Public Republic Art Studio

Диалог с добрия християнин

23 май, 2009 от ·

Димитър Ангелов

Angel
Снимка: BL1961

Това беше човек, среден на ръст, слаб – прототип на истинския християнин. Човек непоколебим – в решенията му само дните бяха различни. Вярата първо му беше отнела морала, после духа и една голяма част от душата: оставаше му тялото – храна за бога.

Беше толерантен или фанатичен, според това какво му диктуваше Христос, настанен в щедрото му сърце.

- Христос е умрял, за да ни спаси от лудостта, смятайки, че е единственият, който притежава тази дарба – казах аз, за да му покажа моя интерес, макар и слаб, към христологията и към религията изобщо и да заздравя нашето приятелство, подхранвано главно от липсата на общи идеи.

Той се разсмя много сърдечно и беше готов да каже “Каква лудост!” (обичайният му начин да ми прости безверието), но в такъв контекст щеше да бъде тавтологично.
- Ако един прост войник започне да обяснява на един генерал военното изкуство, това би било огромна дързост. Но когато един поп обяснява бога, никой не се обижда. Дали не е така, защото хората вземат войника винаги на сериозно, а попа – никога?

Той стана, целият настръхнал, но веднага си спомни с какъв човек разговаря, седна, отпи три малки глътки от уискито си, после остана замислен.

- Аз знам какво означава силата на вярата. Макар и косвено. На няколко пъти получих листовки, които ме канеха да участвам с чекове в евангелизирането на нехристиянските народи.

Един ден видях една такава листовка – цял плакат – до входната врата. Отлепих го с един замах и останаха само петната от лепилото.

И тогава разбрах, че от арабския език съм научил достатъчно – най-резистентната част от лепилото беше изписала една голяма истина, калиграфирана от ръката на случайността: “Аллах е велик!” Както виждате, по-трудно е за сам човек да се брани от баналността, отколкото да покръсти неверниците.

Той се опита да насочи погледа си по посока на Мека, но едно разпятие от осемнадесети век, с което неотдавна се беше сдобил, осуети намерението му.

- Всичко това се получава така, защото превръщаме цветята, животните, целия свят в една невъзможна личност, която неизбежно вземаме за себе си. Но винаги има някакви малки различия – затова ни се струва, че разбираме най-вече онова, в което не вярваме. Никога не трябва да се очаква прекалено много от силните на деня, нито пък от Всемогъщия, освен ако искаме да противоречим от скромност и смиреност.

Много благоразумен и предвидлив е бил изобретателят на шахмата, когато е поискал от Шаха такова количество житни зърна! Защото в противен случай светът щеше да се превърне в едно житно кълбо, където нямаше да може да се практикуват никакви игри и където покълването щеше да има една единствена функция – да не позволи покълването на другите.

Знаете ли за оня белгийски теолог, който казва горе-долу така: “И започна сътворението от периферията. И когато стигна до центъра, свърши му се материалът, идеите, търпението. И всичко в главата Му започна да се върти около една идеална ос. Затова нашият свят е нереален”.

Трудно е да не се съгласиш с това. Истинското е центробежно, то е случайно и фрагментирано. О, колко обичам фрагментите! Целите неща се разпадат, изчезват. Но няма нищо, способно да разруши един фрагмент. Фрагментът е безкраен, безсмъртен.

Странно и любопитно е как доброто възпитание не ми позволява да се държа възпитано – да говоря искрено за това, което почтеността изисква да бъде казано. Ще бъда обаче откровен – човекът е кошмар на природата. Той е единственото животно, което не умее да се защитава от себе си!

Той се надигна като звяр, готов да нападне:

- Човекът не е животно!
- Знам. Той е едно създание с божествени недостатъци. С една дума – всичко е страдание и обърканост на духа.
Той сложи ръка на челото си, сякаш искаше да види дали няма температура, но за мен беше ясно че той сбърка, за миг, Буда със Соломон.
- Не ми се сърдете, не можем да сме еднакви. Спомнете си думите на апостола, основополагащи идеи за толерантност и братство: “Братя, има хляб за всички! Месо няма!” Това е факт, който и най-безбожният не може да отрече. Забележете как вярата превръща фактите в чиста хипотеза! После става ясно за всички, че е по-лесно да приемем най-мрачните хипотези, отколкото самите факти. В такива случаи това, което ни спасява е един вид поезия.

- Де да не бях поет! – каза той с глас, който се колебаеше между преструвката и яростта.
- Представете си, че все едно никога не сте бил поет – опитах се да отвърна на това оплакване с онази мелодия на вятъра из планините с умерена височина. – И ще видите как лъжата и истината се сливат в едно единствено нещо, което ще се настани в най-удобното гнездо – Вашата душа. Не правете никаква интроспекция. Самият диалог с бога, дори и без никакво намерение за мистично сливане, прави вярата още по-бедна. Можете да вярвате на човек като мен – без вяра и без надежда, но чието приятелство към Вас не може да се постави под съмнение: вярата е по-удобна от самосъзнанието, защото е още по-бедна.

И направих една непредвидена пауза в моето разсъждение върху една толкова банална и затова толкова деликатна тема. В своя ентусиазъм щях да завърша с една недотам оптимистична фраза, но наситена с истина – “Вярата е човешката мизерия в празнична премяна”. Но се сдържах навреме.

Той ме погледна много изплашено, като чели някой, с една толкова проста фраза каквато беше моята, му беше отнел най-скъпото в живота – лъжата: онова неопределено и гъвкаво пространство – истинската душа на човек, който се бори с позата и с опасността, едновременно на два фронта.

Мнима опасност, която произтича от една невинна лъжа, “Де да не бях поет…”, но нараства главозамайващо, защото й липсват ориентировъчни елементи, дори и фалшиви, за да поддържа равномерно и конструктивно дишане и функциониране. Пред такава неутешимост само можах да кажа:

- Де да можех да бъда лъжец! Никога нямаше да давам съвети на другите, щях да се съгласявам с всички или пък не, без всякакъв проблем, щях да започна да пиша поеми, и кой знае, един ден можеше и да извикам: “Де да не бях поет!”. Затова, приятелю, станете и кажете: “Намерих изцелението!!!” И вървете. И бъдете най-щастливият Лазар. Оставете поезията на мира и вървете с бога.

Той опипа невидимите си рани, погледът му обходи няколко пъти краткото разстояние между двете същества без да може да се реши с кого да остане: с бога – един непознат, всяващ страх, или Лазар – излекуван човек без надежди – само с едно ненужно здраве.

После “издърпа” погледа си по доста неприятен начин, събирайки очите си в една точка, за да срещне двата персонажа и да ги настани в себе си, но това сложно движение му засегна слънчевия сплит и организмът му се опита да го възвърне на полагащото му се място. За щастие без видима висцерална реакция.

Този неуспех в опита да съгласува органичното с духовното го уравновеси, тъй както става, когато някой успява да се спаси в масова, и тъкмо затова, много лична катастрофа.

Станах и сбогувайки се, му разкрих още една ненужна истина: “Нищо не може да се научи, тръгвайки от вярата – нито дори теология”.

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.

“Диалог с добрия християнин” – “Diálogo com o bom cristão” – in: Partida Incessante, Editorial Nova Ática, Lisboa, 2001 (първа публикация на разказа в превод на български)

Dimíter Ánguelov

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini