Public Republic Art Studio

Le petit prince

24 април, 2009 от · 5 Коментара

Георги Лозанов

1.
За първи път се срещнах с „Малкият принц” на възраст, близка до неговата. Увит с жълтия си шал, той се появи от една тънка книжка с илюстрации от автора и със сини корици, издадена на български език през 1966 година в превод на Константин Константинов. Прочете ми я на глас гувернантката, която тогава се грижеше за мен, защото аз самият не можех да го направя.

Научих се да чета и пиша едва на 11 и после често съм се питал на какво ли се е дължало това изоставане, като се има предвид, че вече три десетилетия си изкарвам хляба тъкмо с четене и писане. Може да е било някаква форма на дислексия, а може би просто да е било страхопочитание към думите, написаните, които излизат под ръката.

Произнасял съм ги, но не съм смеел да ги докосвам, нито с молив, нито дори с поглед. И до ден днешен, макар и рядко, има думи, които ме връщат в онази щастлива безпомощност пред думите. Тези на Антоан дьо Сент Екзюпери са такива.

2.
Така или иначе, за мен „Малкият принц” дойде по въздуха, от човешкия глас, както митовете – с някои от приказките впрочем е същото, които се предават от уста на уста и затова те карат да вярваш, че не са измислени от някого, а че наистина са били. Имало едно време…

Но има и една още по-важна прилика между „Малкият принц” и митовете – и той като тях отговаря на най-важния въпрос за човека, независимо доколко си го задава или не – дали е безсмъртен. Казано по друг начин, книгата успява да ни освободи от ужаса пред смъртта. Играе ролята на „вълшебен помощник” в тази трудна задача. Затова лично аз, макар да има и много други книги, които харесвам, винаги бих гласувал за нея.

Още повече, че моята гувернантка, Бог да я прости (нищо чудно да е напомняла на немските гувернантки на самия Екзюпери), беше бивша учителка и четеше строго и ясно, без да ти оставя каквото и да е право да се съмняваш, че всичко е станало точно така. И за мен, а мисля си, че далеч не само за мен, Малкият принц много повече съществува, обитава реалността, отколкото написания текст. Той е от онази рядка порода литературни герои, които са престанали да бъдат литературни и са придобили способността да присъстват в живота ти, да присядат до теб, когато си уплашен или ти е кофти, или просто скучаеш.

3.
Поне за моето поколение голяма роля за разбирането на „Малкият принц” изигра комунистическият лагер, в който минаваше младостта ни. Единственият сигурен изход от него, ако нямаш шанса или смелостта да се измъкнеш през граница, бяха книгите-бягства.

Сент-Екзюпери беше написал точно такава, сякаш специално за хора, на които им е отнета свободата. Представям си я с гриф „Задължително да се чете в затвора”. На глас, разбира се, може и от надзирател. Дори само заради гледната й точка – от астероид Б-612, т.е. от небесата, когато всичко тук долу – партийни повели и насрещни планове, манифестации и милиционери, фанатици и измамници – се смаляваше дотолкова, че приличаше на муха, която, стига да пожелаеш, можеш да размажеш с един замах.

А и въобще летенето… Спомням си, че през 60-те и 70-те години на миналия век в София беше станало модно да заведеш любимата си, или най-малкото любовницата си, на летището, за да пиете аероконяк на терасата и да гледате как кацат и излитат самолети. Плахо доказателство, че извън лагера има и друг свят, без който любовта в този едва ли е възможна.

Простите думички на принца, лисицата, розата и пр. разплитаха всякакви идеологически мрежи, исторически цели и патетични пози, превръщаха ги в пустинен пясък, който вятърът отвява. Връщаха моралното, а морално значи трансцендентално, закрепено някъде отвъд облаците достойнство на човека. Даваха му шанс отново да бъде себе си и да не се срамува от това.

4.
„Малкият принц” сякаш е написан, за да потвърди една фраза, която дядо – впрочем, те с Екзюпери са почти връстници, родени са с раждането на ХХ век – обичаше да повтаря: „У всеки човек живее един по-добър човек”.

Това, разбира се, е утопия или по-точно автоутопия, в която можеш да съществуваш без компромисите на съществуването. Там си такъв, какъвто искаш да бъдеш, а не такъв, какъвто си принуден да си. Обществото обаче по правило иска да скрие от теб този твой идеален образ, да те накара да се откажеш от него, защото той дава кураж да защитаваш уникалността си, да се съпротивляваш или най-малкото да не се подчиняваш. И с годините, естествено, не ти, а обществото побеждава и започваш да говориш за бридж, голф, политика и вратовръзки, както Екзюпери в „Малкият принц” обвинява сам себе си.

Романтиците, които никога не са се отличавали с особени симпатии към обществото, чувствали са заплахата му, разполагат автоутопията на аза в детството, дават й неговото име, защото само то може да я съхрани. И именно това обяснява защо Малкият принц е дете, макар книгата за него по същността си да е за възрастни, и защо детето е техен съдник, макар да го прави неволно, със самото си присъствие.

5.
Впрочем, ХХ век, който се усъмнява във всичко, се усъмнява и в детството като територия на невинността, заселва го с чудовища. Едно от най-коварните е Лолита на Набоков, ловката съблазнителка, обвита във воала на невръстността, заради чиято греховност е осъден малодушният възрастен Хумберт Хумберт. Децата се оказват едни по-опасани възрастни, защото правят същото като тях, но не отговарят за деянията си. Романтическата автоутопия се е превърнала в антиутопия.

Романът „Лолита”, написан десетина години след „Малкият принц”, може да се чете като задочно негово опровержение. Неуспешно, впрочем, защото моралният провал не е на детството, а отново на възрастните, които са успели преждевременно да го превземат, да го заразят с желанията и мотивите си. Недокоснато от тях, то продължава да съществува в своята мамеща непоквареност, та ако ще и да е прогонено на друга планета. Да го виждаш, само ако вдигнеш поглед към звездите.

6.
„Малкият принц” разиграва среща в пустинята на възрастния Екзюпери със собственото му детство, персонифицирано, превърнато в приказен герой, което на свой ред превръща и самата среща с него в приказка. Разваленият му самолет се е приземил в автоутопията на пилота. Има прочити, които настояват, че това е книга за толерантността към другия, към различния, към извънземните, ако щете.

В дълбочината на нейната съдържателна перспектива, клоняща към безкрайност, несъмнено има такива пластове, може да се открие отговор на Сартъровата представа за Другия като ад, дори на романа на Хърбърт Уелс „Война на световете”, който само няколко години преди това е излъчен като радиопиеса с поразяващ ефект върху американците, масово изпадали в ужас от приближаващите се марсианци. За Екзюпери обаче Другият не само, че не враг, а е изход, извор, избавление…

Срещата с Малкия принц, от който и вид да е тя, се осъществява вътре в аза и то самотния аз, тя е между два негови модуса във времето – на детството и на зрелостта. Откъдето идва и смайващото влияние на книгата, защото всеки го е правил или поне иска да го направи – да си поприказва със себе си от своето детство, да бъде пак дете, без да престава да е възрастен.

Защото това е катарзис, продухване на каналите на въображението, измъкване от примирението, което по-дългите житейски маршрути неизбежно носят. За Екзюпери те са много и в какви ли не посоки – от работата във фабрика за тухли или за камиони, през журналистиката и литературата, до летенето. А то, особено в онези години, е колкото един от поредните житейски маршрути, толкова и отказ от тях, живот между живота и смъртта.

Важни са успешните полети – за Екзюпери те са много, но още по-важни са неуспешните. Само тогава, когато излезеш извън маршрутите си, можеш да срещаш Малкия принц, детето в себе си.
Най-напред Екзюпери, който преди аварията се е примирил да бъде „разсъдителен човек” като останалите възрастни, трудно го разпознава, не вярва на очите си. Но после постепенно започва да изпълнява желанията му, да го разбира и да му се доверява, докато накрая се отъждествява с него – след изчезването на Малкия принц той самият вече е Малкият принц. Детето е убедило възрастния да му отстъпи мястото си, за да може животът му да си върне смисъла.

7.
В „Малкият принц” склерозата е метафора на възрастта – с времето, с влизането в стереотипите и с подчиняването на общоприетото забравяш това, което си знаел, и трябва мъчително да го откриваш отново. Само детето, без да го съзнава, притежава целия смисъл. Както Адам и Ева в Рая преди да отхапят от плода на познанието, когато са невинни именно като деца.

Господ ги наказва, като ги прави тленни, но така в последна сметка удовлетворява желанието им – да познават. И земните хора в броените дни на живота си – средно около 30 000, както археолога по изровеното парченце от ваза, трябва да възстановяват цялото, вечността, която вече са имали. Да се опитват да си върнат „изгубения Рай”, който сами са напуснали с грехопадението си. Това е иронията на Бога към възрастните.

Много хора по света четат „Малкият принц” като философска книга, като сократически диалози, защото тя фактически е приказен преразказ на платоновата теория за познанието като спомняне, само че разположена по оста на човешкия живот – детето, което знае всичко, без да знае, че го знае, и възрастният, който го е забравил и най-многото, което може да знае, е, че нищо не знае. Като самия Сократ, който пък като Малкия принц сам пожелава отровата, за да си отиде от този тленен свят.

8.
Първото, което детето знае, а възрастните са забравили, е да не се бои от течащото време, от смъртта. Защото тя не е обратното на живота. Едно и също са. Детството не различава тукашността от отвъдността, реалността от приказките, земята от небесата. Въпрос единствено на гледна точка – дали ще е боа, погълнала слон или шапка.

Именно това е космическата перспектива, която носим, преди сами да се откажем от нея. Именно затова Малкият принц идва от космоса. Именно затова се появява в пустинята. Защото какво е тя – земна или космическа гледка? Можеш ли да си сигурен сред пясъчния безкрай дали си на своята, или на чужда планета?

В пустинята изчезват всички граници. Тя е пространствена метафора на сливането между края и безкрая, между живота и смъртта. Място на спомнянето му. А това значи на знанието. Хората, които обитават пустинята, вярват, че между тях живеят духовете на мъртвите, дошли тук, след като най-после са си върнали цялата истина. Пустинята е пясъчна библиотека, в която броят на книгите е равен на броя на песъчинките.

9.
Преди смъртта, заради страха си от нея, което значи от грехопадението си, което пък значи от самите себе си, възрастните не могат да познаят живота, да видят истината за него, защото не могат да я понесат. Те предпочитат да се самозаблуждават, да си създават илюзии, да следват лъжливи представи.

Макар и отдалеч, в „Малкият принц” се дочува гласът на Шопенхауер, на „Светът като воля и представа”. Представите не показват, а опаковат човешкото битие, за да скрият тленността му, за да отклонят погледа от нея, за да разсейват човека, докато изминава земния си път. Те се раждат, защото възрастните гледат не със сърцето си, както Малкият принц препоръчва, а само с очите и то на страха.

Илюзорните представи – властта, парите, редът, порокът, науката и пр., в „Малкият принц” също са персонифицирани – като обитатели на планети, станали са смешно-печални герои. И тук вече Екзюпери се приближава до Ницше, защото ги руши, но не както философът казва за себе си – с чук в ръка, а някак кротко и добронамерено, без да се намесва. Екзюпери ги оставя да проявят претенциите си и сами да рухнат пред Малкия принц под тежестта на собствената си глупост и нелепост.

Докато Малкият принц ги обикаля, той всъщност обикаля омагьосания кръг на възрастните. Щом се вгледаш в червения нос на пияницата или пищната мантия на царя и особено ако ги чуеш какво говорят, разбираш, че представите са само различни лица на грехопадението, заради което човекът губи безсмъртието си. Което пък го кара да си създава представи, за да забрави за това.

И най-интересното е, че представите-персонажи на земните хора са разположени в небесата. Както Библията разказва за Сина на Бога, слязъл на земята, за да спаси хората от греховете им, така „Малкият принц” разказва за греховете на хората, качени на небето, за да проявят неудържимата си претенция.

Книжката на Екзюпери сякаш е Библията, разказана наобратно, което е едно възможно обяснение за популярността й, близка до тази на самата Библия. Но аналогията може да бъде и права – Малкият принц е принцът небесен, дошъл да спаси катастрофиралия пилот – и буквално, защото се е развалил самолетът му, и морално, защото се е примирил със света на възрастните. Прави го, както и Исус, като жертва себе си.

10.
Пилотът е спасен, защото той се е срещнал с детето в себе си и си е спомнил онова, което се вижда със сърцето. Но пък вече не може да понесе не тленността, а фалша на представите, които я крият. И Екзюпери може да бъде подозиран, че доброволно насочва надолу самолета си и го разбива, което всъщност е повторното му спасение, издигането му към истината.

„Малкият принц” може да бъде четен като предсмъртно писмо на Екзюпери, резултат от събудилата се в него суисидалност след срещата с детето. За нещо подобно сякаш говори и Селинджър, който почти по същото време пише, пак в Ню Йорк, разказа си „Идеален ден за лов на рибка бананка” за ветерана от Втората световна война Сиймур Глас, който в онзи идеален ден след срещата си с малката Сибил се самоубива заради еснафщината на тъща си, жена си и на всички възрастни.

Суисидалността му, както и тази на Екзюпери, освен метафизически, е и исторически предизвикана – след толкова много безсмислена смърт по фронтовете и лагерите през войната и то в центъра на Европа и в средата на ХХ век, сякаш вече няма смисъл повече да й се съпротивляваш, нямаш право да останеш жив.

А дори и да останеш си загубил доверието в себе си, вътрешната си автоутопия. Ставаш част от тъй нареченото “изгубено поколение”. След Първата световна война това е поколението на големите американски писатели като Хемингуей или Фицджералд, които емигрират във Франция, за да търсят спасение от себе си. Едва ли го намират, щом в последна сметка и двамата пряко или косвено се самоубиват.

Екзюпери сякаш създава „Малкият принц” между 1941 и 1943 година, за да предотврати появата на следващото изгубено поколение, след следващата световна война. Той отново обръща фигурата – емигрира от Франция в Америка, за да напише книга, с която да върне антиутопията на човека, преди съвсем да се е отказал от нея и да свърши като Сиймур Глас.

„Малкият принц” оспорва популярната максима, родена от лагерите в Освиенциум и Холокост, че след толкова много смърт „не е време за поезия”. Написан тъкмо по това време, той настоява, че е време точно за поезия. И за смърт, но не насилствена, а пожелана. И че това не рядко е едно и също.

Ето защо авторът има право да постъпи като своя герой, който е дошъл на земята и си е отишъл от нея заради любовта към едно цвете. И който по нищо не прилича на алчната Лолита и дори твърде малко прилича на безразличната Сибил, която Сиймур среща в последните си минути сред жълтите пясъци, но не на пустинята, а на един хотелски плаж.

11.
Всъщност, тази книга въобще не е за смъртта, а за любовта, което, също се оказва, са едно и също. Защото можеш да постигнеш любовта, само ако се жертваш за нея, както Малкият принц постъпва заради своята роза. Иначе влюбените са обречени да се разминават, оплетени в ревност и капризи, каквито са отношенията между Екзюпери и неговата роза – както той нарича съпругата си Консуело.

Поне до „Малкият принц”, защото именно там са думите му, с които той я опитомява преди да изчезне от живота й, както самият малък принц изчезва от неговия. А защо това да не е и паметта на благородническата кръв на дьо Сент-Екзюпери – задължителният жест на рицаря към дамата на неговото сърце, към розата, заради която загива в необявен дуел в залеза на аристокрацията.

12.
Аз открих моята роза 33 години след като се научих да чета и да пиша, почти на годините, на които Екзюпери пише „Малкият принц”. Тя самата не беше кой знае колко по-млада от мен и затова малко самонадеяно я поканих да изживеем заедно втората половина на живота ни. Съгласи се, но само ако не е сред възрастни, независимо от възрастта им. Загледан в цвета на косите й – съвсем като този на лисицата от „Малкият принц”, си позволих да редактирам една мисъл на френския философ Ролан Барт, която дотогава ми се струваше съвсем достатъчна. Барт казва: „Всичко е език, само смъртта е събитие”. А аз допълних – всичко е език, само смъртта и любовта са събития.

Мисля, че книгата на Екзюпери излиза извън езика и става събитие, защото успява да докаже, че любовта преодолява смъртта, че ако обичаш си връщаш безсмъртието, което грехопадението ти е отнело. Можеш, разбира се, да го постигнеш и като се поддадеш на суисидалния нагон в себе си, но може и като продължиш да живееш и да опитомяваш. Защото Малкият принц и неговият автор Екзюпери отдавна са на своите планети, но лисицата продължава да е тук някъде сред пясъците на пустинята.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • Мила // 24 апр, 2009 //

    Прекрасна творба.
    Едновременно дълбок и висок анализ.
    Смъртта е просто част от живота, докато любовта е неговия смисъл и път – благодаря Ви, проф. Лозанов!

  • Петя // 24 апр, 2009 //

    Няколко от книгите в “Голямото четене” ми бяха фаворити.
    Анализът Ви на “Малкият принц” е достатъчно красноречив, колоритен и индивидуален, за да го допълвам, само отбелязвам, че точно тази е книгата, която препрочитам, и препрочитам, и препрочитам в моменти на всепоглъщаща тъга. Вероятно е някакъв вид мазохизъм, но поднасянето на всеки израз, всеки израз! ми е необходимо точно в ТОЗИ момент.
    Предполагам с такова светотатство се чете Библията, за жалост не я допрочетох…
    Моите почитания към Вас, г-н Лозанов!

  • nezvan // 24 апр, 2009 //

    Понякога човек дори предпочита да препрочита думите, посветени на чужди книги.
    Този текст на Георги Лозанов е упоителен и изговарящ мълчаливите пасажи в романа “Малкият принц” на Екзюпери.
    Прекрасно е!

  • Selena // 25 апр, 2009 //

    И аз благодаря за чудесния текст!
    Както казва Оскар Уайлд, има 3 вида книги: едните си струва да се прочетат веднъж, другите може и да не се четат, а тези от третата група си струва да се препрочитат. Безспорно, “Малкият принц” е от последните.
    Винаги препоръчвам на учениците си да се докоснат поне веднъж до тази велика книга. Тя ще им помогне да се научат да виждат със сърцето и да разберат, че са отговорни за онези, които са опитомили.

  • Slawek // 19 юни, 2009 //

    Невероятен анализ. Моето уважение :)

Коментирай