Public Republic Art Studio

За отместването на гледната точка, (не)прекрачването на границите и неспокойствието в “българското”

13 май, 2009 от · 7 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Велина Ватева с Явор Гърдев

Какво не достига на българския театър и какво му идва в повече?

Избягвам да се поставям в позицията на човек, който може да погледне изцяло отвън българския театър. Разбира се, мога да сравнявам, тъй като имам достъп до чужди фестивали и спектакли, много често собствените ми представления участват във фестивали, чета много нови пиеси.

Та, българският театър е съответен на социалната ситуация в България такава, каквато тя е. Дори да се опитва да бъде друг, той не може да промени социалния контекст бързо, поради което и не може мигновено да се преобрази, да стане друг. Това, което той е, по някакъв начин отразява нуждите на зрителите.

Много често сме претенциозни към това какви би трябвало да бъдат тези нужди. Симулираме, че те са по-големи, по-духовни и т.н. Отказваме да се вгледаме в реалността на тези нужди, защото тяхната маломерност ни плаши. С други думи, правим си илюзии, за да поддържаме смисъла на собственото си съществуване, който заплашва стремглаво да се разруши, когато разберем колко малко се иска от нас всъщност.

Нещата се случват според нуждата, а не обратното. По-скоро хората вътре в театралната среда жадуват за нещо по-различно, за нещо повече, отколкото публиката. Трудно можем да кажем, че в момента театърът не може да удовлетвори изискванията на българската публика.

Напротив, той ги удовлетворява такива, каквито са, и поради това функционира такъв, какъвто е. Заедно с тази именно публика.

Но и това е важно измерение на театъра – той е локално изкуство и има своята публика на мястото, където се прави, на езика, на който се прави, и по начина, по който се прави в тази култура. В зависимост от това колко са големи групите, които искат нещо друго, другото се появява. Понякога на малки порции, друг път – изобилно. Ако няма критична маса то да се появи, то просто не се появява.

В това отношение съм спокоен за българския театър. Неговите проблеми са по-скоро в административната организация, логистиката. Той е все още твърде слабо организиран и твърде неопитен в изграждането на международни връзки, т.е. не може добре да се пласира в европейския контекст. Това правят само няколко трупи, повече или по-малко успешно, но те са по-скоро от порядъка на изключението.

Самите български театрални институции все още не са европейски такива. Те са много силно зависими от местната административна култура, силно централизирана, тежка, слабо продуктивна и трудно функционират в глобална среда. Лека-полека и това ще стане. Да, ще стане, но лека-полека.

То всъщност става. Вече се проправя път, от начало на ’90-те тръгнаха български трупи в чужбина. Това е важно, тъй като театър, литература, които се създават в рамките на един малък език (малък – според броя хора, които го говорят), никога не са задоволяват да остават в неговите рамки.

Тези театър и литература винаги искат да прескочат границата на този език по някакъв начин. Европейското поле открива такава възможност за българския театър и българската литература, сигурен съм. От което те все още не са в състояние да се възползват изцяло, но пък започват да го правят.

По какъв начин се гледа на българския театър в чужбина? Доколко той може да свали някакви стереотипи?

Според мен на него се гледа като на спорадично присъстващ. Той се разполага по-скоро в контекста на източноевропейския театър изобщо, не на българския в частност. Участията му са по-скоро в сферата на интереса към Източна Европа, доколкото такъв все още има, тъй като през ’90-те този интерес беше доста по-силен.

Днес интересът е изместен още по на Изток – към Украйна, Турция, Грузия, Молдова и към страните от Близкия Изток. Но така или иначе българският театър остава в този източно-европейски контекст и просто е един от театрите, които биват представяни от време на време на чужди фестивали.

Той по-скоро се манифестира от индивидуални постижения на определени трупи, определени режисьори. Но, общо взето, с всеки театър, който идва от малка култура, нещата стоят така – тенденции по-скоро могат да оформят, да кажем, Русия, Полша, понеже имат по-голям критичен потенциал и възможност за по-разширено присъствие.

Доколко фактът, че българският театър се вижда през обща призма, е за него негатив или позитив?

Трябва да свикнем с това, че не сме в очите на всички през цялото време. Той – българският театър – не е в очите на другите през цялото време. В този смисъл желанието и жаждата да се гледа с особено внимание на каквото и да било българско – било то театър, политика, социални проблеми, е малко егоистично желание, тъй като никой не е длъжен да се занимава с нас. Всеки има кръг на своите собствени интереси.

Ние, разбира се, много повече се занимаваме с неща, които идват от по-големите култури и много повече ги консумираме – филми, книги, – поради което имаме усещането, че това трябва да бъде реципрочно – че те обратно трябва да се интересуват много от нашата продукция. Ами, няма как да стане и то не зависи само и единствено от качеството. То зависи и от обема. Ние сме малка страна. Интерес към нас има, доколкото може да има интерес към страна с такъв обем и такава културна маса. Казвайки “малка”, нямам предвид “малка” в метафоричен, а в буквален смисъл, т.е. в това няма негативна оценка.

В този смисъл доколко е адекватно да положим понятието “българско” – българско изкуство, български театър?

То се полага от рамките на собствената ни култура и съществува в нейните рамки. По някакъв начин прескача и навън, но всяка култура оформя себе си според собствените си нужди.

Ние като че ли сме свикнали да се интересуваме твърде много от другите култури, поради което ни се струва, че има дефицит на собственото ни представяне другаде.

В страните, където ситуацията не е толкова истерична, както в България – политически, социално, медийно и всякак, – се наблюдават явления, които на нас могат да ни се сторят твърде странни – например, че е много по-важно едно първенство по хокей, отколкото това, че пада правителството. В България падането на правителството, разбира се, ще е основната новина.

Но в нормалния, неизнервен свят хората не живеят всеки ден с истеричната нагласа, че задължително трябва да се покажат пред някой друг, да се манифестират пред света. Те просто водят своя живот в своята култура, в своя език. И са спокойни в това.

Ние сме неспокойни в своята култура, в своята държава, в своя език. И някак си през цялото време искаме да осъществим една яростна експанзия навън, която пък няма на каква база да се осъществи. А и светът вече не търпи такива експанзии. Той е обръгнал на тях.

Наскоро от човек, който е в театралните среди, чух мнението, че днес сякаш се избягва поставянето на пиеси на български драматурзи.

Не, не мисля, че се избягва. По-скоро се поставят пиесите, доколкото ги има. Тъй като тук вече ситуацията е наистина състезателна. Ако можеш да избираш между всички пиеси, ти избираш по-добрите, като не ги мериш по това дали са български или чужди.

Аз никога не подхождам с такъв критерий. За мен националното представителство не е най-важното нещо в изкуството. А и това е нормалната ситуация, вече за много хора е така – естествено е да те интересува коя е добрата пиеса, а не коя е българската.

А какво значи “добра пиеса”, какви са Вашите критерии?

Сложни. Моите критерии са изградени с много дълги натрупвания, т.е. с много дългогодишно четене на огромни количества пиеси, боравене с тях.

Аз не мога да артикулирам какви са критериите ми, да ги подредя – те са се превърнали във вътрешна органика. Не съм комисия, която да гледа пиесите по определени точки – това са опити за някакво обективистично представяне, когато трябва да се управлява дадена ситуация.

Докато аз гледам на пиесите единствено и само в рамките на собствените си пристрастия – моят собствен вкус е критерий за това дали една пиеса е добра или не е добра. Оттам нататък това е единственото нещо, което може да ме мотивира да я поставя или не. Всякакъв друг мотив от сорта на комерсиален или национален е вторичен спрямо това дали една пиеса ми харесва или не.

Винаги осъзнавам дали една пиеса е по-скоро добра или по-скоро българска, по-скоро добра или по-скоро комерсиална – това са неща, които спокойно отделям едно от друго и много добре знам коя пиеса за мен има драматургична стойност и коя не. Много български пиеси имат такава драматургична стойност. Както и много не-български. Така също има и не-български, които нямат никаква такава стойност, както и български, на които тя също им липсва.

Доколко пиесите са обвързани със снопове от други текстове, доколко за тях е важно интертекстуалното?

Много, в особено силна степен. Още повече, че нивото на драматурга всъщност зависи от способността му да бъде интертекстуален. Много добрите пиеси по много дискретен начин реферират към други пиеси. Това означава, че те носят в себе си натрупванията на драматургичното развитие в историята.

Много добре виждам авторите, при които това се наблюдава, както и онези, при които не се наблюдава. Виждам авторите, чиито текстове се основават на много добро познаване на драматургията, на дълъг вътрешен, интимен опит с нея, който може да произведе вече ново качество. Както и пиеси, които също така могат да бъдат много интересни, обаче могат и да се явят отникъде, които нямат такава култура.

Има и такива, и онакива и това не е задължителен критерий, който трябва да прилагаме към тяхното качество. Може да се яви качествена пиеса, която е изблик, която няма дълги взаимоотношения с драматургията. Но все пак в повечето случаи такава не се появява. Като че ли са нужни натрупвания.

Като метафората за джуджетата, които са стъпили на раменете на гиганти?

Аз не мисля, че съвременните драматурзи са джуджета. Нито, че по-старите драматурзи са гиганти. Когато джуджетата стъпят на раменете на гиганти, пак си остават джуджета, но с по-добра видимост.

Винаги обаче има гиганти, които стъпват на раменете на други гиганти. Тази излишна скромност, за това, че нашата епоха е по-непроизводителна по отношение на изкуството, според мен е тип суета – суета на скромността, която също е много суетна суета, не по-малко суетна от тази на самохвалството.

Няма такова нещо – не вярвам, че културата е в упадък, винаги съществуват много добри автори и винаги са съществували много добри автори, както и обратното.

Да се говори през етикети е позиция, която ограбва нещото, за което се говори, но все пак за Вашите пиеси последното, което може да каже, е, че са масови. Откъде идва добрата гласност в обществото за тях?

Мисля, че тук страдаме от предразсъдъка, че ако едно нещо е качествено, то задължително е свързано с много малък кръг от хора, които могат да го възприемат. Това, според мен, е конструиран предразсъдък, по-скоро предразсъдък на интелигенцията от социалистическите времена, на псевдо-идеалистическата интелигенция.

Разбира се, винаги съществува елит и винаги има някаква интелигенция. Въпросът е в това, че множество произведения могат да имат много голям отклик без да са комерсиално скроявани.

Вярвам, че доброто нещо се вижда – без значение доколко то е комерсиално или некомерсиално. В този смисъл всяко добро нещо има в себе си комерсиален потенциал.

Разработването на този именно потенциал е дело на специалисти, които в България не съществуват. Е, смея да твърдя, че имам известна интуиция в сферата на този тип потенциал. Нашият въпрос тук е по-скоро колко хора въобще се интересуват от театър.

Защото те в България са доста органичен брой. В София, казват, са около десетина хиляди, статистически погледнато, т.е. театрите разполагат с един доста обозрим контингент от публика. Повечето хора, независимо от това колко добро нещо ще направиш, просто никога няма да стъпят на театър. Въобще и не помислят. И точка.

В киното възможностите са много по-големи – ако се направи добър филм, този филм се вижда, независимо от това колко е рекламиран. Просто киното – ако е добро – прескача границата на страната трупешката. Достатъчно е да го видят трима души, за да разбере за него цял свят.

Аз не вярвам толкова много в силата на рекламата, на репрезентацията от какъвто и да е тип, отнесена към изкуството. Тя му помага, но много по-малко, отколкото то само си помага. То самото е на себе си раклама. Хубаво ли е, задължително ще чуете. То, така да се каже, само си вика.

Действително, рекламата е много важна за днешната епоха на “през-медийност”, тя в крайна сметка създава огромен шум и води първата публика на прага ти, но нещата се решават, когато хората се срещнат със самото произведение.

Защото само първата публика може да доведе втора публика. Втората публика идва само след като първата е харесала това, което е видяла. Ако нещо го има, то ще бъде видяно – това ви го гарантирам. Независимо дали е роман, пиеса, филм, със сигурност то ще бъде намерено. По логиката на старата поговорка, че хубавият кон си личи и през скъсан чул.

Дали бихте могъл да направите паралел между публиката тук и тази на местата, където сте бил – доколко мобилна и жива е тя навън?

Това, което ми прави впечатление по отношение на киното – тъй като през последната година пътувам с “Дзифт” и то на различни континенти, – е, че всеки град има много голяма млада публика с висока критична маса, т.е. с много добро образование, много добро познание за това какво се случва, публика, която действително изгражда свой собствен вкус и може да му се осланя. Публика, на която не й е нужно някой друг да й казва дали нещо е хубаво или не е.

А това значи, че съществува контекст, в който това кино се прави и съществува, т.е. има публика, която притежава достатъчно критична маса, за да оцени новоидващото на базата на вече видяното. Това, което е обнадеждаващо във всички тези градове, е, че това е много млада публика.

В това отношение нашата демографска ситуация е доста по-смущаваща. Чисто статистически България вече е много възрастна страна и като че ли става все по-възрастна. Тази разлика се забелязва. При това не само в кината, тя се забелязва и по улиците.

България също така е някак геронтократично устроена страна – в нея човек много дълго е млад, респективно незрял. Струва ми се, че малко наивно мислим, че ефективността идва в късна, зряла възраст.

Напротив, ние по-скоро изпускаме периода на ефективността, точно когато хората са в най-голямата си способност да бъдат активни и да произвеждат – точно тогава тяхната възможност за труд се пропилява.

В много по-късна възраст, когато и енергията, и желанието за това е много по-малки, стигат до позицията, в която е трябвало да се озоват, когато са били на 25 години. Това важи за абсолютно всяка ситуация, независимо дали тя е комерсиално или некомерсиално обусловена.

В САЩ, например, цялата комерсиална киноиндустрия се движи от хора, които са между 24 и 38-40-годишна възраст, т.е. хора, които са в самия си пик на енергия и възможност за творчество.

Тук в България, по себе си съдя, аз вече се радвам на една 16-годишна кариера на млад режисьор – което означава, че съм млад режисьор от 1994 година досега и не преставам да бъда. Това, разбира се, е хубаво за мен, аз нямам нищо против. Но за себе си отдавна съм в периода на своята зрялост.

Това, че ми се продължава безкрайно този статут, е проблем, който е извън мен. Във всеки друг контекст аз отдавна не бих бил този млад режисьор. Съдейки по това как бивам определян, човек едва ли не има чувството, че току-що съм започнал и всичко тепърва предстои.

Много неща предстоят, да, но и много вече отминаха.

А какво предстои, какво Ви очаква и какво Вие очаквате?

В момента съм в режим на доста интензивни успоредни проекти, от които ще ми се наложи да избирам. В много близко време вероятно ще поставя в Народния театър заедно с Едуард Олби, който ще дойде в България, една негова пиеса, “Козата или Коя е Силвия?”. Според мен, а и не само според мен – изключителна пиеса. Пиеса, която, напълно резонно, е наградена с всички възможни награди. Това е театралният ми проект.

Успоредно с него развивам, заедно с Владислав Тодоров, кинопроект, наречен “Цинкограф”. Неговият сценарий вече е готов и в момента се подготвяме да организираме продукцията, като търсим средства чрез различни коопродуценти в Европа. Вече получихме подкрепа от Гърция. Така че ще се опитаме да направим международна коопродукция и да осъществим този филм. Междувременно водя преговори в САЩ за снимането на филм там. Най-вероятно ще стане. Въпрос е най-вече на време.

С какво “Дзифт” е различен от останалите филми, поставящи въпроса за “онова време”? По какъв начин той говори или дори мълчи за него?

“Дзифт” е различен, при това много различен, с това, че не е реалистичен филм.

В България все още съществува, особено в кино средите, една такава настройка, че киното винаги е “cinéma vérité”, винаги е някакъв реалистичен репортаж на действителността и въобще, че има нещо, което е кино и някакви други неща, които не могат да бъдат кино.

Схващанията като че ли са в една посока, макар тя да е широка посока, но все пак една.

Провокацията на “Дзифт” се състоеше в това да покаже, че кино може да бъде и съвсем друго нещо, при това действащо, жанрово кино. В това отношение “Дзифт” не се занимава и не се опитвал да се занимава с изследване на тази историческа епоха.

Той по-скоро се опитва да направи жанрова история, която да е разположена в тази епоха. В този смисъл епохата се ползва по-скоро за фон, тя не е предмет на интерес. Или, което е по-важно, тя всъщност е предмет на интерес чрез своето иронично опровергаване.

Всъщност “Дзифт” ползва едно много важно средство – средството на иронията, което обръща смислите и произвежда от действителността абсурдна амалгама от гротескови ситуации. Мисля, че това е ефективно и работи поради факта, че по този начин социалният критицизъм към една епоха е много по-близък и минава през ефекта на отчуждението, през някакъв стил, а не през патетична, мелодраматична или чисто комична интерпретация.

Заради това “Дзифт” е различен – защото отмества гледната точка.

А като отместиш гледната точка, създаваш антиутопия, която е несъществувало нещо, но с достатъчно солидно изградени свои вътрешни закони. Това значи, че ти можеш да погледнеш през призмата на антиутопията към собствената си действителност.

И понеже сме забелязали, че най-добрите прозведения за тези епохи минават именно през тази призма, антиутопичната призма, те са много по-ефективни като разконспириране на епохата, отколкото мелодраматичните интерпретации на всичките несправедливости и зверства. Затова и използвахме такова средство.

Имаше една такава мисъл – “the truth is stranger than fiction” (истината е по-странна от измислицата). Вярвате ли в това?

Това е трудното на изкуствата, които трябва да бъдат правдоподобни по отношение на срещата с действителността.

Правдоподобността не се изгражда на базата на директна истинност.

Много по-правдоподобно е нещо, когато е фикционално и е направено с необходимата степен на убедителност, отколкото ако то е “истинно”.

Колкото по-истинно, толкова по-отчуждаващо. Колкото по-отчуждено, толкова по-приближаващо за възприятието.

Има един такъв странен парадокс, открит от Шкловски и Брехт – нещата стават по-близки, когато ги отчуждиш от себе си.

Снимки: Николай Николов

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • Mar Vel // 13 май, 2009 //

    Mnogo interesno interview – interesni vaprosi i proniknoveni, izcherpatelni otgovori. Blagodarya!

  • Атанас Попов // 14 май, 2009 //

    Аз не знам защо е тази скромност по отношение на Явор Гърдев. Във Франция например не попадам на подобен интелект.

  • Герге Христов // 17 май, 2009 //

    Аз пък не смятам, че е скромен. Смятам че и той стана жертва на Българския Арт синдром – всеки над средното ниво няма конкуренция, и оттук нататък следват извращения.

    Намирам интервюто за агресивно интелектуалничене, каквито са всички изказвания на Гърдев напоследък.

    Инак в момента да – спектаклите му са около 80% от интересното на българската театрална сцена.

  • Герге Христов // 17 май, 2009 //

    и ето – пак в този сайт намирам любопитен цитат към горния си коментар:
    “An intellectual says a simple thing in a hard way. An artist says a hard thing in a simple way.”
    Charles Bukowski

  • Z // 19 сеп, 2009 //

    Чудесно интервю, важни въпроси, добри отговори.
    Интелектуалеца може да и бъде cool.
    Явор Гърдев е такъв. “Дзифт” е майсторски направен филм, макар и по-студен за вкуса ми, но режисиран великолепно.
    Браво!

  • Ирина Иванова // 6 май, 2010 //

    Дай Боже повече хора като Явор! Той е един от малкото с които се гордея, че съм съвременник.

  • Asa // 12 окт, 2017 //

    If you are tһe type of oone wh᧐ is less than thrilled with the
    prosрect of working in the same office, day after daү,
    eliminating this form off routine is without doubt one of the moѕt necessary highlights thqt you
    could oƅtain from freelancing. If yⲟu һire your self
    ᧐ut aas a freelancer, each job project that you tackle can bbe a new adventure.
    Not only will tthe worк sᥙrroundings fluctuate, but үou will also have the chancce to meet
    mаny extra fascinating people. This issue alοkne
    is one օf the prdincipal the expⅼnation why mаny paralegals desire freelancing over committing themselves t᧐ 1 particular workplace.

Коментирай