Public Republic

Разговор на Димана Иванова с поетесата Тереза Рийдълбаухова

Тереза Рийдълбаухова (1977, Прага) завършва Карловия университет в Прага със специалност чешки език и литература и френски език. През 2007 година завършва обучението си с докторат по чешка литература. В момента е чешки лектор към катедрата по славистика в Сорбоната.

Автор е на три стихосбирки: Сини ябълки (2000), Велика бискуповска нощ (2005), Дон Витор си играе и други стихотворения (2004-2007) и поемата Подобие на девица плач (2002).

Вие сте съвременна чешка поетеса. Досега сте издали три поетични стихосбирки (Сини ябълки 2000, Велика бискуповска нощ 2005, Дон Витор си играе и други стихотворения 2009 и поемата Подобие на девица плач 2002). Как бихте определили творческия процес? Плод на човешките фантазии ли е, или по-скоро резултат от реални събития?

Това е много сложен въпрос, тъй като е трудно да се определи къде започва фантазията и къде реалността по принцип. Поетът има по-особен вид възприятие за реалността, което се нарича фантазия. Проблемът е в това, че за твореца това не е никаква фантазия, а неговото виждане и преживяване на действителността, което споделя чрез поезията си. Той притежава голямо богатство, с което обогатява и другите. Сам обаче често страда поради това по-различно виждане на действителността.

Иначе – процесът на творческото писане при мен беше различен за всяка стихосбирка. В “Сини ябълки” става въпрос за природна, любовна и литературна инспирация. Някои стихотворения се раждаха постепенно, ред по ред, а други изведнъж и цели – обикновено по време на събуждане или заспиване, когато човек навлиза от един свят в друг. Затова и много от тези текстове изглеждат като поредица от отделни образи, които заедно представляват или не някаква цялост.

“Подобие на девица плач” е инспирирана от поезията на Марина Цветаева. Тя е резултат от любовна случка със спомени за общи изживявания, говори за невъзможността за пълноценно изживяване на връзка, баналността, болката и преходността на човешкото битие.

Що се отнася до формалната и съдържателната част, представлява свободна цялост, която се осъществяваше в продължение на цяла година. Въпреки че това не е дълъг текст, все пак е компактен и мисля, че си заслужи да бъде издаден като самостоятелна публикация. От останалите текстове се отличава с по-малка доза цветност.

Освен основни цветове като черния и белия, понякога отбелязани чрез прилагателно, друг път само чрез мотив, доминира и мотивът на кръвта и цветовете, отнасящи се към него. Друг основен цвят е златистият. По този начин възниква нещо като иконографична или готическа картина. В останалите поетични стихосбирки е силно изразен синият цвят, който дава по-богат избор за интерпретация.

Във “Велика бискуповска нощ” съм се отклонила до голяма степен от литературните и природни вдъхновения. Всяко стихотворение е новокомпозирана цялост и по този начин стихосбирката има относително стабилна структура.

Стиховете имат дълбинно екзистенциално съдържание, представляват любовна и преди всичко еротизирана лирика, в която любовният акт дава възможност на любовниците да избягат от баналността, низкото на битието, самотата; символизират борба със смъртта, но и нейния образ.

“Дон Витор си играе и други стихотворения” се доближава по-скоро до сюрреалистичната образност. Това е стихосбирка в две части, стиховете са подредени хронологично, което може би определя дневниковия й характер. Творбите в нея имат прозаичен характер, на места игрив, малко ироничен.

Тук отново е изразена любовно-еротичната тема и то със стремеж към изразяване на страстта и удоволствието, водещи вече по-скоро към възхищението от силата и раждането на детето. По-голяма част от моите рецензенти и критици подчертават тази любовно-еротична линия на поезията ми.

Може би трябва да се обърне внимание на стиховете, в които присъстват и роднините ми, приятелите. Проблемът е в това, че дори и в стиховете, в които изобщо не съм имала намерение да говоря за еротика и любов, тези теми са натрапливо присъстващи.

Имате новаторска поетика, бих казала дори интимна и фемининна. Бихте ли казали нещо повече за женското писане в Чехия? Съществува ли традиция при него и каква е тя?

Някога правихме с Ондржей Мацура (един от съвременните млади чешки поети) една анкета. Избрахме редица стихотворения и ги раздадохме на студентите по литература, за да определят какъв би могъл да бъде авторът им – мъж или жена. Познаха само на 50 процента. Затова си мисля, че би следвало да бъдем предпазливи с термина „женско писане”.

Някои авторки изобщо не го понасят. На мен не ми пречи много, дори мисля, че бих го подкрепила. Жените говорят в поезията си по-скоро за любов и чувства, докато мъжете избират по-универсални теми. Въпреки това мисля, че засягането на основните въпроси за човешкото съществуване в женската поезия е особено сполучливо или поне по-сполучливо от това в мъжката поезия.

Между ярките поетични женски индивидулности са: Хана Фоускова, Виола Фишерова, Ева Шванкмайерова, Божена Справцова, Катержина Пиньосова, Катержина Рудченкова, Марие Щястна, Марцела Паткова и др.

Вие сте бохемистка, в момента преподавате чешка литература към катедрата по славистика в Сорбоната. Как се приема чешката литература във Франция? Лесно ли се преподава, имат ли френските студенти интерес към нея или приемат изучаването на този предмет по-скоро като университетско задължение?

Във Франция е известен Милан Кундера, когото французите наричат „свой” автор, след това Бохумил Храбал, Карел Чапек и Ярослав Хашек, т.е. световно известните имена, може би изброени в по-друг ред. На мнение съм, че Бохумил Храбал е най-популярен в световен мащаб, въпреки фиксацията му върху изцяло чешки теми.

Има изключителна лирична сила в произведенията си и любов към обикновения човек, така че творчеството му говори много на публиката по цял свят. Иначе чешката литература се познава само от хора, които проявяват по-голям интерес към изкуството. Във Франция най-известен от чешките поети е Владимир Холан, тъй като творчеството му е най-близко до френския начин на правене на поезия.

Студентите по бохемистика във Франция са малко и още по-малка част от тях искат да се занимават с литература. Шепа хора се занимават с чешка литература. От друга страна, аз преподавам чешка литература само един семестър, така че не мога да бъде съвсем прецизна в мнението си, тъй като изхождам само от собствения си опит.

Чешката литература е повлияла на световната или по-скоро е станала световно известна с прозаичната си традиция. Защо Вие избрахте да се себеизразявате с поезия?

Мисля, че не става въпрос за някакъв целенасочен избор. По-скоро поезията избра мен. Още като малка обичах да пиша и то в проза, но тези текстове не успяха да кажат нищо. Когато отнякъде като през медиум през мен премина първото ми стихотворение, почувствах, че в него има скрит особен вътрешен творчески глас. Ако по-късно ми провърви с прозата, не бих се противопоставила на това.

Милан Кундера е съвременен световно известен френски автор с чешки произход. Става известен с романите си, но прави писателския си дебют с поезия. Преминаването от поезия към проза е често срещано явление сред съвременните автори. Планирате ли нещо подобно за себе си?

Да, мисля, че това е много характерно явление за писателите след Втората световна война. За началото на творческия им път, до 30-годишна възраст, е по-характерно писането на поезия, а след това – преминаването към проза; за много автори пък прозата е по-характерен начин на изразяване, а поезията остава на заден план.

Всеки автор е по-добър в изразяването си в определена форма. Някои от съвременните чешки поети също преминават от поезия към проза и драма. Времето обаче показва какво от техните произведения ще има истинска стойност. А също така има и гении като Борис Пастернак, който е автор както на изключителна поезия, така и на романа “Доктор Живаго”.

През 2001 година започнахте да организирате в дома си на Лоретанския площад битов литературен салон, където досега се проведоха 30 вечери на авторски четения на чешки и чуждестранни поети. Какво Ви накара да започнете тази дейност, по какъв начин се роди тази изключителна идея?

Към това ме подтикна идеализмът ми и копнежът по нещо, което е съществувало през 19 век – период, с който се занимавам от гледна точка на литературната история. Стремеж към това да сътворя домашно пространство, където да се срещат хора на изкуството, да четат, да представят творбите си и плануват следващи проекти.

Разбира се, всичко това може да се случи и в други пространства, но апартаментът е по-интимно място, където хората по-лесно се сближават и отварят един към друг по време на четенията. Също така, за това ме вдъхновиха и вечерите, които вече от години наред организира в дома си в Бърно Ярослав Ерик Фрич.

Във всичко това се чувства Вашата голяма любов към поезията. Предшества ли любовта поезията или е обратното? Има ли поезията някаква връзка с любовта?

В “Нощ с Хамлет” Владимир Холан казва: „Колкото по-голямо стихотворение, толкова по-голям поет, но не и обратното!” Зад всяко голямо любовно стихотворение се крие голяма любов. Поетите са обикновено много чувствителни хора и тази чувствителност им дава възможност да виждат света по по-различен начин.

Чувстват всичко много истински и силно. Не искам обаче да кажа, че любовта трябва да се смесва със сантименталността. Оставям въпроса за любовта на философите и психолозите. Мисля, че възприятието ми за любовта, се разбира и от самите ми стихове.

Любовта е свързана за мен със смирението пред сивотата на ежедневието, но и със значимостта на човешкото битие.

През лятото на 2006 година основахте асоциация Литературен салон, която извършва и издателска дейност. Издала сте досега 6 поетични стихосбирки на съвременни млади поети като Виктор Шпачек, Ян Брабец, Симона Рацкова, Ондржей Мацура, Ева Кашинска и Якуб Белан. Защо избрахте да издадете точно тези автори?

Повечето от тези автори принадлежат към постоянните посетители на салона. Опитах да издам текстовете им и в други издателства, но за съжаление издаването на поезия в Чехия през последните години е все по-трудно.

Най-накрая не ми остана нищо друго, освен да направя собствено издателство. Това беше моя дългогодишна мечта, така че успях да си я осъществя. Засега съм се посветила само на издаването на дебюти на млади автори и въвеждането им на литературната сцена.

Това е авантюра, тъй като се опитвам да намеря между многото текстове, които ми се изпращат, както от автори, така и от критици и издатели, тези, които имат поетична сърцевина. Избирам интуитивно, понякога с големи съмнения и колебания, повечето „автори от Литературния салон” познавам и от малки извадки на текстовете им. На неодобрените автори винаги отговарям, че нямам патент за поезия.

Всички книги, издадени в Литературен салон, както и две от вашите поетични стихосбирки, са вече на разположение на бохемистите от Софийския и Пловдивския университет. Няколко стихотворения от стихосбирката “Велика бискуповска нощ” са публикувани в мой превод в списание Славянски диалози (с р-р Жоржета Чолакова).

Вече сте като цяло известна и в българската литературна среда. Какво мислите за всичко това? Бихте ли казали Вашето мнение за идеята за славянска взаимност? Този въпрос винаги ме е вълнувал както от славистична, така и от компаративистична гледна точка.

От всичко това съм, разбира се, приятно изненадана. Изобщо не съм очаквала такова признание от България. Обикновено чехите като автори стават известни сред славянските държави най-бързо в Полша. Като литературен историк на 19 век, не съм далеч от идеята за славянското единство. Всички чешки автори от това време са подкрепяли тази идея, въпреки че е до голяма степен идеалистична. Въпреки това, тя дреме дълбоко в мен.

Още в гимназията съучениците ми ми се присмиваха , че имам прекален интерес към чешкия език и славистиката. Във Философския факултет на Карловия университет започнах да уча специалност бохемистика, а след това се колебаех още между руска и френска филология. Към русистиката нямаше голям интерес поради политическата ситуация, но според мен руската литература е наистина най-великата.

Никоя друга литература досега не ми проговорила с такава дълбочина за човешкия трагизъм, въпреки че изобщо не съм прочела всичко. Но не вярвам, че дори да прочета и японската литература, ще променя мнението си. Най-накрая избрах френска филология, която засега получи и по-голямо приложение в действителността.

Известно време ме привличаше много и полонистиката. Полският език е един от най-красивите славянски езици според мен. По отношение на България – имам само два лични контакта с нея – художника Валентин Попов и студентката в Сорбоната Калина Георгиева от София.

Вашата трета поетична стихосбирка е илюстрирана от българския художник Валентин Попов. Този избор случаен ли е или имате интерес към българското изкуство? Знаете ли нещо за съвременната българска литература? Знам, че се подготвяте да издадете превода на Лапидариум на Георги Господинов на чешки език, който успешно направи пражкият бохемист Ондржей Заяц.

Ако трябва да кажа истината за българската култура – за нея знам за съжаление малко. Произведенията на Валентин Попов следя от малка, тъй като Валентин е сред най-близките приятели на баща ми, който е поет и флейтист.

Валентин имаше 90-те години много „син” период (подобно Пикасо), когато рисуваше само актови картини (голо тяло). Картините му от този период са вътрешно много близки с поетиката на стихосбирката ми “Велика бискуповска нощ”. Затова го помолих за няколко фотографии на картините му от този период.

Докоснах се до българската литература едва сега. Тя е за мен радостно откритие. Ондржей Заяц ми изпрати части от превода си на един в началото за мен напълно непознат автор и тези текстове ме завладяха веднага. Отдавна не бях чела толкова чиста поезия. И веднага му отговорих, че имам интерес да издам превода на тази стихосбирка.

Става въпрос всъщност за стихосбирката Лапидариум, която е поетичният дебют на Георги Господинов, така че в случая не изневерявам дори на идеята си да издавам дебюти. Едва след това Ондржей ме запозна с цялостното творчество на Господинов и прочетох също така “Естествен роман” в превод на д-р Ивана Сръбкова на чешки език, както и “И други истории”. “Естествен роман” е според мен едно от най-добрите съвременни прозаични произведения.

Как си представяте Вашето бъдещо поетично развитие?

Трудно ми е да го определя, тъй като това не е нещо, което може да се предопределя или планува. В момента не пиша много стихове, а приказки, които биха могли да бъдат определени и като поезия в проза.

Какво бихте посъветвали младите поети-дебютанти?

Бих ги посъветвала да не бързат да издават първите си книги и да бъдат по-самокритични. Също така – да не се преструват на такива, каквито не са, тъй като се разпознава и то веднага. Поезията не е никаква игра, въпреки че може да е игрива. Тя се доближава в своята същност до музиката – може да бъде песен, а понякога и много силен плач.

Снимки: PŘEMYSL HAVLÍK