Public Republic Art Studio

Кристин Димитрова: “Стремя се да осъзнавам щастието си във всеки един момент”

14 април, 2009 от · 4 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с Кристин Димитрова

“Все нещо трябва да остане.”
Тед Хюз

kristin

Докато разговарям с Кристин Димитрова в съзнанието ми изплува много ярък спомен. През 1993 г. във Виена имаше изложба “Книгата като обект на изкуството” и бях много впечатлена от един експонат – отворена с пожълтели страници старинна книга, върху която лежеше бял със заоблени краища камък. Надписът отдолу съдържаше известната фраза на Албер Камю – “Трябва да си представяме Сизиф като щастлив човек”.

Както интерпретацията на мита за Сизиф може всеки път да бъде преосмислена наново, така и срещата ми с Кристин е повод за размисъл за таланта, за умението да се променяш, но и да оставаш себе си, за неразривната връзка между твореца и съдбовното усилие да се развива, променя, да бута камъка нагоре. Наскоро излезе новата стихосбирка “Сутринта на картоиграча” на Кристин Димитрова – журналист, преподавател, автор на поезия и проза, преводач.

Освен талантлив автор за мен Кристин е и щастлив човек и съм й много благодарна за това, че прие поканата ми да бъде в екипа на журито на литературния конкурс на Public Republic.

По-скоро са изключение писателите, които хармонично преплитат два таланта – да създават едновременно силна поезия и проза. Кристин принадлежи към това изключение и за мен е истинско удоволствие разговорът с нея.

Какъв е смисълът на писането на поезия за теб? А на проза?

Поезията за мен е един психически тормоз, на края на който научавам неочаквани неща – за себе си, за мислите си. Те се появяват сами, без да съм ги предвидила. Или пък не се появяват, след което трябва да задраскам листа.

Докато в прозата е друго. Там авторът реди декори, подправя указателни знаци, затваря несъвместими характери в обща стая и дирижира “музиката зад кадър” по време на страшните сцени. Тук този, който научава неочаквани неща, трябва да е най-вече читателят.

Какво най-силно влияе на творчеството и промяната на стила на писателя?

Най-логичният отговор би бил прочетените книги от други автори. Всички се влияем от това, което ни харесва. Само че ние подбираме книгите си съобразно вкусовете си. Ако, примерно, на някого антиутопиите са му неприятни, защо да чете “Портокал с часовников механизъм”, “1984”, “Повелителят на мухите”, “В очакване на варварите”, “Марсиански хроники” или “Прекрасен нов свят”?

kristin

Следователно тези книги, които са му чужди, ще бъдат лишени от възможността да му повлияят по предварително условие. А колко всъщност може да ни промени това, което ни е близко? То само препотвърждава досегашните ни мнения.

Струва ми се, че измененията в едно писане идват от времето. Има някаква невидима тъкан между науката, икономиката, философията, начина на живот, обществените травми и политическите очаквания, която тласка вкусовете на всички в една или друга посока.

Много ми е трудно да си представя Ботев без романтизма, турското робство и руската школа по радикални социални жестове. Не че времето е по-ярко от личността му. Просто не мога да си представя какво би писал сега.

Не мога да си представя Дикенс без индустриализацията и Толстой без крепостничеството. Иначе защо става така, че творците са все уж непокорни индивиди, а в началото на двадесети век всички са модернисти, след голямата депресия всички са комунисти, пък през шестдесетте всички искат да правят любов, а не война?

Времето огъва писателските съобщения и от оригинални и авангардни, при едно следващо претръскване на стойностите, те могат да се окажат стадни и клиширани. И тогава остават само първите, които са почувствали смяната на въздуха. И които са съдействали за тази смяна на въздуха.

Човек трябва в бури и ветрове да се държи за това, в което вярва, защото само така, поне някога, може да се окаже и прав.

kristin

Каква е ролята на късмета в твоята дефиниция за успех?

Преди години бих ви отговорила, че е малка. Сега си давам сметка, че е голяма. Късметът е това, за което не можеш да направиш нищо, след като вече си се погрижил за абсолютно всичко друго. Не мисля обаче, че авторите с успешен и щастлив живот, са ми дали повече от тези, които са били съпътствани от неприятности или са завършили трагично. Късметът от биографията не може да прелее в страниците.

Какво трябва да съдържа една книга с поезия, за да е истинска?

Не мога да дам отговор от името на цялото четящо човечество, колкото и намаляващо да е то. Но за мен има два типа поезия. Първата произтича от света, от видяното, от мисълта за него. Авторът се е натъкнал на някаква истина и иска да я изкаже.

В този вариант думите са средство; те са камъни, клони, листа, кокали и каквото там има, от които един пътник иска да си построи къща. Готов е да вкара думите в безобразни употреби, само и само постигне целта си.

При втория тип писане поезията произтича от езика. Съобщението тръгва от езика, изпробва възможностите му, наслаждава му се, удивлява му се, приема неговите находки за свои истини и отново завършва в езика. И двата типа поезия имат своите поклонници. Мен ме вълнува първият. А за да стане въобще едно стихотворение силно, зад него трябва да има истински характер.

А кога прозата е добра според теб?

Когато до последната страница знам, че тази книга не може да бъде повторена, и не може да бъде написана по по-добър начин. Тогава изпитвам една възторжена скръб, с която ме изпълва всичко, което обичам.

kristin

Кое е най-голямото предизвикателство за теб, когато започваш да пишеш роман?

До този момент имам само един роман, така че няма как да извлека някакво принципно становище по въпроса. Но това, което ме притеснява около големите неща, е обемът. Правиш няколко крачки в плитка вода и пред тебе е целият океан за преплуване.

Когато пиша, повечето неща измислям на момента, но все пак трябва да съм наясно в каква посока вървя. Цялата тази големина трябва да е вътрешно синхронизирана.

На всичкото отгоре романът в България не е кой знае каква инвестиция. Ние не сме като някои английски писатели, които могат да кажат: “По това време ми трябваха пари и се налагаше да пиша по два романа на година”.

При нас, ако пишеш, правиш го защото това ти е важно. И задължително крадеш време, в което би могъл да се занимаваш с по-полезни за семейството си неща.

Ако си правил проучвания, ако осем месеца си гледал с празен поглед между две сядания на компютъра, ако всичките ти приятели са те окуражавали и накрая излезе едно пълно нищо, и даже не нищо, ами средна работа, това си е голямо предизвикателство. Но тези съмнения са валидни за всички области на човешкото усилие. Кой някога ни е обещавал нещо?

Как се създава един роман в твоята лична вселена?

Имам някакъв план в главата си. Всеки ден сядам на компютъра и уморена-неуморена, спала-недоспала, пиша. После, каквото и друго да правя, си мисля за героите. Когато ми хрумне някое готово изречение за бъдещето им, оставям всичко и си го записвам – на билет, на квитанция, на тетрадката с оценките на студентите.

Така се появяват решенията, които са ми необходими, за да продължа напред. А нощем си лягам в три часа и си мисля: “Ами ако няма изход? Ами ако няма изход?” Особено трудно ми е, когато в действието влиза нов герой. Трябва да го познавам наистина добре, за да го допусна да влезе.

kristin

Каква метафора от романа си „Сабазий” би възприела за подходяща, отнесена към творческия процес?

Бъди нащрек към този, който не идва отникъде, готов е на всичко и забравя да се страхува за себе си. Сабазий, независимо дали ни отвращава или привлича, носи промяната.

Съществува надменно, властническо изкуство, каквото прави Аполон. Съществува талантливо, надхвърлящо обичайните граници изкуство, каквото прави Орфей. Но ако искаш да оставиш белег, трябва да носиш нещо от Сабазий.

Как древното божество Сабазий с тракийски и може би древноегипетски корени (Озирис) се съотнася към последователите си – Дионис, Бакхус? Към съвременните митове?

Отначало те са различни божества, носещи черти от един и същ предшественик, Озирис. Той е първият бог, който пада в жертва, за да се съживи повторно и да съди в отвъдния свят. За нас, християните, идеята може и да не е чак толкова чужда, но според древните хора боговете хич не ги е бивало в умирането.

И не щеш ли, според някои източници, сред дванадесетте олимпийци, които по принцип са си вечно живи, се появява умиращият и възраждащ се Дионис. Много различен от останалите. Той е обожаван и мразен, отмъщава като бог, но е уязвим като човек.

Сабазий, тракийско-фригийският му предшественик, е изобразяван като герой на кон. Счита се, че е прониква в християнството под образа на Свети Георги. За Дионис се знае, че е тракиец, което го прави чужденец сред гръцките богове; че е много съмнителен и като произход, и като намерения, но в по-цивилизованата елинска обстановка той се държи по-прилично от Сабазий и е изобразяван с чаша в ръка.

Римляните, които са склонни да си правят собствена митология на гърба на гръцката, просто са ползвали името Сабазий като алтернатива на Бакхус, техния Дионис. Той е богът, който отговаря за екстаза, бесовете, освобождаването, въздигането в по-висши селения или падането в по-низши, или и двете заедно.

Една от разликите между Дионис и Сабазий, която Робърт Грейвз посочва, е, че Дионис е донесъл на хората виното, а Сабазий – като по-древен, бирата. Но с това разликите се поизчерпват.

kristin

Каква метафора би избрала за изкуството на преводача на художествени текстове?

“Плетачката на дантели”. “Човекът-амфибия”. “Матрицата: презареждане”.

Защо заглавието на последната ти стихосбирка е „Сутринта на картоиграча” – очакването ли е на преден план или равносметката? Разкажи ни малко повече за твоята своеобразна колода карти – стихотворения.

Заглавието е точно по средата между очакването и равносметката. Всъщност, когато човек е на 45 години като мен, никога не знае до кое от двете е по-близко. Книгата се състои от 52 стихотворения, колкото са картите, без едно.

Липсващото е “Моят живот на квадрати”. Бях убедена, че съм го включила, до момента, в който не разлистих страниците за първи път. Тогава видях, че го няма никъде. Просто аз съм пропуснала да го сложа. И ето, това е сутринта на картоиграча: има какво да се довършва.

Ако приемем, че както в гледането на таро карти присъства момент на теглене на своя лична карта, кое стихотворение-карта би било твоята лична карта?

Илюмаил.

А как би изглеждала „Вечерта на картоиграча” – поезия или проза? Как би преплела мистичното и реалистичното начало, в полза на какво от тях?

Ако знаех отговора, вече да съм го написала.

kristin

В поезията ти се долавя едно непринудено чувство за хумор, но това не прави посланията й по-малко сериозни и значими. Как се получава тази лекота на изразяване тъкмо по този начин?

Никога не съм гледала на хумора като на нещо несериозно. Несериозни са многократно повтаряните без капка мисъл неща. На всичкото отгоре аз въобще не се опитвам да влагам хумор в стихотворенията си. Мисля, че той се появява сам, когато човек се опитва да каже истината. Аз просто не го гоня.

Сред снимките, които пазя, има една, направена от екскурзиантски фотоапарат на остров Пукет. Хората са се струпали на плажа, а вълната, която ще унищожи половината от тях, се е изправила зад гърбовете им като стена. Всички са се усмихнали към обектива, защото ги снимат. А всъщност нямат никакви причини да се усмихват. Нещата вървят заедно.

Би ли подарила едно стихотворение на Public Republic?

Разбира се.

БЕЗ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Групи за обединена посока и
набутване, вкарване, натискане, втъкване
под водата, върху която плуват
грамадните галеони
с хорови весла.
Ето ме там – стъклен
ембрион, останал без въздух
под веслата. И сочещия
показалец на капитана.
Обречена съм.
Обречена съм.
Така ми харесва.

За какво мечтаеш?

Стремя се да осъзнавам щастието си във всеки един момент. Пък ако бъдещето ми е приготвило нещо хубаво, няма да го откажа.

Кристин Димитрова е писател, поет и журналист. Родена е през 1963 г. в София. Завършва английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, където сега работи като старши асистент в катедра “Чужди езици”. През периода 2004-2006 г. е редактор в седмичната притурка за изкуство и култура на в. “Труд” – “Арт Труд”.

Автор е на книгите с поезия:

• “Тринадесетото дете на Яков” (1992, поезия, изд. “Свободно поетическо общество”, София)
• “Образ под леда” (1997, поезия, изд. “Свободно поетическо общество”, София)
• “Затворени фигури” (1998, поезия, изд. “Аб”, София)
• “Лица с преплетени езици” (1998, поезия, изд. “Литературен форум”, София)
• “Поправка на талисмани” (2001, поезия, изд. “Пан”, София)
• “Кристин Димитрова – избрано” (2002, поезия, триезично издание на български, гръцки и английски, изд. “Сорос център за изкуства”, София)
• “Хората с фенерите” (2003, поезия, изд. “Жанет 45”, Пловдив)
• “A Visit to the Clockmaker” (2005, Southword editions, Cork, Eire)
• “Сутринта на картоиграча” (2008, поезия, изд. “Жанет 45”, Пловдив)

Белетристика:

• “Таро: вратите навътре” (2002, преиздавана, проза, изд. “ЛиК”),
• “Любов и смърт под кривите круши” (2004, преиздавана, разкази, изд. “Обсидиан”)
• “Сабазий” (2007, роман, изд. “Инк”.)

Сценарии:

• “Козел”, в съавторство с режисьора Георги Дюлгеров (2006)
• “Етиен”, в съавторство с режисьорката Светла Цоцоркова (2007)

Преводи:

Съставител и преводач на книга с избрани стихове на Джон Дън, “Анаграмата” (1999, изд. “Обсидиан”) и др.

Награди:

• Годишна награда на в. “Труд” за поезия (1996)
• Годишна награда на в. “Век 21” за поезия (1997)
• “Златната метафора” на изд. “Аб”, награда за поезия (1997)
• “Иван Николов” на изд. Жанет-45, награда за поезия (1997)
• Втора награда за отборно участие в Олимпиада за поетичен пърформанс на International Association of Performing Poets (IOPP), Стокхолм (1998)
• Трета награда за фантастичен разказ на изд. “Аргус” (2001)
• Годишна награда на в. “Труд” за разказ (2003)
• Награда на Сдружение на български писатели за поезия (2003)
• Награда на съюза на българските преводачи за поезия за превод на Джон Дън (2004)
• “Рицар на книгата”, годишна награда на Асоциация Българска книга за журналистически принос към книгоиздаването, (2006)
• Победител в националния анонимен конкурс на изд. “Инк” за писане на роман по международната програма “Митовете” на изд. Canongate (2006); резултатът е “Сабазий”, който е българското участие в проекта.
• Първо място на конкурса за нови игрални филми на Националната художествена комисия за сценария “Козел”, в съавторство с режисьора Георги Дюлгеров, по текстове на Йордан Радичков (2006).
• Награда на Министерство на културата и община Пловдив “Христо Г. Данов” в категория “Българска художествена литература” за романа “Сабазий” (2008).

Стихове и разкази на Кристин Димитрова са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Италия, Канада, Литва, Македония, Полша, Русия, САЩ, Словения, Сърбия, Турция, Унгария, Франция, Холандия, Хърватия и Швеция.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 14 апр, 2009 //

    Винаги е удоволствие когато две умни, талантливи и красиви жени си говорят за важни неща… Поздравления!

  • Dimana Ivanova // 14 апр, 2009 //

    Така е, otchelnik:) Прочетох с удоволствие интервюто и пожелавам успех на двете умни и красиви дами! Особено ми допаднаха метафорите за преводачите на художествена литература.

  • nikolai atanasov // 15 апр, 2009 //

    “Тогава изпитвам една възторжена скръб, с която ме изпълва всичко, което обичам.”

    съвременен класически автор.
    жените в посттоталитарната ни литература ме вълнуват много повече от мъжете, защото не си мерят п…мускулите, а пишат със сърцата си.

    отгоре на всичкото си магьосничество, Кристин е и красива жена.
    евала.

  • slavi t. // 17 юни, 2009 //

    Кристин харесваш ми бе момиче. Естествена си. Чаровна си. Стига с похвалите обаче. Явно се унесох нещо. Може би защото снощи прекалих с бирите. Както и да е-готина си ти.

Коментирай