Public Republic Art Studio

Как срещнахме малкия принц в Сахара

10 май, 2009 от · 2 Коментара

Георги Лозанов

Malkiat prinz
Колаж: Николай Николов

Снимаме „Малкият принц” в „Голямото четене”. Според условията на класацията, първите дванадесет заглавия трябва да бъдат представени в телевизионни филмчета със застъпник, който да убеди зрителите да гласуват за книгата. Застъпникът съм аз – Стоян Радев ме е избрал. Той е режисьорът. Операторът е Владимир Михайлов.

Тръгваме за Кралство Мароко, защото сме убедени, че малкият принц е от онази рядка порода литературни герои, които са напуснали текста и живеят в реалността.

Затова искаме да сме на мястото, където той се е появил в нея, за да се срещне със своя прочут автор – дьо Сент-Екзюпери, чийто самолет се е развалил и е кацнал принудително в пустинята. Не е съвсем ясно точно къде, но няма съмнение, че е именно в мароканската част на Сахара. Поне никой друг не претендира.

Представям какво щеше да бъде, ако случайно принцът беше решил да слезе на Балканите. Всички щяхме да твърдим, че го е направил на собствената ни територия – и ние, и гърците, и румънците, и сърбите, и македонците… И „пак ке се делим, пак ке се тепаме”.

Още преди да стигнем, из столицата Рабат се разнася мълва, че от София идва екип да снима филм за внука на Симеон Сакскобурготски – Симеон-Хасан, който заедно с родителите си Калина и Китин от година и половина живее в Мароко (едно от имената му е Хасан в чест на близкия приятел на дядо му – предишния марокански крал Хасан Втори). Там са си мислили, че за нас той трябва да е малкият принц. Политиката все успява някак да изпревари литературата.

Кацаме в Казабланка. Единственото, за което ни остава време преди да поемем на юг към пустинята, е да се поинтересуваме къде е заведението на Хъмфри Богарт от едноименния филм и дали въобще съществува. Оказва се, че е било построено в студио, но „от натура” е снимана фасадата му, зад която днес наистина има ресторант. Един от най-посещаваните и скъпите в града, собственост на американка, която прибира дивидентите от филмовата митология на мястото – нали и тя в последна сметка е американска собственост.


Снимка: 1horsetown

Оттук до края на пътуването ни към нас се присъединява българският посланик – г-жа Катя Тодорова, и буквално става част от екипа ни, за да ни съдейства във всичко – от битовите проблеми до идеите. Такива посланици също трябва да се разглеждат като културни забележителности.

Следващата точка от маршрута ни е Маракеш – туристическата столица на кралството, неизлизаща от мода дестинация, където имат имения звезди от ранга на Ив Сен Лоран. Ние обаче отиваме на централния градски площад, който е обявен от ЮНЕСКО за световно нематериално културно наследство. На пръв поглед звучи объркващо, защото всъщност става дума за пазар, на който можеш да си купиш всичко от материалния свят – от фурми до човешки зъби, извадени кой знае кога и от кого.

Marocco
Снимка: bachmont

Дърпат те от всякъде, ако не с ръка, то поне с поглед, докато се промъкваш между танцуващи маймунки и змии, между гадатели и разказвачи на приказки. И постепенно разбираш какво му е нематериалното на този площад – той е пространство, през което не тече време. Ако бяхме дошли тук преди два века, пак щеше да е съвсем същото.

Накрая сядаме в един от ресторантите наоколо и за първи път, като се изключи мароканския ресторант в София, опитваме техния типичен тажин (нещо като гювеч). Още не знаем, че оттук нататък в цяло Южно Мароко ще сме само на тажини. Местната кухня, извън салатите и кус-куса, не предлага друго.

Изкачваме Атласките планини, които, както нашият Балкан, разделят страната на две, но във всяко отношение са далеч по-могъщи от него. Вярно, че атлаският лъв е изчезнал вид, но и виещият се заснежен път към най-високия връх Тишка е напълно достатъчен, за да загубиш дар слово. Което не пречи на оператора да продължи да снима – привилегията на невербалната комуникация.

Marocco
Снимка: bachmont

За сметка на това Уарзазат – градът, в който завършва този етап от пътуването ни, носи цялата романтика на Африка, съчетана с френски шик и американски мащаб. Наричат го Холивуд на континента, заради киностудиата, в които са снимани „Лоурънс Арабски”, „Гладиатор”, „Мумията”, „Клеопатра”, „Александър Велики”, „Бабел” и много други филми. Едно от тях е превърнато в музей на киното, но не съвсем. В момента, например, там върви подготовка на декорите за „Папеса Йоанна” и скоро отново ще е снимачна площадка. Има нещо възбуждащо в тази неяснота – киното ли влиза в музея, музеят ли влиза в киното…


Снимка: seier+seier+seier

Водени от посланик Тодорова, приличаме почти на официална делегация. Приема ни губернаторът на областта. Той е наместникът на краля и резиденцията му, властта му, маниерите му са умалено копие на кралските. Което не му пречи да се държи повече от сърдечно, при това с едно съвсем европейско пламъче на ирония в очите. Любезността му е стигнала дотам, че специално за нашата среща е поканил френски професор, познавач на „Малкият принц”.

Но и нещо повече – бащата на професора е бил приятел на Екзюпери и собственик на ресторанта в Уарзазат, където пилотът-писател е седял с дни, докато е чакал времето да се оправи, за да излети отново. Уарзазат е една от точките на междинно кацане на въздушната поща между Марсилия и Дакар, която Екзюпери обслужва. Тя е по-важна от крайните, поне за губернатора. За него, както и за повечето мароканци, Малкият принц не е французин, а мароканец. Защото там се е появил и там е изчезнал.

Marocco
Снимка: bachmont

Така че с професора начело поемаме към хангара, където Екзюпери е прибирал самолета си. Съхранен е напълно, но сега в него са гарирани пожарните коли на уарзазатското летище. Шефът му ни качва в джипа си и се засилваме по пистата, от която Екзюпери е излитал. Когато накрая все пак спираме, се чувстваме като след принудително кацане.

Ресторантът, разбира се, също е запазен – до столовете и чашите. Сядам на масата на Екзюпери и се питам дали в онези години не е трябвало непременно да удариш по едно преди да излетиш. Днес мястото е култово. През него са минали какви ли не “звезди”, особено филмови, снимали в киностудиите на Уарзазат и оставили своите смешни истории. Професорът ги разказва с видимо удоволствие.

Ето една за журналисти. Те обградили Орсън Уелс от сутринта и с въпросите си му пречели да си пие коняка. Накрая, когато той все пак станал, те тръгнали след него с дежурния последен въпрос. Той взел най-близкия микрофон, сложил си го отзад и направил „big fart”, като заявил: Това е пък е моят последен отговор. Грубичко, но как иначе да разбереш, че си минал онзи звезден праг, след който можеш да си позволиш всичко.

Всъщност, в повечето ресторанти и хотели става дума за малкия принц. Срещали ли са го оттогава, питам един от собствениците. Как не – че те децата още в училище го срещат. Така отговаря. Друг пък, откровен френски възпитаник, с гордост ни информира, че неговата тема на матурата е била за „Le petit prince” и изчезва да я търси на тавана. Сякаш става дума за призрак. Така или иначе, предаността им към малкия пришълец от астероид Б-612 може да се сравнява само с неговата към розата.

Marocco
Снимка: bachmont

След повече от 1000 километра най-после сме в пустинята. На пръв поглед прилича на прекрасен пясъчен плаж, само дето морето не се вижда. Представям си, че заставам пред камерата с жълтия си шал – нося го специално за случая, и си казвам текста, който предварително съм си намислил. А после сядаме на таджин и сиво вино (едва тук, в Мароко, научаваме, че съществува и такова). Но нищо подобно не се случва.

На километър-два навътре джипът ни затъва до пода. Оказва се, че механизмът му 4 х 4 не работи, въпреки уверенията на фирмата, от която го наемахме в Казабланка. По-късно ще се окаже, че и гумите му са толкова амортизирани, че се пукат една след друга, включително и на магистралата. Аллах да ти е на помощ. Въобще, зад арабската любезност се усеща нещо безмилостно.

Нямаме никакъв шанс да избутаме джипа. Обикаляме около него безпомощно, докато наблюдаваме как започва да се стъмва. Тогава в далечината се дочува бръмчене. Не е слухов мираж. По билата на дюните към нас на мотопед се приближава Хасан. Той е камилар в един от обержите (евтини хотелчета с голям вътрешен двор) на „входа” на пустинята и за минути успява да организира изтеглянето ни с друг по-мощен джип. Срещу съответната цена, разбира се, в която е калкулирана и драматичността на ситуацията.

Marocco
Снимка: bachmont

Хасан не се казва така, но името му било трудно за произнасяне и ни е казал това за наше удобство. Той е на възраст между детството и младостта, никога не е ходил на училище и не е напускал околността, но говори шест езика. Питаме го как е разбрал, че сме закъсали, а той ни отговоря с неочаквано културно достойнство: „Берберите сме на тази земя, за да помагаме”. Берберите са местното население, което арабите завладяват.

Въпреки аварията, или може би тъкмо заради нея, има нещо окуражаващо в това, че още с първото ни влизане в пустинята ни се яви малкият принц в изпълнението на Хасан. Само дето шалът му не беше жълт, а син, дълъг над четири метра.

Обещаваме си, че ще караме по-внимателно, но въпреки това закъсваме отново и отново Хасан трябва да ни измъква, като този път в цената е калкулирана и собствената ни упоритост.

Примиряваме се, че из пустинята ще трябва да се движим пеша с камерата и осветлението на гръб. Но и това само донякъде решава проблемите ни, защото или слънцето е толкова ярко, че не можем да снимаме, или вятърът е толкова силен, че не можем да записваме звук, или облаците са толкова плътни, че става тъмно и студено като в полярна зима и трябва да се прибираме.


Снимка: Shawn Allen

Изведнъж от един от тези облаци започват да падат едри капки дъжд и небето се прорязва от светкавици. Даваме си сметка, че сигурно ги привличаме, защото сме на най-високите места по дюните. Тичаме километър и половина до колата с всички сили. За да не мисля какво може да се случи в момента, се опитвам да си спомня кога за последен път съм тичал така. Честният отговор е – никога.

Постепенно става ясно, че пустинята те допуска в себе си като в приказките – само ако издържиш поредица от изпитания. Защото берберите вярват, че в нея живеят духовете на мъртвите. Тоест, там е събрано цялото знание на света и трябва да можеш да го понесеш. Ако успееш, която и книга да си вземеш от тази огромна пясъчна библиотека, ще я разбереш по-добре, отколкото където и да е било другаде. Особено пък „Малкият принц”.

Marocco
Снимка: bachmont

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Незабравимо

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • troha // 10 май, 2009 //

    Хубаво написано – с настроение и лекота. Но ми се искаше още да продължи…

  • Юлия Йорданова // 11 май, 2009 //

    О, на всички ни се искаше този текст да не свършва. И аз вярвам, че Георги Лозанов ще продължи да пише така…

Коментирай