Public Republic Art Studio

Смъртта пристигна ухилена

15 април, 2009 от · 2 Коментара

Ангел Г. Ангелов

В памет на М. Б.

myjki siluet
Снимка: alicepopkorn

На деветдесет и третия удар Момчето притихна. В бурното минало остана смъртоносната борба, слънчевите ученически утрини, общите неспирни закачки със съученичките, лудориите, които понякога озлобяваха Патравия – не беше пъргав той, не се харесваше много-много на момичетата, а така му се искаше, така му се искаше…

В гаснещото съзнание на Момчето като тъжна усмивка светлееха изгреви на морския бряг, лазура на водния простор. Появяваха се черно-бели епизоди от нощно къпане, плахи целувки с Момичето, несекващ смях, безгрижен като детство, нетърпеливи погледи, насочени в безкрайното бъдеще…

Момчето вървеше към изгрева, понесло слънчевата си усмивка като изтръгнато сърце осветило пътя му. Крачките му бяха весели, косите му – златни, а очите му бяха пълни със светлина. В ония години все още нямаше и следа от Патравия, нито от постоянния му сподвижник и извършител на неприятни дейности, когото всички наричаха Изпълнителя. Животът на Момчето не подозираше, че водата е мокра, че нагорещеният пясък може да изгаря ходилата на босия човек, не подозираше То, че очите ти могат да изгорят, ако дълго гледаш към Слънцето, макар и с обич.

Животът на Момчето едва започваше и по всичко личеше, че ще бъде един усмихнат и съзидателен живот. Всички наоколо мислеха така. И му се радваха. Някои му завиждаха. „Защо Господ толкова много му е дал? Защо толкова много го обичат всички? И момичетата също. Особено момичетата…” Носеха се тези неизречени думи сред Естеството, никой не ги произнасяше на глас, не докосваха те направата му, но засядаха в жадната плът на дефектни същества, някои от които дори се опитваха да другаруват с него.

А той не подозираше никого в притворство и не усещаше прокрадващата се отвреме-навреме воня на блато. Опитите да бъде задушена с различни видове парфюми и други изкуствени благовония се увенчаваха с нетрайни успехи. По онова време Патравия все още беше обикновено момче, на когото баща му даваше всякакви скъпотии, които той не заслужаваше. Значително по-късно се оказа, че това не е случайно – на него не му беше дадено да ги получава. Даваха му ги без да му е разрешено.

Постепенно той свикна да получава. В училище получаваше оценки, които не заслужаваше, в първите дни на уж самостоятелния си живот получи скъп автомобил и други лъскавини, които не му се полагаха. Никога не се разбра дали поради тази причина той взе да се променя. Плахо взе да се появява някакво особено окосмяване, например по челото, както и по други места на тялото му. Особено го измъчваше козината, която все по-буйно започваше да расте по седалището му.

И макар че не се виждаше, прикрита от скъпите му дрехи, тя го измъчваше и може би затова той предпочиташе да сяда все по-рядко и по-рядко. Все в тази част на тялото му започна да се появява някакъв израстък. Не беше агресивен и напорист, но все повече започваше да прилича на нещо като опашка. Тя създаваше неудобства – Патравия избягваше да се показва гол където и да било. Все още не беше общувал с жена, но страстно искаше това да му се случи. Дали поради постоянното стоене прав, дали поради неочаквано наедряващото му тяло, така и не се разбра, но краката му ставаха все по-неустойчиви, походката му се видоизмени.

Така и се появи прозвището му, което го ядосваше и озлобяваше. Не стана ясно и каква беше истинската причина да се сближи с Изпълнителя. Говореше се, че благодарение на него край тях се навъртали хубави жени – привличали ги парите на Патравия и чарът на Изпълнителя. Но до мечтаното сношаване така и не се стигаше.

Организираните купони до някое време обещаваха сладостен завършек, но в последния момент, преди самото проникване, странна слабост обхващаше обрастващия човечец и хилавото му семенно извержение се загубваше залутано и безпосочно запътило се не където трябва.

Векове по-късно се говореше, че това е било Божие наказание – грехът идвал от страна на бащата. Патравия се гневеше неудържимо и често безконтролно прорязваше нежната кожа на страдащото, учудено момиче. След такива забавления всички забелязваха едно непонятно сгъстяване на патравото окосмяване, едно отдалечаване от първоначалния му образ…

В цветния град, далече от морето, животът на Момчето пъстро разпростираше своите дни и нощи, напълваше ги със смях и съзидание, като неусетно и естествено очертаваше примамливо Бъдеще.

Разходките край кейовете на Реката, среднощното изкачване на Кулата, непрекъснатите успехи в Университета, нежните докосвания на Момичето помагаха на усмивките му често да слизат от красивото му младо лице, да го обграждат като пърхащи пеперуди – светъл облак от пролетна благодат.

Камбаните на Църквата пееха своите божествени песни и звуците им усилваха трепетите на Душата му. Все още Патравия не беше се появил, все още въздуховите частици не познаваха допира до зловонието му, а Изпълнителя изпълняваше тъмните си дейности на други места. Щастието на Момчето грееше със спокойната светлина на сигурността – избраният верен път и успешното му движение по него будеше възхищение и радост у обикновените хора…

Но един ден той го видя. Всекидневното посещение на букинистите, разходките му край кейовете преваляха заедно с цветния ден на Града. Най-вероятно Патравия отдавна го следеше, защото ухилено и свойски му подвикна:
„Намерих те все пак…”

Момчето учудено и открито непристорено му се зарадва: „О, здравей! Отдавна не съм те виждал… Мене ли търсиш? Специално заради мен ли си дошъл?”

Патравия не отговори, обръснатата козина по челото му набоде от напъна му да се сдържа. Погледът му закоравя. Но хиленето му остана. В алчното му сърце зейна жажда за признание. Беше се наслушал на хвалбите, възхитата и обичта, които Момчето получаваше.
„Просто е дошъл моят ред…”, продължи да се хили Патравия.
„Ред за какво?”, все още не се досещаше Момчето.
„Ще разбереш по-късно…”, чу се ухилен отговор.

Вървяха бавно, кейовете привършваха, букинистите прибираха пожълтелите си книги, кървава Луна плахо се запромъква сред хилави облаци. Реката беше нащрек, втвърди гранитните си брегове, под мостовете й притъмня. Отнякъде се появи сянката на Изпълнителя. Следваше ги безшумно, непоколебимо и безпощадно. Усмивката на Момчето проблясваше в настъпващия мрак.

„Ако няма къде да спиш, ела у дома.”, промъкна се гласът му през облака от усмивки.
„Има къде да спя, но ще дойда… Отдавна живея тук…”, продължаваше да се хили Патравия.

Все така вървяха бавно, все така ги следваше сянката на Изпълнителя, все така присъстваше патравото хилене, все така облакът от усмивки обгръщаше Момчето. Но Времето се променяше. Скъсяваше се и се сгъстяваше.

Въздухът усещаше промяната и се насълзяваше… Стръмно стълбище ги отведе в мансардата на Момчето. Обгърна ги студентска скромност, но не й обърнаха внимание. Момчето отвори прозорец, който гледаше към небето. Изтръпнали звезди занадничаха от висотата си. Премигваха притеснено, защото се намираха в напрегнато очакване. Изпълнителя професионално нанесе първия удар. Облакът от усмивки около Момчето се разпиля.

„Защо?”, понесе се безмълвно из мансарденото пространство.
„Казах ти… Дошъл е моят ред… Ще стана известен, почти герой…”, хилеше се Патравия сред хрущящите звуци на ударите.
„Мислих те за човек…”, стихваше гласа на Момчето.
„Човек съм… От силните съм…”, продължаваше да се хили и си спомни за баща си и изкуствената му сила. Сгърчи се окъсаната му Душа, но хилещата се маска не слезе от онова, което беше останало от някогашното му лице – за последните няколко мига козината по челото му се беше сгъстила неимоверно.

Изпълнителя нанасяше ударите безстрастно и делово. Патравия не издържа и се включи с гневна страст, която се отразяваше и на хиленето му. Кръвта на Момчето се смесваше с лунната светлина, звездите се погнусиха…
„Нещастни сте… Простено да ви е…”, усмихна се уморено Момчето и притихна.

Не го чуха, заслепени от ярост и низки пориви. Все по-малко приличаха на човешки същества. Воня на блато запълзя из пространството. Някои от по-старите звезди мълвяха: Qualis pater, talis filius*. През зейналото крило на прозореца ясно се забелязваха стичащите се сълзи по лицето на Луната. През извиращата влага тя забеляза как двамата слязоха по стръмното стълбище и необезпокоявани тръгнаха по пътя, който си бяха избрали…

ПОСЛЕСЛОВ

И двамата все още свободно се движат из скверните си животи и не усещат приближаването на Божието наказание…

* Какъвто бащата, такъв и синът (лат.)

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • ve // 15 апр, 2009 //

    Великолепно!!!
    Блягодаря, Ангел Г. Ангелов!

  • natasha // 15 апр, 2009 //

    Успешно завършване и попътен вятър към ума и сърцето на Читателя на бъдещата книга на Ангел Г. Ангелов, откъс от която е този текст! Поздравления!

Коментирай