Public Republic Art Studio

Мила Банкова: “Научих се преди всичко да ценя различното и да не лепвам западни етикети…”

16 април, 2009 от · 6 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с Мила Банкова

mila
Снимка: Радомира Чипева

„Най-невероятното е, че, когато решиш да следваш сърцето си, всички врати се отварят…”
Мила Банкова

С Мила си говорим за промените, за вътрешния глас и за неизбежните предизвикателства, които съпътстват решенията. Спомням си една мисъл, която според мен много точно изразява светоусещането на Мила: “Малките решения човек взима с разума си, а големите – със сърцето си”.

В предишна публикация представихме Мила Банкова, която след като завършва “Междукултурни отношения” в Държавния Университет в Милано решава да стане доброволка в Амазония, в един от районите с най-бедно население в света. Там в продължение на 2 години се ангажира с подпомагане на деца от нуждаещи се семейства.

26-годишната българска продължава да следва вътрешния си глас и не виждам причини нещо да я разколебае. Защото само тогава “започваш да виждаш знаци, да ти помагат разни невидими сили и нещата се променят значително.” Остава само да й пожелаем “На добър път”.

Как би определила с няколко думи пребиваването си като доброволка в Амазония?

За мен това беше едно голямо училище за живота, за социалната помощ, за опознаване на една тотално различна култура и на мен самата. Моето пребиваване беше културен обмен – аз да помогна на тях със знанията си и те на мен, като ми разкриха душите си и един изключителен нов свят.

На какво се научи там? Какви качества изгради у себе си?

Научих се преди всичко да ценя различното и да не лепвам западни етикети върху това, което е различно от нашия свят. Например къщите им – те нямат понятие за дом, ред и чистота, все пак в гените си те са номади, а само сега са ограничили племената да живеят в резервати, за да могат властниците да разполагат с природните богатства на тропическите гори.

В къщите местните само сънуват или са на сянка, затова и не можем да определим техните къщи като бедни, защото нямат стъклени прозорци и удобства. Там има няколко легла, хамак, сковани летви и покрив от листа, задължително мрежа против комарите.

Реката е навън, плодовете са навън, месото виси на някой друг клон и съхне, дрехите са разположени по гредите, печката с въглища или дърва е отвън, за да не опушва. Но в по-голямата част от времето те са извън къщата, жените перат на реката или берат плодове, мъжете работят, ловуват, носят банани или са някъде с лодката.

Само когато ги опознаеш разбираш колко са мъдри – говоря за племената, чийто произход е именно дъждовната гора. Тяхната еволюция се е развивала в продължение на хиляди години в посока на адаптиране към природата, а не доминиране. За съжаление те тотално изчезват като хора, явно се пренасят в друго измерение обаче, защото не им пука.

В себе си открих едно вътрешно спокойствие и радост от живота, който е толкова прост, а го правим сложен и се тровим за глупости – някой не ни върнал 5 лева или онзи говори зад гърба ми. Както казва Кастанеда, това са мини тираните в живота ни – те ни помагат да излезем от себе си, от гняв, от обида, от високомерието си.

Тези хора в Амазония перфектно владеят илюзията на живота, те са много над тези неща и по цял ден се хилят като луди – това за мен беше истинска терапия и университет. Освен това джунглата те прави силен, издръжлив и късаш с часовниковото време – животът има друг ритъм и ако не се научим да го владеем, ставаме жертви на сивите човечета, които крадат времето ни.

Човек има избор и може да прави хиляди други неща освен работа, дом, телевизор, бар, кино… особено ние, които живеем в западния свят и имаме всичко, всичко, а се оплакваме непрекъснато.

Защо реши да отидеш в Амазония? Какви бяха твоите очаквания в началото?

Заминах за Перу след като живях 5 години в Милано, където завърших междукултурно сътрудничество. Бях изморена от суетата и модата около мен, от ценностите, които се възхваляват, и от идеята, че трябва непременно да се впиша в едно доста фалшиво и студено общество.

Хората имат всичко, имат сигурност, имат всякакви удобства, но определено рядко се смеят, живеят с вътрешни предразсъдъци спрямо всичко, което е различно от техния стереотип – най-вече от чужденците.

Освен всичко друго развих алергии от мръсния въздух в Милано. Затова зарязах всичко и тръгнах съвсем сама за Перу, детска мечта, сън, инстинкт, желание да пътувам. Винаги съм обичала индианците, искала съм да живея сред тях и така и се случи.

Би ли разказала малко повече за историята и съвременното състояние на хората, населяващи този край?

В Мадре де Диос 70% от хората идват от Андите. Преди един век този район бил съвсем девствен, докато не пристигнали колонизаторите да търсят каучук. Така довели като роби работници от Андите и хора от други племена на Перу, които да ги водят в джунглата.

Постепенно, разбира се, колонизирали, християнизирали и се опитали да цивилизоват „невежите” за тях местни народи, което довело до тяхното изчезване.

Аз съм горда поне, че познавам последните 4 представители на племето Иняпари. Сега много от тези племена живеят в резервати, докато всеки ден от Андите пристигат все повече хора в търсене на по-добър живот и печалба.

В селата има повече работа, има плодове, има животни и вода, затова хората идват с цели семейства без нищо и формират гета. В едно такова гето работех в Пуерто Малдонадо. Там нямаха нищо – нито вода, нито ток, нито лекари, а и бяха преследвани от закона, защото нелегално се бяха заселили до летището.

Съвсем различно е да живееш в джунглата, друго е в гетото в градчето. В гетото всичко е платено – бананите, юката, оризът, докато навътре в гората хората сами си го гледат. В този квартал Лас Ломас имаше хора от различни произходи.

Ситуацията в Перу – прие се закон, който казва, че всяка една неизползвана територия е собственост на държавата – представете си джунглата, трябва ли всяка част от нея да е мина или земеделска нива, за да бъде използвана. Хитри са, взеха всичко на племената вече, които и без това са принудени да са жертви на самите себе си.

Препитават се по следния начин – жените гледат многото си деца, перат дрехи за пари или белят бразилски орех. Мъжете през голяма част от времето са в гората и работят за унищожаването й. Режат дърва, търсят петрол или злато. Някои от тях никога не виждат парите от работата си.

Но това са само една част от хората, други племена не желаят да се вписват в този процес на унищожаване, а трети са избягали навътре в гората. Има все още племена, които не са влизали в контакт с белите хора.

Перу има политиката да държи народа и неграмотни, така е по-лесно да се управлява. Всъщност като държиш хората неграмотни, ги държиш в кърпа вързани – можеш да ги контролираш както си поискаш. Перу, след Хаити, е на последно място по образование и неграмотност в цяла Южна Америка

mila
Снимка: Радомира Чипева

Каква част взе от престоя си там като емоционално преживяване със себе си? Би ли се върнала отново в тази част на света?

За мен всичко беше емоционално преживяване – работата ми, сутрините ми, сънищата ми, съдбите на хората, съдбата на джунглата, но постепенно се научих да не съм и толкова емоционална, защото това води до болести и излишък в мислите.

Поне се опитвам да контролирам емоциите си. Това не значи, че не съм емоционална, аз съм много темпераментна, но вътре в мен много неща вече са ми сън и не ми пука. Трудно е да се обясни, защото е много просто…

mila
Снимка: Радомира Чипева

Аз ще се върна в Перу, да! Джунглата е мой дом и там много хора ме чакат да се върна, но сега засега имам отговорности тук. Имам да правя доста неща в България, като да въртя изложбата по училищата например и да покажа на колкото се може повече деца тук частичка от културата на селвата.

Също така и да издам книгата с приказки и легенди от Амазония – оказва се бавен и ангажиращ процес, но нали всичко хубаво става бавно…

Би ли разказала за най-голямата си изненада там? Случки, които са вълнуващи и запомнящи се за теб? Например за срещата ти с шамана Мануел?

Мануел е уникален човек и сега, докато съм тук, го разбирам още повече. Той ме научи на много неща, аяхуаската и неговите шамански сесии за мен бяха благодат и пътеводител в избора на живота ми. Научи ме да виждам контролирано и да не се губя, но това е дълъг път и аз вървя по него… има хора около мен, които следват този път, и не съм сама.

mila
Снимка: Радомира Чипева

С какво те зареди общуването с децата в Амазония? И кой беше импулсът да решиш да издадеш книга с рисунки на местните малчугани?

Децата там са съвсем неограничени, а и самото възпитание им дава възможност да видят живота от рано и да се оправят сами, те хем са зрели, хем са деца. И постоянно се смеят.

Книгата, от една страна, е плод на тяхното желание да контактуват с други деца по света, от друга, желанието ми да дам нещо и на читателите в България, от трета, чрез нея могат да се съберат пари, с които да се помогне на децата, които са я писали.

В Перу имах възможност да работя с децата, организирах курсове, в които те сами изследваха своята култура, събираха легенди, рисуваха, говорехме за плодовете и растенията с лечебни свойства.

Дали наистина можех да допринеса за запазването на тази уникална, но изчезваща култура?
Много от децата са с андийски произход и владеят езика на инките – „кечуа”. Независимо от културните различия, в тях е жив свободният амазонски дух.

Изчетохме десетки амазонски митове, слушахме вечер разказите на най-възрастните жени (традиция, която вече беше изчезнала), гледахме филми и мултимедийни материали за различни племена.

Занимаването с фолклор, с песни, приказки за растения и животни започнаха да стават интересно забавление и постепенно породи любопитство как могат да изглеждат отстрани местните истории.

С една улична артистка – Джина Галан, завършила театрална педагогика, дори превърнахме местни истории от джунглата в детски театрални представления!

Върнах се в България, защото усетих инстинктивно, че трябва да се върна тук и да разкажа някои неща, да направя връзка между две полярни култури, преди съвсем да са изчезнали. В процес на издаване е именно тази книга. Книга, в която автори са самите деца.

Интерпретациите могат да изглеждат малко наивни, но това е творчество, което пресъздава магията на Амазония с нейните болки, чудеса, невероятни трансформации и вкусове. Много от приказките разказват дори и за екологичните проблеми в дъждовните гори днес.

В този смисъл тази книга е писмо от децата на Амазония до читателя, независимо къде се намира и какъв език говори. Книгата е написана и проучвана с огромна любов от малчуганите, които с усмивки ще проговорят в сънищата ви и визиите ви, ще разкрият един нов свят и умения у вас.

Освен всичко други в книгата има 15 легенди от различни племена в джунглата, а в България още не е излизала такава книга с амазонска митология.

mila & friends
Снимка: Радомира Чипева

Какво бе най-голямото предизвикателство за теб в престоя ти в Амазония и ангажираността ти в социалната организация?

Аз самата бях за себе си огромно предизвикателство, а и да се науча да не съжалявам хората и да съм силна, да прилагам фантазиите и смелите си мечти в действие.

Тази книга е обща мечта на нас с децата, затова ще направя и непосилното за мен да я издам в България… Засега няма пари, много е сложно тук, има пари за гримове, но не и за култура и за децата, които са нашето бъдеще.

Родителите предпочитат да им купуват купища ненужни пластмасови играчки, защото истината е, че нямат време за децата си. Затова се обръщам към всички които живеят в чужбина и искат да помогнат за издаването на тази книга – „Писмо до теб от Амазония”.

mila
Снимка: Радомира Чипева

Кое преживяване смяташ за свой най-голям успех?

Предполагам с комарите и влагата. Хахаха. Най-големият успех е да дойдат майките на децата и да ти благодарят, че детето им вечер стои вкъщи, рисува и пише приказки, а не се друса с „крак”. Това е моето най-голямо постижение.

Или следният случай… в Пуерто Малдонадо имаше един ден „обяд”, с който едно училище финансираше някакви свои дейности. Продават пиле на скара и така си изкарват пари… аз си бях купила предварително няколко порции, но на самият обяд не успях да отида. А едно от децата, които я организираше заедно със свои съученици, беше от моята банда деца, с които работех.

Вечерта това дете дойде да ми донесе сам самичко по нощите, от другия край на града, моята порция. Мислеше, че съм останала гладна. Това за мен беше истински признак на любов, бях потресена. Той е на 11 години и се казва Хосе. Това са моите награди, не знам дали разбирате, това е моята заплата.

Социалната работа винаги е много трудна, винаги има критики, винаги някой си отстрани в Перу си мисли, че си там, защото крадеш пари или ти дават страхотна заплата, а в България казват, че си правя пиар с децата. Но тези неща не ме вълнуват, аз знам какво правя и къде отивам и за какво се боря.

mila
Снимка: Радомира Чипева

Какви са плановете ти за бъдещето?

В момента правя моята пътуваща изложба по училищата, доброволно, междувременно и заработвам по някой лев в една туристическа агенция.

С тази изложба и няколко кръжока, се опитвам да докосна българските деца до Амазония, да ги накарам да мечтаят, да фантазират, да използват интуицията си и сърцето си… резултатите са страхотни, децата, с които тук работих, се влюбиха в джунглата и веднага писаха писма на децата от Пуерто Малдонадо.

mila & mira
Снимка: Камен Фердинандов

Мисля, че да стимулираш децата да мечтаят е страхотно. Отколкото по цял ден да гледат оглупяваща телевизия.

“Деца между културите” е новият проект за България. Искам колкото се може повече деца да се докосват до културата на други народи, да създават също така материали и книжки за други деца.

Например защо да не се включи в образователната програма допълнителни книги за децата в Германия, да кажем с приказки, творчество и фолклор, изготвени от децата на България – това е пряка връзка, деца говорят на деца, културата през очите на децата.

Искам и циганска книжка да направя – те знаят толкова тайни и неща, които ние не знаем. Искаме да ги интегрираме, а те са тотално различни от хилядолетия – хайде да разчупим глупавите граници. Циганите крадат, но нашите политици крадат много повече – къде е истината?

За какво мечтаеш?

За работата с деца, български, турски , цигански, африкански, японски – всичките деца, мечтая да пътувам по света и да създавам с децата още книги с приказки, Уганда, Конго, Никарагуа, Монголия… търся доброволци… и спонсори!

mila & mira
Снимка: Камен Фердинандов

Мечтая да живея сред природата, да съм здрава и моето племе да става все по–голямо.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

6 Kоментара за сега ↓

  • natasha // 16 апр, 2009 //

    Възхищение и адмирации за това прекрасно момиче! И нови сбъднати мечти!

  • Ekaterina Choneva // 18 юни, 2009 //

    Благодаря, че те има. Щастлива съм, че има все повече и повече хора като теб! Просто трябва някак да се съберем за да се задвижи силата, защото поединично става трудно! Но, нещата тъй или иначе вече се случват и се движат с прекрасна скорост
    Продължавай да вярваш във всичко, което правиш. Наистина сърцето е най-важно и е единственият истински пътеводител!
    Благодаря ти за цялата чистота, която излъчваш и за всичко, което правиш. За всичко, което си!

  • Lora Dangova // 5 окт, 2009 //

    Az sum na put da zamina za Peru sled 4 meseca ( feb 2010) i sum v tarsene na organizacia zanimavashta se s deca za koiato da rabotia kato vloenteer. neveroiatno e che se nataknah na tazi statia tai kato az jiveia v amerika i ne cheta balgarski statii. Ima li niakakav shans da me svarjete s Mila za da se vkliucha v neinite planove s deca i organizciata skoita tia e rabotila tam.
    Blagodaria mnogo

  • Natalie // 5 окт, 2009 //

    Здравейте, Lora Dangova!

    Благодаря за интереса. Мила Банкова има свой блог, където можете да прочете повече информация:

    http://www.perumiwa.blogspot.com/

    А мейлът за връзка с нея е:

    [email protected]

    Надявам се, че сме успели да Ви помогнем.

    Успех Ви пожелавам!

  • lidia Galabova // 15 фев, 2010 //

    Mila !Vazhititelna si! Iska mi se da sam bila tam!

  • Йонко // 1 май, 2010 //

    Браво, Мила!

Коментирай