Public Republic Art Studio

Последният гладиатор на българския Монпарнас – литературно-критически очерк за Иван Пейчев

20 май, 2009 от · 4 Коментара

Валери Иванов


Фотоархив на Антоанета и Петър Пейчеви

Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце.
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.

/*публикувано за пръв път в Алманах “Поезия` 66”, София, 1966, стр. 119/

* * *

Адаптация
музика Митко Щерев

Спри не си отивай, ще ми бъде тъжно,
ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай, днес ще ти направя
най-страшното признание.

Под мостовете не шумят реки,
когато ти не си, не си със мен.
Пристанищата са пустинно тихи,
когато теб те няма.

Спри не си отивай, ще ми бъде тъжно,
ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.

Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.

/*изп. ФСБ и Васил Найденов, Балкантон, 1980/

* * *

Може би мнозина от нас са изрекли с доза сантименталност: “Спри, не си отивай, ще ми бъде тъжно…” на Старата година! Казал го е и поетът, доста отдавна – Васил Найденов го направи песенен хит, но и благодарение на това великолепно съчетание, баладата из филма “Адаптация” /1981, сценаристи: Въло Радев, Райна Томова; режисьор Въло Радев; оператор Христо Тотев/ надскочи времето и е още жива…

Малцина са онези, които ще назоват автора на текста, дори в представителни интернет сайтове името му към песента липсва; творец, чиято литературна реабилитация през последните години бележи възход сред малобройните изследователи на творчеството му…

Той е сред едно блестящо поколение “воини на перото”, които представляват високоинтелектуалната гражданска и перфекционистка литература, чиито път на осъществяване е често трънлив и по мъжки тежък или пък – неочаквано извисен, поради статуса на бащите си.

Първото, типично градско поколение поети /Здравко Петров/, противоречиво възприемано сред обществото, чиито нагласи често са се влияли пряко и от публикуването на негативни студии по повод тяхното творчество.

Дори и уважаваният критик Борис Делчев – широко скроен, артистичен в интерпретациите си, е пресилено строг и неточен в оценката на страданията и диренията на дебютиращия Иван Пейчев, като в своята небезизвестна статия “Един поет търси брод към реализма” /сп. “Младеж”, 1949, № 4- 5, стр. 85- 95/ враждебно пише и по повод една от най-стилните творби в първата му самостоятелна стихосбирка: “Тези стихове имат твърде малко общо с основната мисъл на произведението /“Мечти”/, тяхното предназначение е съвсем друго: да изненадат, да смаят читателя, а не да му кажат нещо – не да го стоплят и развълнуват… тези игрословици са досадни.”


Графика: Николай Пекарев

Поетът опровергава прибързаната преценка на безкомпромисния рецензент, най-същественото в творческото му проявление е невидимо за очите, а “най-хубавото се вижда само със сърцето”, потвърждавайки безсмъртната аксиома на Антоан дьо Сент Егзюпери /1900-1944/: “Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му.”

Мечти

Въпрос не ставаше за здрача,
хазяина на мойта стая,
но привечер от скръб и скука
прочетох твоето писмо.
И ето, двамата китайци
сервиза стар напускат мрачни
и с порцелановото куче
отиват в джунглата на лов.

И за да слуша тишината,
небето слиза над лагуната
с бакърено-червени облаци
и тебеширена луна.
Докосвала ме е ръката ти,
брега достигала пирогата
и после ний сме се целунали
на топлия оранжев плаж.

Във същност аз съм сам и никога
мечтите ми не са се сбъдвали.
Писмото вече е прочетено
и флирта – обявен на търг,
и сепва ме внезапно спикера
с комюникето си далечно
за партизаните, осъдени
в Атина завчера на смърт.

И без да искам, аз забравям
скръбта си делнична и сива.
Забравям спомените скучни,
които ми остави ти,
и гняв за гърлото ме дави,
и целият живот откривам
във простата човешка участ
на милионите борци.

И миналото ми изглежда
досадно, глупаво и пусто.
Как лесно е да се въздиша
в ръка с последното писмо!
А виждам: вее вятър снежен,
засипва едър сняг следите
и ти вървиш, и с трясък рухва
след теб минирания мост.

Мечтите, срещите във парка
и дните, в самота погребани,
какво са те пред байонетите –
пред гордостта да си човек?
Сега е синя нощ над Тракия
и ветрове сурови дебнат
в неуловимата далечност
на проясненото небе…

/из “Стихотворения”, 1948/

* * *

В наглед антифашистката тематика, характерна като цяло за литературната “фаланга” в периода на съпротивата, се преплитат импресионистично-експресионистични фрагменти, характерни за почерка на ранните Валери Петров и Богомил Райнов, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, където диференцирането на картинно-епитетни словосъчетания като “бакърено-червени облаци и тебеширена луна” не е трудно.

И в други стихове от този цикъл /“над кошмарите месеца щърбав”/ ще открием тази странна смесица /“По следите”/. “Мечти” е сред малкото творби, съдържащи имплицитно и епистоларно-наративен елемент, който ще открием завоалиран и другаде.

Противно на характеристиката на Делчев, тези стихове са въздействащи, звучат откровено и земно, нямат общо със словесната еклектика, разкриват един ярък новаторски талант:

Далечно

Напразно всяка вечер аз поглеждам
във старата кутия за писма.
Не идва пликът бял със почерк нежен,
с любимо нежно име на гърба.

По коридора тръгвам много бавно
и в стаята си влизам много сам
и седнал до проэореца по навик
стоя във мрака, чакам теб, мълча.
И мисля дълго как отмина влака
и мисля дълго колко си далеч
и колко дни ще трябват на писмата ми
да стигнат до далечния адрес.

Прости ми, че така скърбя за тебе
не бива, знам, не бива, а боли
Прости ми, утре пак напразно ще погледна
в кутията за малкия бял плик.

/из “Стихотворения”, 1948/

* * *

Екзалтацията на младия тогава старозагорски поет Янко Димов по повод първото му докосване до дебютната книга в книжарница “Български писател” на бул. “Руски” е най-искрена: “На авантитула имаше графична скица на автора, която очертаваше красив волеви профил и при това някак декадентски – загадъчен…

Цялата книга бе облъхната от някаква вглъбена меланхолия, от играта на високо въображение и недоисказаност, каквито контрастираха на тогавашната поезия – “отражение на живота”, – занимаваща се “реалистично” с борбата на народите за мир, строителството в Родопите, звеноводските и свиневъдските вълнения в ТКЗС.

Поезията на Иван Пейчев внасяше друга, по-имагинерна атмосфера – хем някак старомодна, хем по-градска и дори по-реална в почти ефимерното докосване до човешката душа. Имаше в нея нещо, в което и пейзажът, и чувството, и зарисовката, и дори версификацията се преливат в уж проста и прозрачна словесност, а придобиват магнетично въздействие.”

/“Младост с Иван Пейчев”, в. “Словото днес”, 21 декември 2006 г., бр. 40/.


Иван Пейчев в хусарска униформа
Музей “Лайош Кошут” в Шумен

В метафоричен стил започнах някогашната “юбилейна” студия за поета, опирайки се на стихотворение, което се отнася до друг конкретен лиричен субект, а не отминалата 2008-а година.

“Не си отивай” е сред шедьоврите на интимната ни лирика, а не е популяризирано достатъчно в учебните помагала и литературата. Независимо от меланхоличната си интровертна нагласа, Иван Пейчев е автор на силна социална и гражданска поезия, на… батална поезия, които са го откроили като творец.

В компанията на такива като: Александър Вутимски, Александър Геров, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Валери Петров, Веселин Ханчев бохемът не се е чувствал “богопомазан”, а още по-малко и зависим от комплексите на 50-те години на ХХ век.

Завършените величия са слабост на литературната ни критика. Пейчев не е такова. Материалните несгоди често го съпътстват и отдалечават от действителността, в която другите му колеги плуват свободно.

Отделен е въпросът, че помежду им като светоусещане има абсолютна органическа непримиримост с фалша на буржоазното общество. Демокрацията /по Уинстън Чърчил/ и гражданското още не са на мода… Вярата им в днешния нов свят, либерално отворен към хората, дава смисъл на живота на тези неспокойни натури.

Ако доскоро се е гледало с лошо око на декадентския уклон, на привидно лозунговата литература и на романтичния идеализъм /става дума за поляризирането и ерупцията на обществото и до след 11 ноември 1989 г./, то съвременната херменевтика залага на художествеността на стила, на мисловния стойностен продукт.

Този и мой подход не е плод на конформизъм, а има за цел ясно да отграничи Иван Пейчев от редовете на пренебрегваните, “незабелязваните” поети, вечно игнорираните, неясно тълкуваните…

Защото сред многобройните химни за любовта, сред стотиците ярки социални /граждански/ произведения в художествената литература, сред патетичните фанфарно-декламативни военни творби, той създава неподражаема и сакрална поезия, реалистична, съчетаваща контрастите и на нашия нов век.

Поезия, която не се забравя.

Личности, у които така скрижално да отекват противоречията на времето, както у Иван Пейчев, са малцината недостижими. “Истинските поети – пише руският поет Евгений Братински /1800-1844/, тъкмо затова са редки, защото трябва да обладават съвършено противоположни свойства: пламъка на творческото въображение и хладината на проверяващия ум”.

Иван Пейчев притежава и двете. Поезията му е арена на ексклузивни колизии, кей на кармични срещи и раздели, трибуна на дуелиращи се антагонизми. Такава поезия е неподвластна на времето, защото в нея искри пулсът на онази другост, в която живяха пълнокръвно нашите бащи и майки, баби и дядовци, което е неразривната ни връзка с рода и земята ни.

Не е необходимо да си автор на вечно актуален епос /като Омир примерно/, за бъдеш запомнен в умовете и в сърцата на поколенията. По-важното е да си искрен и откровен с тях, а след това, както френският писател и държавник Едуард Ерио /1872-1957/ констатира: “Културата е това, което остава, когато всичко е забравено.”

Като светъл спомен ме обайва незабравимата среща по повод 90-годишния юбилей на поета, отбелязан с премиерата на луксозния двутомник на проф. д-р Божидар Кунчев в книжарница “Хеликон” /“Иван Пейчев. Лирика. Драми”, Изд. “Балкани”, 2006/, с неговите близки и приятели: дъщеря му Антоанета Редуей /очарователна като благородния си баща/, сина му – сценаристът Петър Пейчев /трогателно-скромния бивш корабен капитан/, талантливия и мъдър актьор Досьо Досев /негов неотлъчен съратник/.

Подобни оставят трайна диря в съзнанието ни, както споделя и самият творец в съкровените стихове за “ръцете, които се разделят”, следвайки неумолимостта на съдбата. Неслучаен е интересът ми към шуменския ваятел на нежното слово.

Сред плеадата свои видни литературни връстници – именно той ме грабна паметно с неподправения си “гладиаторски” стил на живот и творчество, характер и интелект, чиито хармоничен синтез априори е перманентен дефицит в българската литература.

Опцията да бъда коригиран от неговите настоящи и бъдещи следовници винаги ще съществува, в случай че се опровергае и правдивото заключение на руския поет, публицист – Юрий Кублановски: “Днес добрите стихове не са рядкост, но личността на автора и с лупа не можеш да видиш!”

Човекът е бог, когато мечтае, и просяк, когато разсъждава.” – Фридрих Хьолдерлин /1770- 1843/


Фотоархив на Антоанета и Петър Пейчеви

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Незабравимо

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • Валери Иванов // 21 май, 2009 //

    Не упражнявайте цензура в демократичните медии, ако претендирате, че са свободни! Кой е Валери Иванов може да се провери в съответния най-адекватен справочник за целта – енциклопедията “Кой кой е в България”. Дали там сме се срещали? Бъдете рационални в коментарите си, моля ви, и си мерете езика /по Ларошфуко/!

  • Selena // 24 май, 2009 //

    Комплименти за статията! Много харесвам Иван Пейчев. Не само затова, че е мой съгражданин, а защото поезията му наистина е неподражаема и неповторима.
    В началото на 90-те години на миналия век, когато сменяха името на нашето училище, талантливият ми ученик Ники Павлов Гундеров предложи то да носи името на Иван Пейчев. Подкрепихме го, но предложението не беше прието, уви!

  • ГОМЕЗ // 7 май, 2011 //

    хубаво е !!! яко е!!

  • Никола Бенин // 30 апр, 2017 //

    Чудесен проникновен и точен прочит на поезията на Иван Пейчев.

Коментирай