Public Republic Art Studio

жан иф

15 май, 2009 от · 2 Коментара

(автори: ваня клечерова и йосиф шамли)


Снимка: FearfulStills

*
жан иф – вик, който бледият сняг полага върху езика ми. минутите се топят като черната котка, която се превръща в дом на снежинките. мъртво бледи. тънки и хрупкави. кристални.
жан иф – окото, с което денят ме полага в шепите си. кожата настръхва,
клепачите удрят на кухо. градът плаче.
жан иф – протегнати ръце на счупен приятел. месецът е недъгав, а глупостта мърка.
жан иф – отворена врата без дъно. пътят е кратък. ребрата прекършени.
жан иф – мотивът да се събудя и да изложа кожата си на припек. погледите хапят.
жан иф – когато пръстите ми докосват, желанието прегаря.
жан иф – мисълта, която жадно изсмуква тунелите на ж. фенерите на ф чертаят хълбок.
картината е мъртво пияна. децата спят.
жан иф – изгоряла на половина цигара. недоумрял спомен. ръцете галят.
жан иф – сърце, което иска. точка, която се превръща в многоточие.
жан иф – пробивам окото ти с поглед. разтеглям устните ти, тишината ти. езикът ти пари.
жан иф – превалям над нощта ти. суча думите ти. изтичам в гърлото ти. тъгата е нож с две остриета.
жан иф – животворният ръб, на който вися. кратък си.
жан иф – татуирам те в мислите си. изплювам те.
жан иф – не умирай. играта е моя. светът е завесата, с която се повивам.
жан иф – не умирай. играта е моя.

*
Не те познавам, Иф, но когато отпред е Жан
ще цитирам… Жан:
“Опитвам се да ви представя героите си такива, каквито е допустимо да бъдат в светлината на моята любов – не заради тях, а заради Жан, и най-вече за да отразят те тази любов.”
А Жан е мъртъв,
прострелян е … “Пчели излитат от очите му , през кухините.”
Не те познавам, Иф.
По улиците, жълтите павета, сещаш се, братле!
Опитвам простичко.
Искам да видя оная, сещаш се.
Децата спят, хич не ми се мисли.
Понякога рева на глас, крия се, братле!
Децата и оная, която, разбери ме,
опитвам простичко да обясня.
Прегръщам.
Това е.
Поляна с цветя или Париж или, знам ще ми се смееш.
Улица “Веслец”.
Цигара след цигара.
Жан Иф.
Не те познавам, наистина не ми се мисли, разбери ме!
Защото играта е притежание на тези, нашите деца!
И нека спинкат сгушени и топли.
От улица “Веслец” до синагогата, не мога да те разбера!
Не ми се смей, а прочети.
Ако Жан и Иф опитваш да разделяш, просто си глупак!
Цитирах.
Не мога да се изразявам точно, знаеш!
Прегръщаме се с нея, сещаш се нали!
Сега разбрах какво говедо си.
Аз съм влюбен, не ти!

*

усмивката й пролазва тихо, напълно безшумно. погледът й е топъл, кадифен. профилът – мек. нахвърлям щрихите набързо, преди денят да се е шмугнал в отсрещната пряка и светулките да осветят кадъра. ръцете й държат книга, усмихва ми се. иска. рови навътре, не пита и не търси. промушва ме. знае, че съм там – в дълбокото. че я чакам. с изострен слух. очаквам стъпките й, питащия й взор. тя винаги иска. и чака отговор. от мен. съревновава се със себе си. оглежда се в тъмното. забързано вади цигара. нервничи, когато отсъствам. когато чака думите ми. обичам да я наблюдавам. подавам й огънче и я пускам под кожата си. следя стъпките й. фините бръчици по лицето й. добре подрязаните нокти. искащия поглед. тъмно е. времето спира. вторачвам се в нея. попивам я с мълчание. взирам се. прокарвам въпроси по кожата й. дълбая я отвътре. изнервя се. ръцете й описват резки движения – като криле на граблива птица, която иска да пробие небето. погледът ми свети. движенията я изтощават, главата й морно пада на рамото. косата й прорязва дъха ми. затварям очи. отблъсквам изсмукващите й думи. тихо е. гърбът ми се слива със стената. още секунда и ще изчезна. ще я оставя. ще я изрежа от кожата си, от мислите си, от мълчанието си. ще я изтрия. прекалено тежка е. боли ме. в гърлото. под кожата. дъхът ми се пропуква. мълчанието се изхлузва, търкулва се на пода и оставя вдлъбнатини. ще я изплюя. прекалено тъмна е, грапава и остра. ще я изскубна от гърлото си. както майка изтръгва мъртвороденото си дете. очите ми ще бъдат широко отворени. думите й ще се прекършват една след друга, докато напълно замлъкнат. ще бъда свободна. без себе си и с по-малко тежест. ще дишам спокойно. ръцете ми няма да треперят, краката ми ще бъдат стабилни, когато ходилата ми докоснат ръба. етажът ще бъде забит високо в облаците. сградата ще е цветна и шарена, а первазът – хладен. като желанието ми, когато с широко разперени ръце ще политна към слънцето. денят ще се усмихва.

*

Внимателно и търпеливо изчаквам да стане 11.15. Сякаш нищо не се е случило. Стоя под перваза на прозореца. Взирам се нагоре вече около три часа и за всеки случай държа ръцете си напред, разбира се подпрени на стената. Не мога, мамка му, да издържа с ръце напред толкова много време, без да почувствам умора, пък и да не обръщам внимание на това, което се случва зад гърба ми! Наивността на моето поведение се чете от пръв поглед, при това, сигурен съм, на разстояние две преки от тук. Фасът, който ме удари по челото преди малко, е само част от общата ситуация и нелепо стечение на обстоятелства. Знам и винаги съм вярвал, че в действителност всичко, дори и най-наивното предположение, дори и едно скромно мечтание, носи след себе си прозаични последствия.

Ще кажеш, сигурен съм, дори открито би ме обвинила, че това което правя, втренчен нагоре, е най-идиотското решение за дадената ситуация.

Но какво да направя, пиленце, след като уговорката от предната вечер беше ясна. Закъснях! Не успях да му разбия розовата физиономия! Възможно ли е да не допуснеш, че в противния случай бих се поколебал да го направя.

Шкода “Fabia”, в отвратителен нюанс на светло синьо паркира зад мен. Вратата хлопна. Не се обръщам втори път.

Чакам. В главата ми от сутринта звучи мелодията на музикалната шапка от глупаво радиопредаване. Трити-таааааа, трити-тииии. Ебаси, това ли заслужавам точно в този момент! Шмръквам синузитния секрет обратно и очите ми се насълзяват. Искам да обясня спокойно, искам да не се ядосвам, а се получава ето това! Плача! Знам духът ми се пропуква. И какво от това! И какво от това!

Никога, обаче, не би предположила, че преди да протегна ръце, преди да погледна нагоре, преди изобщо да се почувствам без себе си и с по-малко тежест, бях пъхнал в джоба си бележка, на която пише : “Не те познавам Иф, но нищо не ти пречи отново да отидеш и все пак да му разбиеш розовата физиономия, нищо че после всички ще те сочат с пръст и ще те наричат антисемит”.

11.20 … колко наивност е необходима, за да се казваш Макс Фриш и след всичко, което си написал, да се опитваш да драматизираш сантиментално и непохватно собствените си утопични наблюдения, в текст със заглавие “Андора”.

Благодаря ти, Господи! Всички сме твои чеда, ако въобще това твърдение е вярно.
Нима бих допуснал, в прозаичния смисъл на всяко последствие, да забравям, че детето, което съм бил някога, че очуканите колене и разкървавени лакти, ще бъдат свидетелство за края на каквато и да е надежда. Ясно си спомням моментите, понякога дори и звуците на тиха сигурност. Уличната лампа пред входа.

11,22…

*

благодаря ти, Господи, всички сме твои чеда

(иф, отлепи гърба си от стената)

фина музика прорязва времето
16:33
денят се влачи по паветата
очите на прозорците гъделичкат

добре. ще бъде.

13. 03. неделя.

ако решиш да дойдеш, ако помислиш да дойдеш, ако нарисуваш тази мисъл в главата си, ако натиснеш спусъка й в точния момент и в точното време, ако облечеш желанието си в три думи и едно действие, ако тръгнеш след настръхналия вятър, след тихите стъпки на нощта, ако затвориш прозореца на излизане, ако се отъркаш о мъркането на черния котарак, ако забавиш крачка в пет и тридесет, ако изпуснеш дима от устата си със скоростта на дъжда, ако развържеш възела на миналото, ако прескочиш петата улица и третия заден двор, ако разтвориш шепи, ако запретнеш мъглата, ако издишаш лошото време, ако забавиш крачка, ако започнеш да вървиш наобратно, ако замълчиш, ако заплачеш, затичаш, запляскаш с ръце, с уши, с крака,

в неделя, 13. 03., добре –

ще бъде.

свивам цигара
плюнча времето

наостряш уши
изпод спомена

вървиш. асфалтът се пука под краката ти. не е измислица. сънуваш. улиците галят погледа ти. плъзват се плахо по устните ти. разсъбличат мислите ти. градът е гол и простенва. две павета. три павета. жълти фарове в погледа.

играя на дама
без кортасар

небето и земята полягат
в дланите ми

первазът е хладен

погледът ти пронизва тежестта на желанието ми. мисълта ти се прегъва. жената на отсрещния тротоар е вперила безизразен поглед в теб. гади ти се. въпреки това – не променяш позата си. устните ти парят.

дишам леко
въздухът изпълва дробовете ми

наостряш слух. ръцете ти, подпрени на грапавата стена, изтръпват.
замряло очакване. 17:32…

безчувствено вкусен
залезът се търкаля върху небцето

ръцете ми висят наобратно
краката рисуват питон
тревата зашива устните

безмилостно вкусен
надраскан с вятър
стоиш вкоренен в езика ми

нощта поглъща времето

иф?

*
/ Строго секретно /

Без да нарушавам добрия тон,
абсолютно неподготвен,
с вътрешен тонус от категория llajf.82-0-7wsy,
/ Присъщ на мъже, доказали своята пригодност поне в две войни. /
маниакално обсебен от конспиративни паяжини,
/ В кожената чанта, освен писалка – два пакета цигари, марка “Гоя“./
наблюдаван от 7-а и 23-а сателитни линии,
/ Чашата с недопито Nescafe е върху метална поставка Naturals Avon - взривоопасна комбинация. /
се отпускам в леглото.
Течен витамин А, нежно
подхранва ъгълчето на устните ми.
Запалвам свитата цигара
точно в уговореното време.
“Това е смешно, Жан! Винаги съм бил,
винаги ще съм
по-слаб от предишния ден.”

И сега…,
след като малкия пистолет е вече в ръката ми.
/ Моделът на оръжието – стандартен 6,35 мм, с тегло 250 г, но с позлатени контурни рамки./
След като натисках спусъка вече два пъти,
реших, че ако бях дошъл, ако бях помислил да дойда,
но бях забравил прозореца отворен,
ти – “Проклет любовник на палача!”,
ти – ” ЖП каторжник от Южните провансалски отряди.”,
щеше да си отново “цветето”
на спомена за любовта ми.

Без да трупам информация за последните изречения по “случая”,
абсолютно хаотично
решавам,
че за да сменя навреме
от къси на дълги
и обратното,
/ “i thought i was over that”, №10 – звучи най-приятно при скорост 170 км/ч /
с минимален риск да се отклоня от осевата линия,
/ Дон Жуан препоръчва трета при изпреварване. /
просто е необходимо да следвам мъжката си интуиция
до момента, в който всичко,
дори приложения списък от задължителни параструктурни правила за безопасност,
/ “Ха-ха-ха!” /
се окаже излишен.

И сега…,
механично включвам фаровете.
“Дишам леко, мили Жан!”
Подавам плавно натиск върху педала за газта.
Колата изпреварва мисълта ми за почивки.
Ето, затварям очи и веднага заспивам.
“Колко си прав!”
Трябва да се отпусна
и да вдишвам студения въздух
при леко отворен прозорец.
Ето получи се!
“Това е много смешно, Жан,
стига, бе!
Почивката ти свърши.
Нима смяташ вечно да се поддържаш
в стил Hic iacet lepus?”

Любов моя, след като всичко до тук
е на стойност рибарска кукичка
и три погледа на циганка,
След като всичко до тук
зависи от 866 страница
на книга, която никога
няма да ти кажа коя е.

Любов моя, ще отключа с ключа,
който не е мой
и после дълго ще мисля,
и после наистина ще
притискам ръцете си!

- десет минути преди 8.

*

ще отключа с ключа,
който не е мой
и после дълго ще мисля,
и после наистина ще
разперя ръцете си!

лепкава е прозата ти, жан. думите те ти се търкалят върху влажните пътища. слепоочията ми бумтят. всичко дотук е на стойност рибарска кукичка и три погледа на циганка. страницата е 99-а. ако все още си спомняш, жан, ръцете ти са изтръпнали, бележката е в джоба, а времето немилостиво изтича. в стаята без номер, на предпоследния етаж на сградата отсреща, мъж на приличната възраст 49 вече два пъти натиска спусъка. безуспешно. жан, очите ти парят, нужно е да вървиш, не спирай, жан, не спирай. кръвта ми бумти. гърлото ми се изпълва с дъха ти. жан, от утре нещата вече няма да бъдат същите. всичко ще свърши. думите вече няма да значат нищо. тялото ми ще бъде пречупено. жан, пътищата са хлъзгави. страницата все още е 99-а – отлагам момента. гласовете продължават да кънтят в ушите ми, да ме огъват и биговат. фините линии са за предпочитане. гънките се множат и вият, заприличвам на ястреб. липсват само крилете ми. жан, след 866-а страница ще бъдеш мътен спомен за мен. бледо очертание. едва тогава ще мога спокойно да се оттласна от перваза, ще мога да полетя. жан, продължавай да вървиш, дори започни да тичаш. и не се обръщай, жан, не се обръщай. тичай.

*

Тичам….

*
тичаш. гласовете замлъкват. нямам представа колко е часът. покривът на сградата отсреща ме обвива с блясъка си. слънцето потича към канавките. хората под мен прегъват телата си, свеждат се ниско към земята и пускат корени. челата им са топли. възрастта – безразборна. светът в погледа ми е фин и светъл. с ярко червени зъби. жан иф – търкалям името ти върху небцето си, буквите ти гъделичкат. затискам ги с език и изсмуквам соковете им, забавяш ход. жаден си. мътни погледи те стрелват в гръб. мръщиш се. присвиваш вежди и полагаш изсъхналото си тяло върху грапавата стената. в този живот всичко е с ръбове. дращи и грапавее. плъзгаш уморената си ръка в джоба. бележката вътре изгаря пръстите ти. пътят назад е невъзможен. само ако беше изпълнил онова дребно желание, ако беше нарисувал онази мисъл в главата си, ако беше затворил прозореца. вече е късно. вятърът е прегризал пъпната връв към онзи момент. пътят назад е невъзможен. тялото ти се сгърчва от напрежение. палиш цигара. бледият й огън осветява тъмната ти мисъл. жан иф, недей. не вдигай поглед нагоре, не протягай изтръпналите си ръце, спри да желаеш, страницата е 866-а. вече нищо не може да се направи. не се измъчвай, жан. пусни тъмната мисъл от главата си. изхрачи я. освободи гърлото си от нея. изхвърли я. точно сега и точно тук, където светът свършва. където ти вече ще бъдеш само избледнял спомен за мен. слюнката ми повече няма да нагарча, дъхът ми ще бъде очистен от твоя. ще се освободя от името ти, жан. ще те излича от кожата си. не се тревожи, жан иф, този миг е шарен. тялото ми е леко, дробовете ми – изпълнени с тишина. без себе си и с по-малко тежест съм. жан, вече имам добре оформени криле. мога да полетя, жан. мога да се слея със слънцето. страницата е 866-а. всичко свърши. жан.

*

/ Киносалон /

Острият ми нож е гримиран и уморен от чакане. Плъзгам ръката си в джоба. Посягам с пръст и натискам върха му. В този живот всичко е с ръбове. Дращи и грапавее. Под шапката ми е скрит кибрит. Неоновият ток на ботуша ми натиска предната седалка. “Извинете, бихте ли престанали!?” Мълча, тихо изключвам мисълта си. Гледаме, и пак… гледаме. Гледате. Изпращам SMS с текст: “Филмът е лош! Жан още не се обажда.” И така, кои ние и с какво да престанем? Реплика от филма: “Е, вие сте наистина една чувствителна млада жена. Много чувствителна и това е факт. Понякога автономната нервна система “играе”….
…играе на нещо си. Пфу!
“Но така е у много хора и тук няма причина за безпокойство.” Дори не си правя труда да затворя вратата на залата. Посягам към джоба на сакото. Изпускам ножа върху червения мокет в коридора. Нека остане тук. Вадя цигарите, вземам една. Свалям шапката си. Паля. Вдишвам. Издишвам, пускам цигарите на крачка от ножа. Шапката до цигарите, телефонът до шапката. Нека останат тук.

/Срещата/

Целуваме се сигурно повече от двайсет минути. За трети път ровя с пръсти в косите ти. И сега… време е да проверим по списък. Първо: На десет крачки от смъртта – гася неона. Второ: На три крачки от началото – спирам да мисля. Трето: След аплаузите – шизофренно се усмихвам на момчетата. Четвърто: Винаги трябва само теб да обичам. “Това, четвъртото, кога го добави?” Усмихваш се. “Добре, остава.” Целуваме се. За четвърти път ровя с пръсти в косите ти.

/Киносалон/

Нервно задрасквам “четвърто”. 16,80, Въведи! – “Добре”. Бележка? – “Да”. Транзакция, дата, “Благодарим ви, че…” Чупя екрана на банкомата. Вътре жената с бележките и банкнотите уплашено закрива лице. Погалвам я. Чудя се какво да открадна. Взимам шапката. Филмът отново е лош. От онези с обратно броене на финала. Взех от колата три диска на The Cinematic Orchestra и двата флаера – “Мистър Поло и мистър Ерик, или как злото отвежда в света на насилието “. Изчаквам. Пускам дисковете върху мокета в коридора. Пускам и Мистър Поло, до Поло пада и Ерик. Търкам с пръст червеното по зъбите си.

…Тичам.

В единайсет и десет съм пред вратата ти. Звъня. Звъня втори път. Спускам се по стълбите. Падам в междуетажието и си разбивам носа. На улицата вече се е събрала група от хора в домашни дрехи. Светвам снежните покриви. Над тях с плавни движения в контражур се носиш ти. Гледат те.

………………………………
…………

Хех! Колко бързо избягахме!


Снимка: FearfulStills

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

Коментирай