Public Republic Art Studio

Мишел и джазът като дихание

1 май, 2009 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Ваня Николаева с джаз изпълнителката Мишел

Мишел е позната в България от поп сцената, но джазът е стилът, съпътстващ кариерата й през последните 3 години. Това е музиката, която тя счита за свое призвание. Певицата живее в Берлин от 2005 г. и може да бъде слушана на живо в джаз клуба Le Piano.

От колко време се занимаваш с музика?

От 6 годишна. Всъщност през целия си живот съм се занимавала с музика. Свирила съм първо на пиано, след това завърших музикално училище с контрабас, след това музикална академия с контрабас и втора специалност пеене. През това време, разбира се, пианото беше придружаващ инструмент. Той беше задължителен за всички, които учат в музикалното училище. Така че бих казала – през целия си съзнателен живот.

Кое те насочи към джаз музиката?

Било е заложено явно вътре в мен. Голям интерес проявих, когато отидох в Консерваторията, защото много мои колеги правеха джаз пиеси за изпитите. В началото пробвах от интерес, след това тази музика ме вдъхнови и започнах да я слушам все повече и повече, да я пея, да се ограмотявам…, защото джазът е много трудно нещо, бих казала едно от най-сложните течения в музиката.

И така – много естествено дойде, не помня конкретна случка да ме е запалила. Но и като дете съм слушала песни, в които има джаз елементи. Много обичах Earth, Wind and Fire – група, която и до днес ми е любима и чиято музика също е свързана с джаза по някакъв начин.

Има ли конкретна песен, която би искала да присъства винаги в репертоара ти?

За точно определена песен не съм се замисляла, но при всички положения трябва да е свързана с джаз музиката. Това трябва да е винаги част от моя репертоар. Не бих могла да изпея песен, която не харесвам. Нямам любима песен, всички, които изпълнявам, са ми любими.

С кой музикант би искала да си заедно на сцена и защо?

Бих посочила бившия вокалист на Little River Band, Джон Фармън, въпреки, че не е джаз певец. Има страхотех глас. Гледах на видеозапис концерт на филхармонията в Сидни и този огромен оркестър от може би 100 човека и си казах, че съм готова да бъда беквокалистка само да съм на тази сцена. Относно джаза – с много добри музиканти бих била щастлива да бъда на сцената.

Не мога да посоча един или двама, понеже много са ми любимите, ще бъде излишно да ги изреждам. Дори да не е популярен, важното е да е добър и да дава тази уютност пред публиката, да се чувстваш пълноценен. Това е важното – да има симбиоза с хората, с които си на сцена, за да се получи едно хубаво изкуство.

Авторски песни ли изпълняваш повече или кавъри?

Имам много авторски песни, но те не са в стил джаз. В джаза правя и кавъри – с различни версии, които не са с типичните джаз стандарти. Правя различни версии на оригиналните, за да имам и нещо свое в тях.

С какъв инструмент би сравнила човешката душа?

Всеки инструмент би могъл да изразява една човешка душа. Човешките души са толкова различни, колкото и инструментите. Няма лоши души, няма и лоши инструменти. Всичко е хубаво, просто е различно.

С какво си запомнила първата си сценична изява?

Много ме беше страх. Имах първя изява в класическата музика (с такава се занимавах първоначално) и първа изява като певица. С класическата музика – бях много малка, първи клас, когато започнах да свиря по продукции в музикалната школа. А на 14 години започнах да се занимавам с пеене – към един бенд в родния си град Бургас. Много ме беше страх при първото излизане на сцена тогава, дори ми трепереше гласът. Но с времето се свиква, опитът е много важно нещо.

Всеки ден натрупвам повече увереност и смелост да покажа емоциите си пред публиката. Чувствам се напълно открита пред хора и ако не съм на сцена известно време, тя много ми липсва.

Кой момент от кариерата си досега няма да забравиш?

Имала съм много вълнуващи моменти… Като първия конкурс, който спечелих – бях студентка втори курс – I награда за млади поп изпълнители; когато пях на Златния Орфей също беше много вълнуващо за мен; излизането на първия ми албум; първия концерт, който направих в Германия –даже хората бяха изненадани, защото дойдоха скептично настроени към джаз музиката – „ Тя е много сложна, ние не я разбираме…”, но след концерта споделиха, че съм успяла да ги спечеля за нея. Това също беше много емоционален момент.

С какво би сравнила музиката?

Музиката е моят живот, бих я сравнила с дишането.

За какво мечтаеш?

В личен план мечтая да пътувам. В професионален план… има едно нещо, което ще съм много щастлива, ако се рализира. Хората не винаги разбират с колко труд е свързана нашата професия, страхотно себеотдаване е. Може би никое друго изкуство не се учи толкова дълго, колкото нашето. Много ми се иска да дойде момент, в който работата на музикантите (на певците в частност) да намери по-голямо уважение – както морално, така и финансово.

Какво те изненадва?

Честно казано много малко неща вече ме изненадват. В последно време това, което ме изненадва, е добрината. Много малко я има вече. И когато някой направи добро, това ме изненадва. Толкова съм свикнала с некоректните и нетолерантните неща, че сега се изненадвам от добрите.

Кои джаз музиканти са пример за теб?

Ела Фитцджералд и Натали Кол. Слушам и други изпълнители и групи като Инкогнито, които имат стил между джаз, поп, фънк музика; Франк Синатра, който е корифей в тази област; интересния Майкъл Бубле, както и невероятната Джейн Монхайт, която също е била инструменталист, преди да стане певица.

Има ли личност, на която се възхищаваш?

Майка ми. Много бих искала да приличам на нея. Още не съм достигнала нейната сила, тя е много изявен и прекрасен човек, който ме научи на много неща и може би трябва аз да се науча на още малко, за да бъда като нея. Много борбен, много силен човек е, но и много земен.

С кой друг талант би заменила усета към музиката?

С писане. Или с балет.

Както и с кино. Мечта ми е и да изиграя някоя роля в киното и то може би трагичен образ. Преди време в Студентски град, където живеех с други хора на изкуството, ме бяха кръстили Момичето с тъжните очи. Не защото съм тъжен човек, а явно очите ми излъчват някаква тъга. Бих се справила с роля на трагичен образ, мисля.

Баща ми е художник, опитвала съм се да копирам дори неговите движения по платното, но не мога. Много е далече това изкуство за мен.

И в тази връзка – предпочитан филм? Който би могла да гледаш отново и отново.

„Говори с нея” на Педро Алмодовар. Както и „Кармен”.

Любима сентенция?

“Ако искаме да успеем трябва да разберем, че онова, което е поносимо, е съвсем различно от онова, което е хубаво.” на Пауло Куельо.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай