Public Republic Art Studio

Из романа “Елада Пиньо и времето”

2 април, 2009 от · 4 Коментара

Керана Ангелова

Bejanci ot Odrinsko
Снимка: Архив на Милчо Касъров

Откъс от първа глава

Вдън горите Тилилейски беше пусто и велико. Прости ми, прощавай, не мога. Мама развърза алената си престилка, направи от нея люлка-полюлейка, завърза я за нисък клон. Не мога, прости ми, не искам. Монотонно редеше песен без мелодия, повтаряше и повтаряше думите в тихо изстъпление.

До нея стоеше старче и подсмърчаше, и трепереше цялото. Време е, изрече пискливо то, мама позеленя от ужас. Подбели очи, опъна ръце право нагоре, вцепени се. Старчето продължи да хленчи: спасявай другите, другите си спасявай. Започна да я блъска с юмруци, все по-грубо, трябваше да я изкара от вцепенението.

Тя най-сетне свали ръце, улови с тях главата си, стисна клепки и слепешката хукна през гората. Блъскаше се в стволовете на дърветата, отначало случайно, сетне с всички сили. Старецът се заклатушка след нея, спъваше се и тресеше глава. Отиваха да настигнат останалите бежанци.

Останах сама, самотна и подивяла от ужас.

Минаваха дни и нощи. Повоят ме стягаше през пелената, по ръцете и краката ми мравучкаха тръпки, от дългото лежане по гръб кожата на врата ми се охлузи. Изпитвах и вълчи глад. Вечер виждах светлините на гората: димяха синкави сияния, бяха изгнилите хралупи на някои дървета, високо в клоните светеха очите на нощни пилета.

Една привечер по отсрещния баир заслиза старец с дълга млечнобяла брада, в рамото му се беше вкопчил бухал. Откъде се взе така изведнъж, целият от хлорофил и светлина, сякаш беше дърво сред дърветата, само че можеше да ходи.

Прекоси поляната, наметалото му потъмня от росата. Застана над люлката, втренчи през мене бели-избелели гледци, някак си долових мисълта му: аз не съм твоята съдба, твоята съдба се казва Хрисула.

Не беше за вярване, без да обръща внимание на протестните ми крясъци, продължи направо през храсталаците, изгуби се в разсъмването като сянка. Появи се човек и си отиде. И самотата стана толкова страховита, та нямаше как да не позная, че това е тя – лежах в люлката си, гледах небето и умирах от безкрайна космическа самота.

Едно пеленаче да съзнава, че умира, Боже Господи, не всякога е за разбиране Божественият ти замисъл!

Обаче, не се учудих на чувството си за безкрайност, усещанията ми бяха могъщи, кристално ясни и пълни. Погледнах надолу и видях собствената си люлка с малкото отпуснато телце в нея. Горкото сгърчено изоставено телце, съжалих го с всичката жалост на света.

Издигах се все по-нагоре, с изумление и щастлива покруса откривах колко широко се разпростирам над Странджа, виждах всичките й пътеки наведнаж, огъваха се и лъкатушеха като лунни змии. Тук-там светлееха бели извори, в индиговия мрак проблясваха като въглени очите на стаени чакали, в дълбоките треви спяха елени и рогата им сияеха като царски корони.

Виждах всичко това наведнаж, въпреки че очите на посинялото отпуснато телце в люлката бяха стиснати до пълна слепота. Тогава не знаех, че душата е виждаща от само себе си, не беше възможно да го зная в тази несъзнателна възраст, в която единствено усещанията са така витални, обаче няма лъжа, душата ми виждаше от само себе си.

Всичко продължи само миг. Отново се напълних със себе си: гладна бях, жадна и жива. Загърчих се в колики, заскимтях, замятах се в теснотията на люлката, накрая заспах от изтощение. Залюля ме могъщото успокояващо присъствие на нещо, което заприижда от всички посоки – когато отворих очи след време, то пак си беше наоколо, навсякъде, беше Великият Космически Майчин инстинкт.

Усетих се приласкана. От всички посоки. Въпреки това, прималяваше ми от глад и простенах. Килнах глава назад и видях светлите очи на мама. Изобщо не се учудих. Тя се наведе над мене, усетих познатия дъх на мляко и впих уста в твърдата бозка, която търсеше лицето ми. Засуках лакомо, давех се, по бузите ми течаха капки…

Когато се оригнах преситено, небето вече просветляваше, треперливата светлина ме накара да присвия очи. През полуспуснати клетки погледнах мама и видях, че тя е кошута. Беше едра, сура и спокойна. Гледаше ме с човешки очи и тогава аз се усмихнах насреща й.

Старицата е с всичкия си ясен ум, с бистра памет и свежи думи. Стилът й на изразяване е доста своеобразен, оживяват го внезапни архаизми и диалектни думички – върху общо взето елегантния словесен фон те са ярки и неочаквани, привличат вниманието като стъклени синци, които лъскат тук-таме между перлите на огърлица.

Самото поведение на Елада Пиньо в някои моменти е като на изискана французойка: жестовете, финеса на нежното й, отделено от останалите пръсти кутре, светлите й костюми, дантелените кърпички, копринените бели чорапи, капелите й…

И – току се оживи, току заръкомаха внезапно като селянка, току заподбелва очи, току запоставя предизвикателно юмручета върху кръста и тогава заприличва на буквата Ф, и преминава бурно на майчиния си език, като окръгля широко странджанските гласни: малей, стогодишна бабушкера съм веке, ама, я ме виж колко съм за неизхвърляне!

Още е за неизхвърляне…Такъв е българският й понякога, език особен, изразителен, образен, но преведен сякаш светкавично наум от някакъв друг, неизвестно какъв, несъществуващ никъде по света, само неин си.

Така е, защото езикът ни – това сме ние, това е единственият ни живот, дълбоката ни неизказана същност, наричаме я Слово, Бог в нас, нищожни сме да я изразим напълно, а старицата бърза да изговори същността си, много бърза, втурнала се е нанякъде и всички ние наоколо се задъхваме, когато дишаме един въздух с нея и бързаме да я настигнем.

Тя стана наша приятелка преди няколко години, когато моят хубостник в училище вдъхновено започнал да поздравява учителката по френски с ”дон Жуан, мадам Танева”; ужасена, мадам ни препоръча домашна учителка с п а р и ж к и френски, ние я поканихме да ограмоти многознайкото – и в дома ни пристигна тази необикновена старица, застана всеотдайно на вратата ни, като да беше ни я подарил някой, който съкровено знае от какво най-много имаме нужда в този живот.

Бонжур, мадам Елада, посрещаше я навъсено малкият първите дни, очевидно по’ си харесваше своя си поздрав, обаче, френският му напредна толкова, че един ден нашата мадам с блеснали очи му подари френска книжка с пожълтели от времето листа.

За тебе е, от Сируи.
Коя е Сируи, попитахме в един глас.
Не бързайте, рече старицата. Сируи е нещо толкова хубаво и непостижимо, затова не бързайте да я узнавате.

Започва поредния урок,черна и суха,с коса като сребърна паяжина върху олисялото теме, с очи като лилави теменуги върху прояденото от времето лице, с тънки като клечки крака, обути в бели чорапи дори и през лятото и с толкова изтънели пръсти на ръцете, през върховете им преминават лъчите на светлината и те прозират, и толкова е внезапна тя всеки път, толкова нетукашна и близка на душата ми, все едно съм я измислила, за да не ми е

самотно в този живот,
докосвам я по ръката,
тя се усмихва,
дали самата аз не се усмихвам на себе си от друго някакво време, в друго някакво пространство,
да излезем на терасата да пием чай…

Седим двете на балкона и наблюдаваме движението по Богориди, булевардът тече – шарена човешка река: момичета в розови бермуди като едри пеперуди, момчета с ролери, майки с колички, бебетата вътре ритат с дебели крачета, точно преди сто години съм била такава, малей… отсреща в кафето музикална уредба дъни хеви метъл, върху стената на кафенето сред ярките графити червенее надпис здравей, милениум, сбогом, милениум, стои си там втора година като спомен за човешката заблуда, че времето може да се подреди, да се отграничи…

Старицата обаче е престанала да наблюдава оживлението, доближава безкрайните си виолетови очи до моите и казва доверително: помня целия си живот до тази минута!
И аз го помня. Всеки помни живота си, Елада Пиньо.

Казвам ти друго. Помня всяка секунда от своя живот. Искам да кажа, че ако се захвана да ти го разказвам, ще са ни нужни още сто години.

Изобщо не е възможно. Ако е така, подсъзнанието ти има пробойна, как така не се е взривил мозъкът ти от толкова много информация.
Това е дарба.
Не съм чувала за такава дарба.

Какви ги говориш! Може ли човек да помни всичките милиони секунди на своя живот – и нужното, и ненужното да помни. В живота ти е имало и ужасни, непоносими неща.
Казваме, че са непоносими, а все пак успяваме да ги понесем. И запомни, в живота ни не се случват ненужни неща. Пусни телевизора, ако обичаш.

Дават Женско присъствие с Роми Шнайдер и Ив Монтан. Влизаме да гледаме. Потъваме неусетно в човешката драма, смълчани двете като един човек. Нещастието трябва да се уважава, човек трябва и да богохулства, казва мъжът от филма. А жената отговаря: ако някога бъда щастлива, ще отида да се излекувам.

Една и съща печал лежи върху лицата на Роми, на Ив Монтан, на моята старица. Лицето на страданието, докоснато от сянката на нещо друго – мимолетно, пречистващо. Но какво може да е повече от страданието или от щастието?

Мъжът от филма казва: всеки вие от самота, а не знае, че е от любов.

Елада до мен трепва, събужда се от наркозата на състоянието, в което е изпаднала. Той каза същото! Когато вдига глава, поглежда ме право в очите, по някакъв мистериозен начин е видяла мисълта ми:

– По-голямо от щастието е страданието. По-голямо от страданието са щастието и страданието, когато едновременно са споходили човека. Ако не ти се е случвало, все ще ти се случи някога, трябва да си готова да ги посрещнеш в лице – не извръщай глава тогава, бъди храбра да ги посрещнеш, защото заедно те са друго нещо.

Внезапно променя разговора.
– Искам да ти разкажа живота си и понеже имам още четири месеца живот, ще стигнат да се изговоря за най-важното. Имам и нещо понаписано, две тетрадки, ще ти подаря и тях.
– Откъде си сигурна, че са само четири месеца!

Тя се засмива от сърце:
– Ти казваш само четири месеца, аз казах още четири месеца. Моето време и твоето време не текат еднакво, ма шери. Тъй че, имаме на разположение цели четири месеца!

Още на другия ден започваме. Елада разказва онова, което не е разказала в тетрадките, аз си водя записки и най-вече слушам прехласната, и времето тръгва да се завръща. Така четири месеца…

Една сутрин не дойде у дома. Намерихме я на терасата на нейния дом, потънала в плетен стол, поставила шепи на гърдите отляво, сякаш държеше в тях голо новоизлюпено пиле. Върху коленете й лежаха две тетрадки с мукавени подвързии, върху тях пишеше „Миналото ще се случи утре”.

И ето, опитвам се да разкажа старицата Елада Пиньо, да разкажа себе си чрез нея, да разкажа земята и небето вътре в нас; опитвам се да намеря думите, впечатлена от културата на писмената й реч, от дарбата й на истински разказвач, обаче, нужни са ми думи, които сами да ме намерят, както нея са намерили, които да изразят неподозираната ни същност, необикновената ни близост да споделят, потресаващия й живот да разкажа с тях, за да сме едно и също нещо и отсам, и оттатък.

И да не вием до небето от самота, без да знаем, че е от любов.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • marteniza // 2 апр, 2009 //

    Никога няма да ми омръзне да го чета и препрочитам.

  • ve // 2 апр, 2009 //

    Прекрасно писане!!!

  • Papia // 3 апр, 2009 //

    Най-лиричният български роман от последните години! Очаквам новото издание. Успех, Керана!

  • Катерина // 3 апр, 2009 //

    Керана е страхотна!
    Много обич от мен :-)

Коментирай