Public Republic Art Studio

Бойко Василев: Да се затвориш в една мисъл, в един образ, в едно мото – каква скука!

19 май, 2009 от · 5 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Росица Йотковска с Бойко Василев

Boyko Vassilev

Бойко Василев не се нуждае от представяне – ако за някого може да се каже, че измерва пулса на актуалните политически и културни събития не само в национален, но и в световен мащаб, това е той.
 
Няма българин, който да не познава обзорното предаване “Панорама”, няма политически или социално ангажиран гражданин, който да не следи репортажите и коментарите му, а наред с това, разбира се, идват и негативите на славата – няма и жълта медия, която да не търси да извлече дивиденти от насочването на прожекторите към него.
 
Днес ще го представим обаче от малко по-различен ъгъл: ще погледнем на Бойко Василев не само от настоящето, но и малко ретроспективно – от гледна точка на времето, в което бъдещата му известност е все още само предполагаема.
 
Това е времето, в което той все още не прави филми, но пък пише проза, в което все още не интервюира политическия и културен елит и не води политически предавания и телевизионни кампании, но пък е формирал вече своите интелектуални устои и своето кредо.
 
Цитатите, подбрани за това интервю, са още от неговите гимназиални години /през които, за моя радост, сме споделяли една и съща класна стая:)/, а “сравнителният анализ”, който се налага от самосебе си при съпоставката им с личността “Бойко Василев” днес, е изненада и за самия Бойко Василев:).

Бойко, има ли според теб индикатор за зрялост – в израстването на един млад политик например или формирането на един млад журналист? Кога идва популярността и кога идва признанието в изкачването по обществената стълбица?

Роси, понякога ми се струва, че индикаторът за зрялост е популярността въобще да не те интересува. И това не е лицемерие, дори не е здравословна позиция – защото във времето на рекламата, саморекламата и ПР-а не можеш да подхождаш лекомислено към собствения си образ.

Но аз отделям толкова време да се питам дали съм представил справедливо образите на другите, че за формирането на моя собствен, честно казано, не ми остава време. Истинското признание е да срещнеш очи в очи жива публика от млади хора – тя да те разпитва без сценарий и ограничения, а ти да издържиш. Да чуеш въпросите й, критиките и да премериш твоите отговори с нейните реакции. Често правя това.

Последният път беше изключително вълнуващо – пред студенти във Фрайбург, сред тях доста българи. Отношението на тези млади хора ме трогна и задължи. Не знам дали мога да направя за тях толкова, колкото те направиха за мен.

Смятам, че тъкмо заради това телевизионните журналисти трябва често да застават пред жива публика – и да знаят, че не са вън от критиката и над отговорността.

В контекста на горния въпрос ми се иска да върна лентата назад във времето и да извадя от “архивите” един много млад Бойко Василев. Той е на 16 години, и отговаря на въпроса “мисъл, която ви харесва” по следния начин:

“Все още не съм прочел или чул мисъл, която да бъде смисъл на живота ми, която най-много да ми харесва или да определя всички мои действия.

Животът е прекалено сложен, за да се затвори в една формула, а и прекалено прост, за да се опитваме да го обясняваме по хиляди начини.

Но животът, според мен, се състои от големи и малки победи и затова бих казал следното определение за победа: “Победата – това е труд, вяра и риск. А най-голямата победа се нарича любов.”

В трудни моменти много ми помага древната латинска мъдрост Dum spiro spero (Докато съм жив, се надявам).”
/цитатът е от ученически споменник – б.а./

И въпросите:

Какво мисли Бойко Василев за авторитетите сега:)?

Удивително: същото! А уж човек се променял… И сега бягам от лесните формули и очевидните примери. Трудно ми е да повярвам на политик, който казва: „Искам да приличам, примерно, на Чърчил”. Не вярвам един амбициозен човек да иска да прилича на някого другиго. Да се затвориш в една мисъл, в един образ, в едно мото – каква скука!

Днес, повече от 20 години по-късно, какво би казал Бойко Василев за своята най-голяма победа:)?

Жена ми Ади и синът ми Васко. Без тези победи нямаше да имам ищах за никакви други.

Имало ли е случаи в живота му, в които разумът е побеждавал надеждата:)? А в които надеждата е измествала действието?

Честно казано, продължавам да се бия докрай. Между другото, виждам, че навремето съм превел Dum spiro spero една степен по-категорично – не „докато дишам”, а „докато съм жив”. Дори при загубен мач се боря за гол в последната минута, казват, че такива били Козирозите. Може би заради това уважавам победените. Не искам да плаша моите събеседници – но още навремето открих, че съм шампион на интервюта с паднали от власт, при това, буквално минута след падането. Явно те усещат, че ненавиждам нашенското презрение към падналите и ми вярват.

Отново ще те провокирам с връщане на кадъра: 1984, филмът на Милош Форман “Амадеус” – смехът на Амадеус. Струва ми се, че това е една малка ера от формирането на твоето сценично поведение:)?

Ето, виждаш ли какво става, когато те интервюира съученичка с отлична памет? Само на теб /и на твоите читатели:)/ ще кажа, че понякога в компании имитирам певци и политици. Всички доста се смеят. А най-много се смеят, когато се смея аз. Значи съм продължил да се смея смешно.

Иначе усмивката на екран най-често ми създава проблеми, когато разпитвам политици. Българинът е песимист по природа (не знам защо); бърка иронията със сервилността, а сервилността – с доброто възпитание. Зададени възпитано, и най-острите ми въпроси изглеждат удобни – а не са.

Като журналист ти много често си между чука и наковалнята и трябва да балансираш между общественото недоволство и авторитета на събеседника в студиото ти. От какво се ръководиш в такива случаи и каква е формулата на успешния дебат?

Ето! Колко добре формулираш проблема, за който разказах по-горе… Знаеш ли колко пъти срещам изключително интелигентни зрители, които казват: „Защо не го размаза? Защо не му разказа играта?”

Моят отговор, че всъщност съм задал възможно най-остро въпросите, които всички си задават, не минава. Българите искат политиците (а според мен, и представителите на т.нар. елит) да страдат. Всичко по-малко от демонстративното отвращение към политиците не задоволява зрителя.

Ще рискувам да кажа нещо в полза на българските политици. Трябва да си видял истински безобразните демагози, които запалиха войните на запад от нас; да си видял истински наведените телевизии на воюващите (наведени пред господарите на войната), за да харесаш за миг и българските политици, и българските медии.

Именно от това се ръководя – от контекста, балкански и европейски; ръководя се също от собствената си мяра и решението на прекрасния ни екип. А формулата на успешния дебат е проста: питаш единия нещо и после питаш другия „съгласен ли сте”. Никой уважаващ себе си политик няма да се покаже съгласен с опонента.

И – може би като един висок поетичен паралел на горната дилема – един последен ракурс към младия Бойко Василев. В една своя публикация в “Родна реч” в далечната 1987 г. той дефинира дилемата на Хамлет “да бъдеш или да не бъдеш” като пукнатина през сърцето му. Цитирам:

“Пукнатината е без край – от всяка страна има по един свят, по един космос, по една галактика и законите във всяка една от двете са различни, но за себе си са правилни. [...] Застанеш ли по средата, пропадаш – там е пукнатината, а тя няма милост.

Ако си силен и имаш крила и можеш да се бориш с вакуума, то пропадането за теб ще бъде извисяване – в пукнатината няма да има нагоре и надолу, няма да има плюс и минус, ще има само “напред”. И ти ще преодоляваш пространство и време, ще увеличаваш непрекъснато своята абсолютна стойност и знаците няма да те интересуват. Има време, хората ще те преценят дали си бил плюс или минус и във всяка епоха ти ще сменяш знака си [...]

И въпросът ми: на фона на придобитата вече рутина пазиш ли още тази своя младежка романтика?

За пореден път се удивлявам как твоите думи стават твоя съдба. Проклетията и шансът на пукнатината усетих за първи път като водещ на „Панорама” – със съзнателния си избор да не бъда човек на нито една партия; да заставам само зад каузи, но не и зад политически кумири.

Това в краткосрочен план създава ужасен дискомфорт: зад мен не стои вярна агитка, получавам шамари и от ляво, и от дясно, и от центъра. У нас (а може би навсякъде) най-труден е животът на независимите.

Човек е така устроен, че често му се иска да се приюти при своите, в своя сектор на стадиона – там, където ще простят грешките му и ще го утешат. Нямам този комфорт – но не се сърдя на никого.

Това е съзнателен избор – явно съм го направил доста рано. Той се състои в това дори архангел да застане срещу теб, да се опиташ да играеш адвокат на дявола. Не вярвам във въпроси от типа: „Защо сте толкова гениален” и заключения като „И аз мисля така”. Разбирам работата си винаги да мисля иначе.

Как би дефинирал своята абсолютна стойност пред теб самия:)?

Човек, който се старае да си върши работата с почтеност и любопитство. Нищо повече.

А дали в днешната политика съществува романтика или мястото й е само в изкуството?

Преди малко избягах от отговора за романтиката. Затова сега ще кажа: понякога романтиката в политиката е опасна. Радован Караджич се опита да прави политика по своите стихове и резултатът е известен. Често да устроиш общото благо е скучна и компромисна работа. Но ако ме питаш дали политикът трябва да рискува и да говори от сърце – категорично „да”. Ще се изненадаш, но това най-често носи успех.

Ти беше водещ и на “Големия избор”. Какъв е ефектът, според теб, от въвличането и на политиката във формата на реалити шоуто? Може ли подобен формат да доближи средния избирател до човешката страна на това, да си политик и съответно да спре девалвацията на професията? Няма ли опасност да се случи точно обратното?

„Големият избор” не е първото политическо реалити; от тази гледна точка политиката отдавна е в реалити-формат. Опасности винаги съществуват, но според мен голямата цел си струваше – да се чуе гласът на младите, да се даде алтернатива на хората, които искат да гледат сериозни неща, направени по атрактивен начин.

Авторите на формата от Канада са събрали 180 кандидати за 6 месеца; ние за три седмици събрахме 130, при условие, че сме пет пъти по-малко от канадците. Това оправдава усилията ни.

Колкото до рисковете, мисля, че този, който ти посочваш – по-нататъшната девалвация – не бе най-големият. Според мен, най-лошото би било, ако младите политици се бяха оказали досущ като старите. Слава Богу, не стана така.

Ако приемем, че реалити-форматът е етап от обществения дебат, какъв би бил следващият етап?

В следващия етап политиката трайно ще се засели в интернет. Чака ни електронно гласуване, електронна кампания, електронен диспут. Нямам против, но при гарантирана публичност; всеки да е на светло, със собственото си име и образ.

Иначе ще имаме виртуална битка между озлобени призраци. Мобилизиране на изкуствени мнозинства чрез фалшиви нет-профили. И причудливи аргументи ad hominem като „лидерът на противниковата партия, сниман с мобилен телефон гол в сауната”.

Бойко, ти си журналист и репортер, автор на документални филми, водещ. Има ли цел, която не си осъществил или пък поприще, от което си се отказал?

Навремето имах два пътя – сценарист в „Ку-Ку” или сериозен журналист. Известно време правех и двете, но после избрах второто. Не съжалявам.

Телевизията ми даде най-големия шанс в живота – документалните филми, екстремните ситуации, включително няколко войни, телевизионния монтаж, възможността да създаваш паралелни светове и да разказваш истории. Това ми се прави още. Да не говорим, че ме срещна с чудесните хора, с които заедно правим „Панорама”: ако имам шанс в живота, това е, че срещнах тях.

Слагаш ли граници между хобито, удоволствията и работата си?

Нямам твърдо хоби, намирам удоволствие и в, и извън работата. В България не е модно да си щастлив, но аз съм.

За какво би искал да имаш повече време?

За детето. Понякога искам да съм с него непрекъснато, но това е вредно за него и невъзможно за мен. Имам и към 150 книги, които явно няма да прочета никога. И приятелите … въобще, то ще се окаже, че нямам време за нищо. С българските студенти във Фрайбург си говорихме и за това: централният проблем на нашето време е … липсата на време.

В епоха, в която е по-добре да си пръв, отколкото прав, време за мислене почти не остава. Някои от най-умните хора, които познавам, правят отчаяни опити да си го набавят – изхвърлят телевизорите, отказват се от мобилните телефони, изоставят интернет-адресите си, отиват на пусти места.

Замисли се например: Кога мисли Саркози? Не знам. Но ми се струва, че съвсем скоро гарантирането на време за мислене ще се окаже централен политически въпрос.

Кои са филмът, репортажът, предаването, които още не си направил?

Явно никога няма да интервюирам Маркес, Кастро, Самюъл Хънтингтън (който почина наскоро). Не успявам да превърна във филми десетки идеи – а някои и съзнателно не поисках, за да не изложа на риск героите в тях.

Ненаправените филми ми се струват доста по-важни от направените – изглеждат ми почти идеални, живея с тях, сънувам ги. Най-лесният начин да се отърва от тях, е да ги направя. Но и на мен, както на Саркози, както на всички нас, просто няма да ни стигне времето.

Бойко, благодаря ти за това интервю, за мен беше удоволствие и чест:)

БИОГРАФИЧНИ ДАННИ

Образование

2001 г. Доктор по социология към СУ “Св. Климент Охридски”
1994 г. Завършва журналистика и масови комуникации в СУ “Св. Климент Охридски”, специализира в Хайделберг (1993) и в Хамбург (1997)

Писмен и говорим английски, немски, испански, руски, сръбски/хърватски езици;

Професионална реализация

2009 г. Водещ на предаването на БНТ “Големият избор”
2007 г. Водещ на кампанията на БНТ “Великите българи”
2004 г. – до сега БНТ, главен редактор на главна редакция „Актуални програми”
2000 г. – до сега БНТ, водещ и продуцент на политическо обзорното предаване “ПАНОРАМА”

Международен репортер и политически коментатор. Отразява главно събитията на Балканите: войната в Босна и Херцеговина, ударите срещу Югославия, събитията в Косово, Белград, Македония, Хърватия. Автор на документални филми. Самостоятелен автор на коментари, отразявани в предаването. Интервюта с Джордж Буш (2007 г.), Герхард Шрьодер (2004 г.), Тони Блеър (1999 г.), Романо Проди, Юбер Ведрин, Строуб Талбот, Уилям Коен, Месут Йълмаз. Франьо Туджман, Мило Джуканович, Клаус Кинкел, с интелектуалци като Умберто Еко, Игнасио Рамоне и т.н.;

1993 – 2000 г. БНТ, репортер и редактор на политическо обзорното предаване “ПАНОРАМА”
1992 – 1993 г. БНТ, репортер в “По света и у нас”

Награди и социални ангажименти

2007 г. - Награда „Робер Шуман” за постижения в отразяването на европейската тематика (за трета година)
2004 г. - Награда „Робер Шуман” за постижения в отразяването на европейската тематика (за втора година)
2003 г. - Награда „Робер Шуман” за постижения в отразяването на европейската тематика

1999 – 2000 г. - “Златен Ритон” и втора награда на международния телевизионен фестивал в Сараево за документална поредица “Денят на разплатата” за Косово;
1999 г. - Годишна награда за коментарна статия на Фондация “Свободна и демократична България”;
1998 г. - Награда на БНТ за телевизионен коментар;
1997 г. - Награда на БНТ за телевизионни репортажи за СБЖ;

- Член на Борда на Института за регионални и международни изследвания;
- Член на Бюрото на международна фондация “Св. св. Кирил и Методий”;

*Автор на документалните филми – „Денят на разплатата” (Войната в Косово – 1999), „Влакът стрела”, „Островна песен” (Япония – 2004), „Незабравими очи” (2004), „По-старият брат” (2005), „Седмата година”, „Пратеникът” (2006), „Децата на бащите” (2007)
*Автор на книгата „Утопии и антиутопии на новите медии”

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • Selena // 19 май, 2009 //

    Чудесно интервю, поздравления и за двамата участници в него! Беше ми много интересно да видя един друг Бойко Василев, различен от познатия телевизионен образ.

  • skay // 19 май, 2009 //

    Не са много публичните личности в България, към които питая такова голямо уважение. Предаването на Бойко Василев е единственото, с което БНТ 1 ме привлича като зрител! Това е и един от малкото журналисти, които за мен са еталон в тази професия! Харесвам го заради умението да поддържа баланса на добрият тон и възпитание, без да се става в никой случай безличен във въпросите си.

  • Чичо Личо // 30 дек, 2009 //

    Бойко е толкова добър във всичко,което прави,че аз толкова добър в работата си човек просто не съм виждал.Той е като Омир или Толстой – всеки от героите му е достоен за уважение.Това е и “позицията” на Бога – нали и победителите и падналите,и добрите и лошите сме чада Божии…

  • Цвети // 16 яну, 2010 //

    Наистина рядко съчетание от дълбочина и сила на мисълта, добър вкус и човешка “мекота” и деликантно излъчване – рядка проба за българските ширини е Бойко Василев.

  • Желю Железов // 10 апр, 2011 //

    Във всяко интервю има две страни: интервюиран и интервюиращ. Ако сведем качествата им до два полюса: умност и глупост, ще получим четири комбитации:
    1. Умен интервюиращ и глупав интервюиран. Резултатът – интересно и дори силно ефектно, но безсъдържателно произведение.
    2. Глупав и интервюиращ и умен интервюиран. Резултатът – скука и нереализирана възможност.
    3. Когата и двете страни са глупави. Резуртатът – интелектуална празнота; движение от нищо през нищо към нищо (Хегел)
    4. Когато и двете страни са умни. Резултатът е красиво, умно и полезно нещо. А когато и двете срани са далеч над средното интелектуално равнище, както в коментираното интервю, резултатът е превъзходна степен на всички показатели

Коментирай