Public Republic Art Studio

Откъси от романа „Вътрешната стая”

14 май, 2009 от · 8 Коментара

Керана Ангелова


Снимка: jurvetson

Матей седеше на скалата и се вслушваше в морската далечина.

Беше късна привечер, по това време делфините рядко идваха, но мъжът силно се надяваше да почувстват тъгата му, да чуят призивната му молба и да доплуват. Постави шепи край устата и заоблените писукания запулсираха над спокойната водна повърхност. И те дойдоха.

Видя ги отдалече да плуват бързо, като на живот и смърт: на лунната светлина гърбовете им блестят, извиват се в дъги; понякога, изправени само на опашките си, делфините порят лунната пътека… Говоренето им отначало приличаше на детско гукане, след това стана по-гърлено. Не беше като друг път – бе по-стегнато и по-дълбоко, изглежда, честотите на звука бяха по-високи.

Делфините не пляскаха и не танцуваха, не изразяваха бурна радост. За пръв път, откакто се познаваха с Матей, те бяха у м и с л е н и. Мъжът почувства това и се напрегна. В един миг му се стори, че разпознава думи. Не можеше да повярва на ушите си.

Звуците, които продължаваха да излизат от вътрешността на животните, в собствения му мозък се превръщаха в ехо, пулсираха някак особено като тънки назъбени мълнийки – главата му се изду като огромна електрическа крушка, в която нажежените жички трептят и жужат и проблясват с къси и по-дълги импулси.

Оформиха се накрая мисли, сякаш изричани на глас: помогни, ако можеш, ако можеш, помогни. И без да се усети, мъжът извика в отговор, с обикновения си човешки глас изкрещя: какво има, кажете какво трябва да направя, кажете! Делфините повториха: ако можеш… Обърнаха се и запориха през лунната пътека навътре…
Вслушан в себе си, Матей заизкачва брега.

* * *

И тази сутрин заслиза по една от своите пътеки надолу. Морето го посрещна с гердани от гъста пяна, с дъх на водорасли, с изхвърлени през нощта черупки от миди, обрасли гъсто с морска трева и пясъчни туфички.

Отвърза лодката, избута я във водата и се метна вътре. Загреба към мястото. Щеше да изчака рибарите там, искаше с очите си д а в и д и. Да им обясни кротко и търпеливо, че така не може. Че не може т а к а.

На хоризонта слънцето тъкмо се възземаше. Стадо делфини заскача в самата сърцевина на изгрева – двайсетина едри животни, мъжки и женски, излитаха и толкова свобода имаше в извисяванията, в гмурканията им, в плясъците на опашките, в изящните дъги на гладките им, бляскави като полирани от мокрото тела.

Неговите делфини не бяха сред стадото. Матей отпусна весла, спря да погледа танца им и лицето му помрачня: бяха като деца. Вярваха в морето, в хладните дълбини, в тюркоазите на водата, в изгревите и залезите, в Матей, в Мария и в бъдещите им деца, във всичките човеци на този бряг… Влезе още навътре и делфините го приветстваха с хор от искрящо песнопение.

Когато рекетата запърпориха откъм брега, мъжът в лодката се изправи, дочака ги прав. Рибарите гледаха към него през цялото време, но когато корабчетата приближиха съвсем, отместиха погледи от лицето му и се захванаха да опъват гъргърите.

Обикаляха в кръг, в много широк кръг, в много широк – пускаха металните мрежи и обикаляха, а делфините продължаваха да скачат в изгрева: опънатите дъги на телата им светят, опашките пляскат и изригват мощни струи, бликат ослепителни фонтани вода. Оживено си говорят и пеят, защото свободата е само да я възпяваш, това са научили насред дълбоката вода, голяма и синя е свободата и делфините са нейните щастливи деца…

Мрежите обикаляха и потъваха в разлюляната вода и красиво се люлееха, хищно и нежно едновременно. Матей стоеше прав в лодката и гледаше. Кръгът от разлюлени мрежи се затвори. Животните останаха в средата на заграденото море. Водата под тях продължаваше да ври от танца на бурната им радост.

Рибарите скъсяваха разстоянието. Ще стегнат мрежите, но няма да могат да ги изтеглят – делфините са много, не е възможно петима човека да се справят с това, въздъхна с облекчение Матей, ще се помъчат и ще ги пуснат, няма друг начин. Опита си до разпознае дали неговите делфини все пак не са там и докато се взираше, запукаха манлихери и обикновени карабини…

Майко Божия, изтръгна се от Матей, какви ги вършат, какви ги вършите, луди ли сте, полудяхте ли! Спрете веднага, мамицата ви откачена, спрете, ви казвам!

Рибарите на палубата се засуетиха – с куките на въжетата, закачени на огромна макара, започнаха да улавят мъртвите животни и да ги изтеглят нагоре. Водата се обагри в кръв като изгрев, като залез, като нещо, което Матей не беше виждал досега, нито беше си помислял, че може да види. Делфините обръщаха кореми, някои още мятаха опашки, един беше невредим и мощно се блъскаше в мрежите.

Матей не дочака да види какво ще стане по-нататък. Седна в лодката, обърна и загреба като побъркан. От очите му течаха горчиви сълзи и се смесваха с пръските морска вода, които хвърчаха изпод веслата.

* * *

Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Докато дращеше усърдно, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният изгрев, и той кървав. Делфините с обърнати тежки кореми – единственият жив сред тях могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи…

* * *

Война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише мъжът с разкривено перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията. Само че врагът не е въоръжен – делфините нямат оръжие и не са ни равностойни.

Това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е най-естественото човешко чувство в този момент и той не се срамува от него.

Оставя писалката, поглежда заспалата Мария и започва мълком да й предава най-съкровената си мисъл. Прави го по някакъв необикновен начин: само я гледа в лицето, в очите между веждите и жената улавя в съня си тази мисъл, опитва се да му даде знак, че го разбира, помръдва пръстите на едната си ръка. Той се усмихва.

Нали така, Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода… в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали… Въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците… Трябва само да изберем свободата да сме като тях… свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това е най-голямата свобода. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,
свобода е също да си сам срещу всички, когато знаеш, че си прав.

* * *

Матей лежеше и с ухо като морска раковина слушаше бълбуканията, въздишките, трепетите на морето в корема на Мария. Мисля, че са две, две делфинчета ще ми родиш, нали, Марийо. Мария порови с пръсти, направи пътеки през гъстата му коса и обеща замислено: щом казваш, ще ти родя делфинчета, Матео. Ти само не ме изоставяй, само бъди с мене…

Сетне Матей стана и тръгна, пое в ранното утро и много пъти се обръща да погледа къщичката на високото горе.

Неговите делфини бяха в залива. Докато слизаше по пътеката, ги чу. Бурна радост го заиздува и той завика – без да се усети, с човешките си думи закрещя: живи сте, значи, живи сте още! Делфинът и делфинката припляскаха и протръбиха приветствено.

Матей сложи шепи пред уста и от гърлото му заизлизаха писукания като внезапни делфински думи – по някакъв невъзможен начин почувства, че са пълни със съдържание и смисъл: Мария-Фина ще ми роди делфинчета, две делфинчета ще ми роди Мария, полифонично съобщаваше мъжът, повече от една мисли трептяха вътре в звуците – докато съобщаваше за Мария, в същото време предупреждаваше делфинката:

-Своите делфинчета пази, пази се от ловците на делфини, бременна си, пази се!

Делфините поиграха малко – делфинката беше натежала и се умори и животните по-бавно отпреди заизвиваха дъгите на телата си. Бяха на петдесетина метра навътре, когато рекето запърпори и пое след тях. Делфините напредваха мощно, на хризонта стигнаха стадото и се заиграха с останалите…

Матей бързо отвърза лодката, избута я във водата, скочи в нея и метна греблата. Гребеше бързо, рекето беше доста напреднало – от мястото си Матей виждаше колко пенеста диря оставя и разбра, че онези са вдигнали скоростта.

Дланите му се разкървиха от стискане, не беше му се случвало досега. Потопи за миг ръце до китките в солената вода и отново грабна веслата. Гребеше със сърце в гърлото, до скъсване на вратните жили и когато изравни лодката с тялото на рекето, видя: беше закъснял непоправимо!

Мъжкият бе обърнал корем и туловището му се полюляваше все още на повърхността на водата, последните мехури на неговото дишане бълбукаха около тялото. Морето беше обагрено в светлорозово.

Делфинката се мяташе, виолетовата бенка под окото й приличаше на разтворено в див ужас цвете, водата вреше и кипеше, животното се удряше в мрежите, опитваше се да се измъкне под вода, но се оплиташе в гъргърите долу – метални, с шипове бяха мрежите и то отново се издигаше на повърхността и надаваше безумни звуци на ужас, на молба, на дива паника.

Спрете, закрещя Матей, бременна е, престанете! На вас говоря, н е п о з в о л я в а м! Мъжете горе бяха вдигали манлихерите и не чуваха, не искаха да чуят какво им вика рибарят от лодката. Пръв гръмна Манолаки, но не уцели.

Делфинката запя някаква безумна песен, звуците се мятаха насред шупналото кълбо от кръв, вода, водорасли и пихтиести медузи. Цевите на пушките блеснаха на слънцето, първите лъчи весело затрепкаха по дулата и в същото това време, на секунди преди изстрелите, Матей застана на ръба на единия борд, тялото му се изви в дъга и той скочи в бушуващото окървавено море при делфинката…

* * *

И ето го Матей Делфина, в окървавената бясна вода. Там се случва нещо невъобразимо. Делфините пищят, бебетата им писукат, мятат се мощни тела, блъскат се в гъргърите, едно след друго обръщат кореми и преди да потънат, животните се полюляват тежко на повърхността. Рибарите ги улавят с куките: пробиват с тях през кожата. Забиват ги дълбоко и вдигат телата с макарата.

Матей още е жив. Гмурка се и отново излиза горе. Намерил е своята делфинка с виолетовата бенка, само е ранена. В същия този миг тя ражда, не е успяла да се измъкне и да се усамоти. Мъжът се опитва да закрепи раненото й туловище: запушва с ръка раната от куката, точно под бенката е, юмрукът му потъва в нея. Сигурно сама се е откачила. Делфинче излиза от утробата й и писука, Матей изоставя женската и се опитва да прегърне делфинчето.

Тогава наоколо започва да ври от нова поредица изстрели. Тежките туловища се мятат и продънват дупка в гъргъра. Матей и малкото прегърнати започват да потъват плавно – след телата им остава нежен шлейф от пяна, обагрена в алено…

Дънни риби се стрелкат като цветни стрели, излъчват светлина през миниатюрни отвори. Клатушкат се чудати растения, сейват се песъчинки, прокопавани от змиевидните тела на невидими животинки, повдигат пясъка и той се гъне, и усещането за нещо нередно, прикрито, неизбежно приижда отвсякъде.

… Матей и делфинчето полягат на дъното. Човката на малкото е опряна в бузата на мъжа, неговата ръка е преметната през шията на животното и така остават, полегнали един до друг… През огромната дупка на гъргъра се изсипват и други тела на малки делфини, плавно се спускат долу, полягат наоколо неподвижни, с опънати човки и завинаги отворени очи…


Снимка: notsogoodphotography

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

8 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 14 май, 2009 //

    Харесвам тази писателка! Текстовете й са естествено продължение на нейната същност – дръзка, добра, красива, вдъхваща доверие, излъчваща художество…

  • Ина Иванова // 14 май, 2009 //

    Керана, поздравления Вашата “Вътрешна стая”. Това е един от най-красивите, магични и човешки текстове (макар да не е видимо точно в този откъс). С него докосвате архетипната постройка, дълбинните пластове в подсъзнанието на читателя. Възхищавам се на начина, по който пишете!

  • Катерина // 14 май, 2009 //

    Прекрасно е.

  • troha // 14 май, 2009 //

    Любим откъс!!!

  • kerana ang. // 15 май, 2009 //

    Благодаря за вниманието! Трудно е човек да ” откъсне” текст от романа-майка, който да не бъде накърнен поради тази причина – невъзможно е да прозвучи цялостно, нито пък успява да предаде духа на книгата като цяло. И сега, като чета текста, който съм подбрала, ми се трува, че е било твърде рисковано да го предлагам – все едно съм отчупила парченце от пъзел, предлагайки ви да видите цялостната картина. Невъзможно е да се случи…
    Но много ви благодаря за вниманието, наистина!

    Керана

  • Papia // 16 май, 2009 //

    Чудесен роман! Както и “Елада Пиньо…” от същата авторка. Това са едни от най-хубавите неща, които съм чел през живота си. Чакаме нови “чудеса” от Керана.

  • zdratch // 17 май, 2009 //

    Много вълнуващ откъс! Не се усеща като откъснато парченце от пъзел, а като разказ без начало и без край, както е безкрайно недоумението на човека от безсърдечността по света. Поздравления!

  • kerana ang. // 17 май, 2009 //

    Благодаря, zdratch, бих искала да е така, както казваш – никога не съм сигурна, когато предлагам свой текст на взискателната аудитория на Public Republic, дали съм подбрала най-подходящото. Респектирана съм от толкова ярки присъствия тук…

Коментирай