Public Republic Art Studio

Нещо, което бях забравил

12 юни, 2009 от · Няма коментари

Десислава Лазарова


Снимка: |spoon|

Не това, остави това, най се ужасих като разбрах, че е стояла там, на вратата, облегната, пушела си е цигарата и ни е гледала! Разбираш ли – тя не ни видя, тя ни е гледала, дявол знае колко време ни е гледала. Стояла си е там тихо, пушела си е и е гледала, сякаш това й е работа открай време… Не вика, не прави скандал, не реагира, ами остава в стаята и гледа!

Можеше да излезе, да тръшне вратата, да тръшка колкото си иска врати, да троши вази чаши, чинии, да събаря мебелите… Можеше да ни подпали, само да й беше хрумнало! Обаче какво прави тя?! Дори не затваря вратата, подпира се на рамката и зяпа!

Ако имаше някой друг наблизо, сигурно и него щеше да остави да гледа! Когато я открих, даже не разбра, толкова се беше вторачила. Няма да й забравя погледа – направо научен интерес имаше в него…

Ужасно е било…

Ужасно ли!? О, не мога да ти опиша как се почувствах… като на улицата. Онемях. После ужасно ми се прииска да й кажа: Какво, не си ли виждала! Идваше ми да крещя, да я нарека с всички мръсни думи, които знам…

Но тя, тя какво… А ти, ти какво направи…

Какво да направя? Толкова дълго живях с мисълта, че ще се случи, понякога дори исках… но не точно така, разбира се, никога не съм предполагала, че ще ги заваря, още по-малко – в собственото си легло. Едно е да научиш, друго е да видиш. Как да ти обясня.

Беше хубав ден, един такъв унесен. И аз бях унесена и се изкачих бавно по стълбите… Не!

По-добре да не говорим за това. Остави това. Не си длъжна да слушаш тази гадна история…

Иска й се, иска да я чуе и от мен. С повече подробности и от различни ъгли на стаята. А после ще се възмущават с Марина. Пък аз се смаях, като влязох вкъщи и видях, че се е прибрал и до шлифера му някакво женско манто виси на закачалката, а в хола няма никой, а после гласовете откъм спалнята, шумът беше недвусмислен, но аз някак нямах време да загрея, защото вече бях тръгнала натам и натисках дръжката.

Вратата се отвори и… пред мен беше леглото, което добре знаех, но в него имаше две тела и това беше необичайно за мен, тази гледна точка. Облегнах се на рамката. Странно, че Ники не ме видя, но нали бях част от тази стая, от интериора, искам да кажа, съвсем обичайна до тази рамка, може би затова не направих впечатление. Марина ме откри, но по-късно… беше съвсем откачила.

Всички жени си падат по Мики. Толкова пъти бях мислила, че рано или късно той ще започне да си търси други жени или че ще се намери някоя жена, която да го свали и сега го виждах на живо. Шантава ситуация. Всъщност затова останах, защото не бях скандализирана или нещо такова.

Все едно да минаваш всеки ден край едно място, да знаеш много добре какво се прави там и след години да влезеш. Ето така се чувствах. Не се стреснах от това, че се е случило, интересуваше ме как се случва – чисто техническата страна, но не на любовта, а на случката, и това Марина не разбра, а каквото разбра, не можа да понесе.

Тя, разбира се, си е имала наум един краен вариант и в него аз съм била опозорената съпруга, крещяща и трещяща, глупавата кокошка, която вдига скандал. И ето тогава Маринка ще завърти стегнатия си задник и ще излезе триумфално, намигайки пътем на почесващия се по разрошената глава и с блуждаещ поглед неверен съпруг.

Не можа да го понесе и това е. Стори ми се, че ще получи инфаркт, както седеше разкрачена и още сплескана, с главата му в скута си, с подпухнало лице и разбъркана прическа и ме гледаше. Гледахме се така миг-два, аз си допушвах цигарата, а тя се подпря назад с ръце.

В този момент вече го правех, за да си отмъстя.

Но в началото ги гледах без злоба. Просто ги гледах. Нямах причини да викам или да правя нещо друго, може би трябваше да изляза, да това е била нормалната реакция, но аз имах сериозни причина да остана и да гледам.

Виждах мъжа си от необичайно положение. Всъщност не видях нищо ново. Бях си представяла, че изглежда така. По-интересна ми беше жената, жената, с която ме заменяше. Елементарно беше да си въобразявам, че тя е това, което аз не съм, и все пак исках да я видя.

Дори съвсем отначало, когато бяха само две тела, които правеха любов, ми харесаха. Но само отначало. Не беше красиво, както го описват в книгите и както изглежда на кино. С всички тези звуци и пози… Може би защото разпознах Марина. И той все пак ми беше мъж.

Стана изведнъж много фамилиарно.

Може би любовта е красива само когато не става с нас. Може би всичко е до нагласа.

Красиво е само съвсем отблизо, когато си вътре. Може би затова на кино изглежда така хубаво, защото външната гледна точна не нарушава вътрешната…

Въобще колкото повече стоях там и ги гледах, толкова по-неудобно ми ставаше. Това си беше тяхна работа, какво правех аз там. Обаче нямаше как вече да се измъкна. Бяха свършили и усетих, че Марина ме гледа. И няма как, останах си на мястото, тръсках пепелта в пепелника, който е на тоалетката ми и пак вдигах поглед към нея. Всъщност това бяха само миг-два.

После тя трябва да е издала някакъв звук, защото Вики вдигна глава и погледна към мен. Видях го как се стресна, надигна се бързо на ръце и седна, без да откъсва очи от очите ми, облече си халата със същия хипнотизаторски поглед и се приближи.

Аз я погледнах за последен път, хубаво и бавно я огледах, беше съвсем бледа, само бузите й червенееха и върхът на носа и разни места по тялото, така хубаво я огледах, че дори Кики се обърна да я погледне, а на мен точно това ми трябваше, да я види такава, каквато я виждах аз.

После се отдръпнах и Боби затвори вратата. Завършихме етюда виртуозно. Седнахме в хола. Той си наля нещо и го изпи. През това време Марина мина през коридора и си взе шлифера.

“Не бързай скъпа, можеш да влезеш в банята, виж се на какво приличаш! – извиках й нежно.

Чу се само трясъка на външната врата, а Филип ме погледна намръщено. “Какво се мръщиш, помагам й да излезе достойно от полесражението!”

Но той продължаваше да ме гледа смръщен. “Кога влезе?” “Почти в самото начало!” – рекох и погледът му трепна. “Защо?” – попита. “Ами щях да ви прекъсна!” Той поклати глава…

От момента, в който я видях на вратата, нещо ми се замярка, нещо като спомен… Едва после се сетих, докато се гледахме в хола, докато гледах очите й. Изглеждаше съвсем безразлична, само очите й горяха трескаво…

Нещо, което беше ми разказвала много отдавна. Случило се още по-отдавна… Нищо особено на фона на по-нататъшните й изпълнения, но ето че сега внезапно ми изникна в главата… Била е момиче, на не повече от шестнайсет години. Ходела с някакъв откачен тип… привличаше откачалките като магнит и по-късно, и досега… та, значи, тя си въобразявала, че той е голямата й любов, както си въобразява всеки на шестнадесет години, и той наистина се държал така… държал се като истински психопат, но тя кой знае защо си мислела, че това е любов… и как да не си мисли, расла е сред психопати… та, значи той чукал разни курви, а нея не пипал, защото я обичал… но не криел, че чука наред, а тя си мислела, че нещо с нея не е наред, щом не я иска, и се опитвала да заприлича на тях, била луда от ревност и непрекъснато вършела глупости… и за да го ядоса започнала да сваля друг… друг луд, разбира се, как иначе…

Но другият луд нямал мания за голяма любов, той бил наркоман и му трябвали пари. И се хванал на бас. Хванал се на бас с нейния човек, че гаджето му не е никаква голяма любов, а курва като всички. Но тъй като наистина му трябвали много пари, хванал се на бас и с цялата им компания, с всеки поотделно, тайно, че ще я изчука и на нея ще й хареса, както на всички курви…

Не помня как точно я подмамил у тях, но тя била много ядосана на своя човек и решила да си отмъсти, и затова отишла с другия… И внезапно вратата се отворила и вътре нахлул някакъв тип с камера, а нейният наркоман й шепнел в ухото: Хайде, маце, покажи, че ти харесва!

И знаеш ли тя какво направила? Всяка нормална жена би потънала в земята от унижение, била гола и това бил първият й мъж… Но тя, тя се усмихнала, обърнала го по гръб, възседнала го, пресегнала се над него, грабнала бутилката, с която преди това подгряли, и я разбила в главата му… А фотографът снимал… После скочила със счупената бутилка в ръка и тръгнала към него… Оня хвърлил камерата и побягнал…

После вече никога не могла да легне спокойно с мъж. Очите й все били във вратата.

Превърнали й любовта в ад. Беше на двадесет и осем години, когато се запознахме и още се ужасяваше, че някой може да влезе… Тя е такава. Първо прави неща, от които ти настръхват косите, а после дни и седмици, и месеци, и години наред преживява и разбираш, че най-пострадалата е тя…

Очите й наистина бяха трескави, само те, много странно … иначе изглеждаше отвратена и изморена. Определено не й беше до разправии и все пак чакаше да кажа нещо. Но аз не можах да й кажа нищо, докато осъзнавах, какво всъщност беше се случило, докато я гледах и си спомнях колко бях я обичал, бях забравил това и тя не беше ми попречила и сигурно затова можах само да кажа:

- Всичко рушиш! Искаш всичко да разрушиш!

Затворих очи, исках да ме няма…

Представяш ли си, стоеше там, гледаше ни там, сякаш няма нищо по-естествено от това да се нахлува така в леглото на хората!

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Visual Art · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай