Велина Ватева
Снимка: beamillion
Негативът, който празниците не могат да оберат, е негативът на моментното явяване. Вероятно поради тази своя особеност на спорадично изникване обичаме патетичните впускания в отбелязването им, като че ли да наваксаме съзнателно изпуснатото през останалите дни от календарната, т.е. разграфена година.
В същността си празниците не се поддават на разграфяване. Те го опровергават. Закотвянето им на определени дати е порочна практика, която не е много повече от мнимо улеснение на колективната памет.
Особен е начинът, по който 24 май, известен като и все още празнуван под това име: Ден на българската просвета и култура и славянската писменост – отплава надалеч от всяко закотвяне.
Неговото естествено, несъзнателно празнуване е във всеки момент, когато някой някъде пише или говори благодарение на писмените знаци, преминали от ІХ век до днес през различни графични изобразявания, но, поели веднъж заряда, който Светите братя Кирил и Методий са им вдъхнали, те го съхраняват и до днес.
Той е зарядът, в който се ражда, диша и е спасявана от крайност възможността да се създава свят на словесна пълноводност, чиито течения са едновременно знайни и винаги изненадващи, в които сме и не сме.
Парадоксално, но плодовете на този празник – думите – могат да съществуват единствено в своето откъсване, в несъзнателното им “поглъщане” и съзнателно опазване от грабителство.
Те са плът от плътта на душевността, която ги явява в света на видимото. Те са онази незрима нишка, която отменя всяко накъсване, като обвива света на всички нас в безкраен разказ. Те са осезаването на необходимостта да се отправяш към следващото пътешествие, на което единствено те могат да те поведат без да ти дават напътствия, но и знаеш, че ако вярваш в тях и себе си, ще стигнеш точно там, закъдето си се упътил.
Там, където те чака някой, с когото да продължавате разказа.
))))
1 Kоментар за сега ↓
agnostic // 24 май, 2009 //
СОБСТВЕНА СТАЯ
Да, права си, Велина, обезателно
на стаята си в тесния затвор
тоз празник го празнувам подсъзнателно,
но пак глуши ме шумният му хор
от митинга във вътрешния двор.
Ивайло Иванов.
Коментирай