Public Republic Art Studio

Миналото като бъдеще на българската литература

23 април, 2009 от · Няма коментари

Проф. Милена Кирова

Евгения Иванова. Фото Стоянович. Роман-колаж. Изд. Балкани, С., 2007

Историята като разказ, който съгражда националната идентичност, продължава да бъде потребност на българската култура – въпреки светлите европейски хоризонти, щедро разтворени и пестеливо случващи се в родната ни действителност на ХХІ век. Чудесно е, че някой се опитва да възкреси традицията на документалния роман.

Подобен опит всъщност уравновесява онази „вулгарна” посока, която – с вече заглъхващи функции – мистифицира литературата като документално отражение на социалното блато.

Книгата на Евгения Иванова представлява един образован опит да се мисли миналото като потребност от екзистенциални опори на настоящето; в същото време тя използва постмодерните похвати на играта и мистификацията, на преплитането между свое и чуждо, между реалност и фикция.

В този смисъл са прескочени чисто белетристичните експерименти на последните двайсет години и текстът става пробив към един начин на писане, който може би ще се разшири в близкото бъдеще на нашата литература.

Българският живот, разказан в романа, обхваща две десетилетия – от 1860 до 1880 година; по-голямата част от него протича в Белград, място, където се пресичат и сплитат съдбите на множество исторически личности: Раковски, Каравелов, Левски, Ангел Кънчев и още може би две дузини герои, без да забравяме Панайот Хитов, Дядо Ильо Войвода, Димитър Общи…

Последните две години протичат в София – такава, каквато я познаваме от спомените на Иречек и от „Строителите” на Симеон Радев.

Новото е в опита да се говори историята през гласовете на три жени; тяхното пресичане чрез един белетристичен конфликт осигурява сюжетната рамка на разказа. Вторият модерен похват е случването на голямата история, на национално значимото през семейната история, чрез частния сюжет на живота в един български род.

Става въпрос за рода Карастоянови, известни фотографи, чиято кариера започва с един младеж от Самоков, случайно попаднал в Белград, достигнал до поста „придворен фотограф Стоянович” в двора на Михайло Обренович.

Този фокус дава възможност на авторката да изговаря историята отвътре, от дома и от фотографското ателие на човек, който е близо и все пак далече от големите конфликти и драми на епохата; дистанция, която осигурява претенцията за „обективен” разказ.

От втора страна, изборът на един фотограф за център на събитията замества гласа с окото в структурата на наратива и дава възможност да се свържат неразделимо думи и образи.

По този начин класическият жанр документален роман се обръща с лице към модерните визуализиращи тенденции в културата на нашия свят.

Безспорно е, че книгата е добре информирана в модерните тенденции, които промениха начина да се мисли историята през втората половина на ХХ век. Няма съмнение и в това, че е свършена много работа по опознаване и колажиране на документален материал от края на Възраждането и от първите следосвобожденски години.

Все пак книгата има своите слабости, които са главно в полето на опита да се прави литература, макар и документална. На първо място – документалните факти претоварват разказа и уморяват читателя на всеки няколко страници.

След това – те текат прекалено равномерно и с монотонната упоритост на интелектуалната мисъл, но не и на живота, още по-малко на живота, осмислен в повествователен план.

Липсват добре изведени акценти на сюжета (характерът му на „броеница от акценти” не променя проблема) и психологически характеристики на героите извън „снимковия” характер на тяхното присъствие.

Това може би е съзнателно замислено като „обективизиращ” похват и дори като подражание на историческия процес, но в този случай авторката е попаднала в капана на традиционното схващане за история, тъй като историята като разказ, още повече като частен и „женски” разказ, изисква по-смело литературни (макар и не задължително видими) похвати в нейното правене.

Дори когато литературността представлява колаж от документални парчета, въпросът опира до начина на тяхното подреждане и съотнасяне.

Сюжетната рамка на „женските” отношения също е малко уморителна, защото конфликтите и характерите в нея не се развиват и бързо изтощават драматичните си възможности.

И все пак, романът-колаж на Евгения Иванова се появява в подходящ момент, намира своето място в новата ни литература, като събира традиция и модерност, сближава опита на няколко поколения „исторически пишещи” хора и най-вероятно подсказва необходимостта от нови посоки, в които може да се развива българската култура.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай