Public Republic Art Studio

Големият приятел на Малкия принц

24 април, 2009 от · 1 Коментар

Юлия Йорданова


Снимка: singsing_sky

Телевизионната кампания „Голямото четене” за стимулиране интереса към книгата у нас приключи в края на март 2009 г. с избор за любим роман на българския народ: „Под игото” от Иван Вазов.

Може да се каже, че това не беше обикновено състезание между читателските вкусове на българите, а ревностно съревнование между различни читателски практики, популярни днес сред грамотните на български език читатели. Тук се конкурираха няколко сръчности на четенето и, смея да кажа, противоположни начини на разбиране на художествената литература, написана в жанровия формат на романа.

Защо именно романът бе подбран от британските създатели на това телевизионно шоу да представлява „голямата литература” е първият значим въпрос, който застава на дневен ред.

Вторият в настоящия случай е защо първите четири места в класацията на българите за любимо четиво бяха заети именно от български романи: 1. „Под игото” от Иван Вазов, 2. „Време разделно” от Антон Дончев, 3. „Тютюн” от Димитър Димов, 4. „Железният светилник” от Димитър Талев.

Третият въпрос, най-после, е защо първата номинирана „небългарска” книга, написана от чуждестранен (френскоезичен) автор – „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери, – изпревари всички други велики книги на човечеството (разбирай европейската цивилизация) в българския вот при цялата си „неравностойност” пред тях – първо, като „книга за деца”, и второ, като „несъщински роман”, наподобяващ жанра литературна приказка, подходящ повече за възрастни, отколкото за невръстни читатели.

Как така „Малкият принц” застана на пето място в общата класация за най-добър роман според българите и на първо място сред преводната литература, предпочетена от българските читатели? Какво, следователно, стои зад представите за „любима” книга на тези толкова разнопосочни в избора си гласоподаватели?

Още преди да влезе в ролята си на официален застъпник на „Малкият принц” в тази медийна кампания, доц. Георги Лозанов – медиен експерт и философ на културата – коментира в специално интервю на Мария Атанасова за сайта на кампанията „Голямото четене” основанията на романа да делегира Литературата.

Класическият роман (особено романът на ХІХ век) е представителен жанр на „големите наративи” (Жан-Франсоа Лиотар), защото изявява просвещенската идея за авторството като демиургичен жест, т.е. за писането на литература като „светотворчество”, и за читателя като tabula rasa („чиста дъска”) – като бяло съзнание, празен екран, върху който се проектира уникалният, сътворен от авторовото въображение свят на писателя.

В този смисъл авторът на романи се проявява като Господ Бог, който твори цяла вселена ex nihilo („от нищото”), със същия словотворчески жест: и рече…, и стана… Това не може да се каже за останалите литературни жанрове, които предоставят фрагментарни картини на света.

Разбира се, литературната ситуация днес е далеч от подобно мислене за творчеството като „онтологично” занимание – както „Бог е мъртъв” (Фридрих Ницше), така и „смъртта на Автора” (Ролан Барт) отдавна вече са факт поне в смисъла на авторството като „авторитетност”, като причина сама на себе си за създаването на романовия текст-свят.

„В такава интертекстуална перспектива, особено след пищната постмодерна игра на цитати – казва Лозанов, – трудно можеш да говориш за моя текст”. Божественият писател, романистът светотворец, който е начало и край на литературния текст, уви, вече не съществува.

Това донякъде се отнася и за „чистия” читател, който от пасивна страна на словотворчеството се превръща в равноправен съавтор на твореца, пишейки на ум заедно с писателя. Навярно може да се каже дори, че смъртта на Автора роди „истинския” читател, Читателя.

Защото „истинското четене в последна сметка е писане (на ум) – както споделя в интервюто си Георги Лозанов. – Не знам колко часа – примерно 20 000, съм прекарал над чужди текстове, окъпан в собствените си мисли. Пускал съм върволици от думи, подредени от друг, по потока на съзнанието си и съм чакал (с хронометър в ръка) да видя за колко докъде ще стигнат”.

Това е вярна картина на активното четене, на четенето-като-писане (и „пренаписване”), което – по разбираеми причини – едва ли се удава еднакво добре на всички читатели, както впрочем и самото писане на романи на всички писатели.

Но да обобщя. Решението точно романът, а не някой друг литературен жанр, да представя литературата донякъде е анахроничен избор, който не отговаря на съвременната представа за Литературата като литература – като недостатъчна словесна пълнота (на преставяне на света) и относително притежание (от страна на автора).

Днес литературата се е разпаднала в литератури и авторството е само отделен „възел”, единичен сплит в мрежовата констелация на словото. Това обстоятелство навярно дава възможност да се промъкне безпроблемно в класацията за най-добър роман текст като „романа” на Сент-Екзюпери „Малкият принц” – една книга, която твърде малко е роман в традицията на изконните представи за романово писане/четене.

Романовият фаворит на българите, обаче, се оказа друг – класически. Качественото първенство на романа у нас се припокри с историческото право на първия български роман да бъде „първи” по принцип и да представлява българския роман изобощо. Изборът падна върху „Под игото” от Иван Вазов, убедително следван от подобни на него български четива. Защо?

Разбира се, това преди всичко са романи в първичния, дефинитивния смисъл на понятието: голямо литературно произведение, описващо множество жизнени прояви в процеса на тяхното развитие с участието на огромен брой герои (вж. например „Речник на литературните термини” от Иван Богданов). Те съответстват на школската представа за романа като литературен вид и в този смисъл отразяват избора на онези български читатели, които преобладаващо са с малък литературен опит и гласуват за това, което си спомнят от училище.

До голяма степен масовостта на вота за тези български романи (поне за три от петте) се покрива с общото знание на среднообразованите българи за литературата (преди всичко като „българска литература”), т.е. със споделения от всички литературен опит, задължително придобит в обучението по литература в средното училище – включващ матуритетните и днес автори Вазов, Димов и Талев, майсторите класици на българския роман.

(Ако ставаше дума за разкази, а не за романи, може би във водещата тройка на класацията „Голямото четене” щяха да попаднат Вазов, Елин Пелин и Йовков – знаменитите „майстори на разказа”, изтъкнати още от литературоведа Искра Панова през 1967 г.)

Логиката на събитията в този план изключва всяка вероятност в челните места на гласуването за любима книга на българите да влезне „непопулярен” (което значи и „неизучен”) роман – това би било противоречие в термина, абсурдно положение, несмислен парадокс и всъщност нещо невъзможно: непопулярна и непозната книга да попадне в масов медиен вот и тотален литературен оборот. „Под игото” на Вазов е най-препрочитаната (в училище) и затова най-предпочитаната (цял живот) книга – няма съмнение.

Освен това печелившите в тази кампания български романи са романи епопеи, описващи обществено значими процеси от съдбовни за българската нация исторически периоди. Тоест това са текстове, които участват в патриотичното възпитание на българските читатели – това са романи-икони, които указват образцовото (в слисъл на политически коректното) гражданско поведение за членовете на българския народ.

Така до великите мъртви романисти на България, поставени в авангарда на класацията, застава и един „жив класик” (Антон Дончев с националистичната сага „Време разделно”), а от разнообразното романово творчество на Димитър Димов пък отпадат „страничните” в идеологическо отношение романи от типа психологическа драма (напр. творбата „Осъдени души”) за сметка на повествования от типа bildungsroman (каквото можем да разпознаем в романа „Тютюн”).

В резултат на това изведените текстове в призовите места на литературната класация „Голямото четене” се оказват книги, чрез които повечето български читатели успяват да се идентифицират именно като „българи” и да удостоверят това свое умение, отново придобито в дисциплиниращата институция на средното училище, извън което повече никъде не се изучава литература (освен в специализираните висши училища за малцина професионализирани читатели).

Националистичният план на колективна проекция в излъчените български романи на първите пет места от класацията „Голямото четене” е очевиден. Масово българските читатели в кампанията гласуват не за „любима книга”, а за „любима българска книга”, и то – не за любима в личностен смисъл българска книга, а за любима в колективистичен, народностен план българска книга. Сякаш кампанията е оповестила негласно правилото да се гласува не за световна, а за българска литература, подменяйки естетическите критерии с идеологически.

Поне масовата реакция на гласуващите бе такава, сякаш телевизионното шоу разиграва ситуация на колективно изпитание, на обявена гражданска тревога, в която трябва да се реагира незабавно и достойно – националната общност да се сплоти и непоколебимо да излъчи свой литературен символ на единенинето: любимият роман на българите да е непременно „български”, написан „от” и „за” българите. „Под игото” от Иван Вазов се изучава като най-българския роман в историята на българската литература и кампанията „Голямото четене” доказа това.

Накрая има още една причина за читателското предпочитание на българите пред българското преди заявяването им на всякакъв интерес към книги от чужд произход – хроничният „Нобелов комплекс” на българския народ, който така и не може да роди вече повече от век своя литературен Нобел.

В настойчивото подаване на гласове за българска книга тук можем да разпознаем компенсаторния ефект на запълване на липсата, на произвеждане на малък „нобел” с Голямо четене, на показване пред света, че „и ний сме дали нещо на света” и имаме заслужили писатели за световна слава. Вазов, патриархът на българската литература, например, е готов кандидат за това – той е цялата българска литература, събрана в едно, взета в зародиш, запечатана в капсула, която както и да се развива занапред, вече я има и вечно ще бъде: и мойте песни все ще се четат…

(Ако класацията не беше за роман, а например за поетичен епос, навярно българските ценители на художественото слово щяха да се сетят за вечно чакащата кандидатура на Пенчо Славейков…)

Но да оставим тази тема. И да забележим нещо симптоматично – „училищният” Вазов е безспорният литературен фаворит на една (по-голяма) част от българите – гласувалите за българска книга, докато „детският” Антоан дьо Сент-Екзюпери е литературният любимец на друга (макар и по-малка) част от българските читатели – гласувалите за чуждоезична книга.

Кои по-точно са тези „други” български гласоподаватели, които участват в класацията за литература така „аполитично”? Онези „непослушни деца”, които са четяли малко повече (или пък по-различни) от задължителните книги за четене през лятната ваканция?

Или това са „нихилистите” – космополитите, отродителите, глобалистите, – за които дори природата не е „българска” и даже Земята е анонимна планета като астероид Б-612 от литературната приказка „Малкият принц”?

Или това са (твърде многочислената в български условия!) група на социалните „маргинали” – аутсайдери, единаци и неконформисти, – за които нито Нобеловите награди, нито телевизионните класации имат решаващо значение при определяне на това, което си струва да бъде (пре)прочитано? Понеже са непротиворечиви, отговорите на тези въпроси може да бъдат утвърдителни.

Трябва да признаем, обаче, че и в двата вота (за „Под игото” и за „Малкият принц”) има нещо инфантилно – и при споделяне на демодирания възрожденски патос в романовата епопея на Вазов (от гледна точка на изминалия исторически период и схоларизирането на това четиво), и при съпреживяване на неоромантическата носталгия по детството в приказния роман на Сент-Екзюпери (поне от позиция на изживелия детската си възраст читател, навлязъл във физическа и психологическа зрялост).

Навярно самото решение да гласуваш за „любима книга” също е инфантилна проява, твърде наивен избор, доколкото – по думите на Георги Лозанов в споменатото интервю – „любими романи човек има до време, после [те] стават част от идентичността му, от него самия” и просто няма как да бъдат вече посочени, откроени, „изрязани” от собствената му духовна същност като по-ценна съставка от друга нейна, пак същностна, част.

Следователно самата кампания „Голямото четене” се явява своеобразна школа, предназначена да посвещава неуките читатели в обществото на „големите” познавачи на художествената литература. В този смисъл тя допълва целите на институционалното образование по литература и има благородна, окултуряваща мисия с привличане на нечетящите или малко четящите хора към това важно цивилизационно умение – общуване чрез художествено слово в практиките на писането и четенето.

Убедена съм, че едно статистическо проучване на участвалите българи в телевизионната кампания „Голямото четене” би показало, че в по-голямата си част това са млади хора (до 35-годишна възраст според общоприетия в момента стандарт за „младост” на човешкия индивид).

И не само заради обичайно по-засилената им публична активност и владеенето на повече медийни канали за комуникация, но най-вече заради незавършената им идентичностна стабилност, която търси и лесно прилепва към външни идентификатори от сорта на „любим роман”, „любима песен”, „любим филм”, съответно „любим писател”, „любим изпълнител”, „любим режисьор”…

Зрелият човек, респективно читател, е скептичен към подобни форми на лимитиращо себеизразяване. Обикновено той равнопоставя ценностно и релативизира съдържателно, което го прави „въздържател” и de facto произвежда неутрален вот, ясно отчленим в групата на негласувалите читатели.

Но може ли да се ангажираме с твърдението, че повечето гласували за чуждестранна книга българи споделят така описаната „инфантилност”? Деца ли са подкрепили литературната приказка „Малкият принц” на френския писател Антоан дьо Сент-Екзюпери? И „деца” в какъв смисъл?

Поемайки ролята на публичен застъпник на съчинението „Малкият принц”, написано от журналиста-пилот Антоан дьо Сент-Екзюпери, доц. Георги Лозанов веднага признава трудността на своята задача поради конфликта си с точно този инфантилистичен предрасъдък.

„Тя, [тази книга] е трудна за защита – казва Лозанов, – защото има два стереотипа, които трябваше да се преодолеят. Единият, че това е детска книга, но не много хубаво адресирана към децата.

[…] Вторият стереотип е, че това е сантиментална книга, която в крайна сметка опростява идеите, до които се докосва”.

Като че ли цялото застъпничество на професионалния познавач на книгата като медия е стъпило на тази основа – да се обори представата за инфантилизма на т.нар. „литература за деца” чрез тълкуването на един от най-знаменитите й представители – приказния роман „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери.

В повечето и в по-добрите литературни произведения, написани специално за деца, най-често се съдържа онази пределна сериозност, която сякаш отсъства в книгите, предназначени за възрастни, тъй като „зрялото” послание на „детската” литература е положено между редовете – като подпочвена река, която храни стъблата на видимите смисли.

Поне книгата на Сент-Екзюпери, според Лозанов, е „една от класическите, ако не и най-разпознаваемата философска книга на XX век.

Тя пренася цялото знание в един многокомуникативен, стигащ много бързо до теб, и то през емоцията, вариант”, който представлява артистична перифраза в модуса на детската реч на знанието, което традиционно битува във формите на зрялото говорене, застъпено в истинските романи и големите философски четива.

Сценарният текст от филма „Le petit prince” (България, 2009 г., 27 мин., цветен) на Георги Лозанов и неговите сътрудници Стоян Радев (режисьор) и Владимир Михайлов (оператор) като че ли прави „показен урок” по философска интерпертация на литература за деца. В него Лозанов показва няколко надидеологични (или поне освободени от патриотическата предпоставка) начини за четене на тази книга, които насочват тълкуването на „Малкия принц” последователно в няколко възможни перспективи.

Той разглежда сюжета на този роман в плана на мита или иначе казано, на „дивото мислене” (Клод Леви-Строс), на религията (и по-конкретно на библейските сказания за грехопадението на Адам и Ева и идването на Спасителя), на класическата и на модерната европейска философия (в Сократовата и Платоновата традиция, както и в тези на Фридрих Ницше, Артур Шопенхауер и Жан-Пол Сартр), в перспективата на новата политическа история на Европа и на България (по времето на Втората световна война и в условията на комунистическия лагер), в психоаналитичен аспект (спрямо литературния герой на Сент-Екзюпери като алегоричен образ на аза), както и в културно-исторически план (приказният роман като неоромантическа версия на идеализирането на детството или на куртоазните отношения в любовта).

Освен това прочитът на Лозанов не пропуска чисто литературния подход на интертекстуални съпоставки между различни персонажи инфанти – между Малкия принц на Антоан дьо Сент-Екзюпери, алчната Лолита на Владимир Набоков и без(раз)личната Сибил на Джеръм Селинджър (от разказа му „Идеален ден за лов на рибка бананка”).

Не на последно място в сюжета на този твърде лиричен роман проникновеният и добре осведомен читател може да разпознае силна автобиографична интрига, свързана с преживяването и осмислянето от писателя на интимните взаимоотношения между него и съпругата му Консуело.

В този смисъл романът „Малкият принц” може да бъде четен и като „предсмъртно писмо на Екзюпери”, което според Лозанов оставя подчертано личен отпечатък от съдбовното третиране на любовната тема между писателя-принц и неговата „роза”, между аристократа дьо Сент-Екзюпери и неговата „дама на сърцето”.

Именно читателят, обаче, е този, който извайва както документалния, така и имагинерния образ на писателя, вградил в своята творба представата за собствения си изживян или несбъднат докрай живот.

„Смайващото влияние на книгата”, за което говори в защитната си реч за този роман от литературната класация доц. Георги Лозанов, се дължи точно на това предизвикателство – „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери среща човека със собственото му аз, насочва погледа на читателя към вътрешния му мир, запознава го със самия него като различен на себе си във времето.

„Защото всеки го е правил или поне иска да го направи – настоява Лозанов – да си поприказва със себе си от своето детство, да бъде пак дете, без да престава да е възрастен. Защото това е катарзис, продухване на каналите на въображението, измъкване от примирението, което по-дългите житейски маршрути неизбежно носят.”

Не всички книги за детството непременно са за деца. Нещо повече – според интерпретатора философ на „Малкия принц” тази книга не само че не е за деца, но тя е и срещу възрастните, независимо от тяхната възраст. Вглъбяването в аза, разтърсването на собствените духовни начала, узнаването за смъртта, която спира да плаши, и питането за любовта, която става възможна единствено чрез посвещение, отчуждаването от фалша пред другите и от лицемерието пред самия себе си придават смисъл на тази кратка приказка за приятелството между зрелия човек и собственото му аз от детството.

Популярността на тази книга при цялата й скромност откъм литературна сложност и реторическо майсторство може да се обясни само с това простичко наглед и достъпно на всекиго послание – опита за самопознание като път към съвършенството.

Впрочем върховенството на „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери сред преводната литература в българската класация за най-добър роман като че ли беше предизвестено. Случайно или не този роман беше първият в поредицата „Голямото четене LIVE” – едномесечен маратон (от 20 януари до 22 февруари 2009 г.) на двудневни ежеседмични литературни четения и публични дебати за всеки един от дванайсетте романа финалисти в телевизионната кампания „Голямото четене”.

Първият рунд от този дебат, посветен на приказния роман на Сент-Екзюпери, се състоя в Центъра за култура и дебат „Червената къща” в София, пресрещайки читателите Стефан Тафров (застъпник) и Юлия Спиридонова-Юлка (опонент) под общия въпрос: „Малкият принц – Защо обичам / защо не обичам тази книга?”

Предчувствието за първенство на „Малкият принц” се затвърди още повече в Пролетния бал на приятелите на „Голямото четене” в Централния военен клуб в София, където този роман за деца (sic!) спечели символичното гласуване на специалните гости на 20 март 2009 г., непосредствено преди финалното предаване на литературната кампания по „Канал 1” на БНТ на 22 март 2009 г. с последно участие на застъпниците в нея и включване на читателите-зрители в режим на гласуване.

Окончателната победа на романа на Антоан дьо Сент-Екзюпери като първи сред преводните творби и на практика увенчан с вота на космополитно (наднационалистично) ориентираните читатели се състоя в самия финал на българската кампания по британски лиценз „Голямото четене”, когато се сумираха набраните данни от дълговременното гласуване за любима книга на българите.

Удивителното в случая е, че този може би най-малък по обем роман сред книгите конкуренти, тази най-малко претенциозна сред великите романи на гениите книга реално надмогва тежестта на историческите комплекси у българския народ и товара на модерните предразсъдъци у по-голямата част от неговата интелигенция, провъзгласявайки за фаворит една семпла в изяществото си и проста в мъдростта си книга за деца, независимо от вързастта им – „Малкият принц”.

Така, нелеката задача на нейния застъпник доц. Георги Лозанов се оказва перфектно изпълнена – отмяна на инфантилистичния щемпел върху корицата на тази книга и извеждането й възможно най-напред в литературната класация на България за най-добър роман. Какво повече от това: хиляди български читатели, погледнали в огледалото на собственото си детство чрез вълшебните страници на „Малкия принц” и събрали поне за миг всичките си възрасти в облика на своето настоящо и непредубедено аз.

Историята с Малкия принц и неговия Голям приятел и телевизионен застъпник, обаче, не се изчерпва с този резултат. В кратък пътепис за снимането в Кралство Мароко на литературния филм за „Малкия принц” по повод кампанията „Голямото четене” (вж. вестник „24 часа”, 31.01.2009 г., бр. 29, стр. 26-27) Георги Лозанов разказва поразителни случки.

Малкият принц се появява във виденията на местните хора, които вярват, че „Малкият принц не е французин, а мароканец”, изпълвайки централния градски площад в Маракеш, все още населен от средновековни циркаджии, гадатели и разказвачи на приказки.

Малкият принц се появява и в миражите на българския снимачен екип, затънал в пустинните дюни на Сахара, където – по разказа на Лозанов – „още с първото ни влизане в пустинята ни се яви Малкият принц в изпълнението на Хасан”, млад камилар на мотопед, живеещ в един от обержите (малки хотелчета) на “входа” на пустинята.

Иронията на съдбата се показва и в това, че всички посрещачи на нашата малобройна кино делегация в Южно Мароко веднага решават, че предстои да се прави филм за българския „малък принц” – внука на „цар” Симеон Сакскобургготски: Симеон-Хасан, който заедно с родителите си Калина и Китин живее от една година и половина в Мароко.

Очевидно литературният герой е напуснал текста и свободно е зяживял в реалността. Превърнал се е във фикция на ежедневното съзнание, в персонификация на делничните представи за идеалност, в собствено име на нашето друго аз.

Малкият принц днес невидимо скита между София, Казабланка, Маракеш, Уарзазат, Сахара и обратно в търсене на автора си и навярно на своя идеален читател, което може би е едно и също.

Малкият принц вече е свободен от живот „под игото” и българските читатели направиха това в телевизионната кампания за литература „Голямото четене”.

Първата публикация на текста е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Emilia Avginova // 24 апр, 2009 //

    Лисицата наистина е все още тук, дори не е в пустинята: “Същественото е невидимо за очите”. Дано не се откажем да опитомяваме! Това със сигурност ще ни спаси…

Коментирай