Public Republic

Интервю на Мира Димова с режисьора Георги Дюлгеров

Предполагам сега основните въпроси на всички се въртят около последния ви филм, кажете няколко думи за негo.

Това, което ми се ще да кажа, е че „Козелът” имаше прожекции в София (Голямата зала на НДК, около 3000 души), в Бургас (две прожекции, едната от които извънредна) и в Пловдив (три прожекции, две извънредни).

Слушах реакциите на публиката и с радостна изненада установих, че изглежда сме успели в намерението си да направим „романтична комедия” – това е на ниво фабула. А на ниво сюжет – наивистична приказка. Такова е моето усещане за света на Радичков, пред когото ниско се покланям.

Кой е любимият ви процес: подготовката, продукцията, постпродукцията или животът на готовия филм и защо?

Най-голямо удоволствие ми доставя монтажът на филма. За мен това е интимният момент. Оставам насаме с картината и звука. Във всички други етапи на работата ние сме екип, предложенията са общи – филмът не е рожба само на режисьора. Мразя надписа: „Един филм на… (и следва само името на режисьора)”.

Кое ви е по-любимо – документалното или игралното кино?

В документалното кино гостувам. В игралното съм си у дома.

Какво бихте искали, но не си позволявате да кажете във филмите си?

Оглеждам се назад – нямам нито един филм, от който да се срамувам заради преиначени истини.

Имате ли кумири и учители? И кого боготворите, но не бихте посмели да цитирате?

Почитам учителя си – Игор Таланкин. Отнасяше се към нас взискателно, но изискванията му ни стимулираха да се докажем.

Кумири? По-скоро хора, които ни радваха с филмите си. Обичам творците от 60-те. Киното на 60-те измисляше кино езика. Вижте какво разнообразие на почерци: Фелини, Висконти, Бунюел, Бергман, Трюфо, Лариса Шепитко, Панфилов, Йоселиани, Вайда, Куросава, Рангел Вълчанов, Бинка Желязкова. Тези са ми близки. А колко още има неназовани от мен…

Чувствате ли се най-успелият български режисьор?

Не. Река ли да се почувствам така, пиши ме „бегал”.

Какво Ви дава преподавателската работа?

Държи ме на стремето. Помага ми да не изпадам в старческо мрънкане. Кефи ме.

Мнението Ви за българското кино въобще?

Имаме много силни филми – и в миналото, и днес. Жалко е, че малцина са ги гледали.

Кога творецът твори по-добре – под политическа или под икономическа цензура?

Цензура ли е – не ми я хвали.

Какво мислите за сложните ефекти в киното?

Не мисля добри неща за тях. Солидарен съм с Вендерс, с Кариер, с Били Уайлдър – специалните ефекти превръщат разказа в лъскава опаковка, която много често е празна. Няма ги героите.

Диалогът или действието?

Киното се възприема с очите преди всичко. Но ако действието е подчинено на спец-ефектите, предпочитам диалога на Уайлдъровите филми.

Филмът, който правите цял живот?

Опитвам се да разказвам за духа на времето, в което живея.

Кога един режисьор трябва да слезе от сцената?

Ако знаех…

В живота обичате ли да сте зад кадър?

Ако „зад кадър” означава „далеч от светската суета”, тогава отговорът е „да”.

Какво несвързано с киното обичате да правите?

Да карам колелото си. През лятото – да плувам. Да гледам футбол и тенис по телевизията.

Още ли велосипедът е основния Ви превоз?

Да пътуваш в градския транспорт е престъпление към собственото здраве.

Една човешка сила стига ли по-далече от сто конски?

Баща и дъщеричка се разхождали. Детето се качило да се люлее на масивна, желязна порта. Изведнъж огромната врата се откачила от пантите и бавно започнала да се накланя над детето. Щяла да го смачка.

Бащата притичал и удържал портата, спасил дъщеричката си. По-късно се наложило да вдигат желязната грамада с кран – тежала около тон.

Снимки: Личен архив

Георги Дюлгеров е български режисьор, сценарист и продуцент, роден на 30 септември 1943 г. в Бургас.

Завършил е московския ВГИК. От 1970 до 1991 г. работи в СИФ “Бояна”. През периода 1992-1998 г. е началник на Армейския аудио-визуален център.

Преподавател по кинорежисура, ръководител на клас в НАТФИЗ, от 1995 г. е доцент, а от 1999 г. – професор. От 1994 г. е член на Европейската филмова академия /EFA/

Сред големите му международни награди фигурират: Голямата награда от Международния кинофестивал в Сараево за „Лейди Зи“ (2005), Приз на Младежкото жури за „Изпит“ от Локарно (1972), Сребърна мечка за „Авантаж“ от Берлин (1978), „Гран при“ в Грузия (1997), както и наградата на Европейското младежко жури в Монс, Белгия (1999) за „Черната лястовица“, печели Златен рицар за „Нешка Робева и нейните момичета“ от Палермо (1986) и други.

Един от знаковите му актьори е Руси Чанев; често снима с Ивайло Христов, Иван Бърнев, Любов Любчева.