платена европейска работна ръка, от друга страна. Разбира се, тази професионализирана „средност” няма да има нужда от висока култура.

Вторият път – това е пътят на трудните, често неблагодарни усилия да се помири човешката склонност към лесен и приятен живот с не винаги ясната полза от развитието на интелекта, от неуюта на духовното неспокойствие. Пак ще кажа, че това не е път, който може да се намери спонтанно, по силата на вродена наклонност и колективни потребности; той може единствено да се възпитава.

Всички ние, които сме в тази зала и по коридорите на Университета, и в залите на всички университети, сме направили своя избор на път – независимо от това дали гласът ни ще ехти в публичното пространство „во век веков”, или скоро ще се наложи да си шепнем един на друг.

И догодина на този ден, както и след още много години, ще продължаваме да се събуждаме с чувството на празник и детство. И ще си казваме: „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви…”, дори ако народът вече не иска да върви след просвещенски идеали и романтични метафори.

Защото „книжовността” не е естествена даденост, тя е избор, който всеки човек във всяка епоха е правил и ще продължи да прави преди всичко за себе си.

Текстът е публикуван във в. „Култура”, бр. 20, 27.05. 2009 г.

Снимки: Личен архив и сайт на Софийския университет “Св. Климент Охридски”