Public Republic Art Studio

Рибарска мрежа за разказвачи

31 март, 2009 от · 1 Коментар

Юлия Йорданова


Снимка: tureturillo

- Трябва ми въже – каза той.
Надали му трябваше чак толкова. Просто животът е тежък.

Това е цитат е от разказа “Въжета за кръчмар” на Боян Биолчев, публикуван за първи път във вестник „Труд”, 1998 г., бр. 293.

Какви въжета? На кого трябват?

Разказът представя три истории за въжета. Това е творба, наподобяваща класическия модел на “разказ в разказа”, но тук историите са побрани в една – за тях.

Няколко чифта уши и един тек слушат истории за корабни, автомонтьорски и обикновени въжета, които успяват да преобразят човешкия живот в анекдот, преживелицата във фарс, събитието в разказ.

Всички герои, събеседници и сътрапезници (в кръчма), са обединени от темата за въжето и всеки влага своя речитатив в общия хор на приказването. Някой намерил въже, изцапано с мазут; друг изгубил някакво върху рогата на елен; трети търсил въже, без да знае за какво му е…

И трите истории на героите в големия разказ на повествователския наратив зазвучават в тоналността на фалцетното ругаене на въжето, което е виновно за всичко. Само един от мъжете в кръчмата, чийто разказ за несполуката с въдичарското въже му е затъкнал гърлото като на сом, не може да говори и неистово настоява в искането си за въже.

Всъщност то надали му трябва чак толкова, но понеже животът е тежък… той се нуждае само от това – от “въжето”. Но то не е въже като другите, което можеш да окачиш на въдица, да завържеш върху еленови рога или да намериш след акостиране на кораб. То е невидимо, то навярно е онова, което свързва хората, прави ги общност, държи ги заедно, сплита речта им в диалог.

“Трябва ми въже – каза той.” Трябваше му разказ. Да, иска се въже, яко въже, което да върши работа. Искаше се хората да бъдат един с друг и да говорят, всеки, който е влязъл в кръчмата, да си каже приказката.

Рано или късно – но да разкаже своята история, да изрече преживяното, каквото и да е то. Достатъчно бе самото слово, което буди съчувствие и което кара всички да споделят усещането, че бедата е обща, че неудачата е на всички, че въжето е изиграло всекиго и че в края на краищата никой не е сам.

Не ловецът похищава едрия дивеч, а обратното – еленът отмъква въжето на шофьора. Не риболовецът озаптява тежкия сом, а напротив – рибата отнася въдицата на кръчмаря. Битов нонсенс в реалистичната проза на живота – това е то, историята за въжето.

Човек едва достигнал късмета си и трябва да го загуби. Нямаше да бъде толкоз драматично, ако героите преди това нямаха този изумяващ шанс за успех, който после тъй лесно пропиляват, изчезвайки, смалявайки се до неузнаваемост в кръгозора на собственото си съществуване.

Всички са смазани от спихналата гордост, двойно по-обеднени след изтърваната придобивка. Измаменаната надежда на героите поражда абсурдна ситуация и прави разказа гротесков, трагикомичен. Главоломната амбиция на изтормозените пиячи в кръчмата предизвиква заядлив хумор, изиграната мечта поражда злоблива шега, а неочакваната развръзка оставя стипчив вкус и натрапчив виц, годен да бъде разказван отново и отново.

Виночерпецът иска този идиличен (идеалистичен?) проплак на пияниците да не спира, защото само така няма да бъде сам в дома си, който е превърнал в кръчма, и в тъгата си, която е поднесъл като блюдо на масата. Всеки има своя опит на неудача, всеки познава мъката и държи спомена за провала си като хапче под езика, което горчи.

Изведнъж, обаче, словото се развързва и оплита хората като в рибарска мрежа, превръщайки ги в общност. “Въжето” на кръчмаря хваща езиците на пияниците като риби и ги кара постепенно да заговорят, да запелтечат неизречимата човешка участ. Той постоянно ги подканя: „Трябва ми въже…” – говорете, за бога, ако мълчите, ще започна аз, макар да нямам какво ново да разкажа, само пак „историята за стокилограмовия сом, дето му отнесъл въдицата, която знаехме всички”.

Въжето в този разказ се превръща в метафора на движещото се слово, на онова, което затяга и разхлабва сърцата, което – нужно или не – съпътства човешкия живот, за да го направи по-малко “тежък”.

“Въжета за кръчмар” разказва колкото за въжета, толкова и за кръчмар. Кой е този виночерпец, който не стои мълчаливо зад тезгяха, а седи на масата наравно с другите; който не дебне сервилно в ъгъла, а постоянно се меси в разговора на пияниците с искането си за нещо?

Не кръчмар, а един от всички. Не стопанин, а сътрапезник като останалите. Не търговец, а приятел, който също поръчва, също иска своето… „Трябва ми въже – каза той.” Точно този герой повече от “намазутения” приятел, дори повече от онзи с “категоричното име” Лефтер и повече от пострадалия в дъскорезницата пияница, останал завинаги едноух, поставя историята за въжето като история на своя живот. Въпреки че той до края на интригата не я разказва, тя се знае от посетителите в кръчмата и остава да присъства в разказа като мним повод, който поражда всички чужди изповеди.

Злочестият спомен на кръчмаря за отхвръкналата въдица, която е разбила славата му на риболовец, изказва изначалната му мъка и безотказно теши комплекса му за малоценност. Затова на този кръчмар все му се иска да слуша злополучни истории с въжета – досущ ядни като неговата, и затова все тика разговора на останалите към неизбежното “а на мен какво ми се случи” – поне за кратко да се почувства свой между равни. Затова при него се втурва с такава жар поредният патилан да разкаже своя инцидент с въже.

Разказаната случка, познатата история, повтореният виц, битовата преживелица, която буди несдържан смях, независимо дали на собствен или на чужд гръб, освобождава от натегнатата мъка, лекува личния комплекс, чисти параноичното отчаяние и връща доброто настроение, нормализира самочувствието пред изпросеното признание, че на този свят никой не е сам и че в смазващия срам никой не прави изключение.

Може би затова главният герой е кръчмар – не просто домакин на среща между пияници, а самотник, „професионално” свързан с другите. Кръчмарят в този разказ рисува единака, който безутешно изисква от останалите да не го оставят сам, настоявайки за своето въобразено “въже”.

„Трябва ми въже!” всъщност идва да рече: „Трябва ми разказ!”, „Трябвате ми вие!” Поетологът Цвeтан Тодоров отбелязва, че “напразно бихме се питали дали метафората е породила разказа, или разказът е породил метафората” . “Въжета за кръчмар” разкрива метафоризиращия механизъм на разказването като ословесено осмисляне на човешкия живот.

Мотивът за словото като форма на съществуване и идеята за разказването като начин на живот архетипно напомнят библейската притча за Иисус Христос и фолклорното повествование за Шехерезада. Трагиката да бъдеш, обречен на унижение и гибел, намира израз както в драматичната участ на човека-Слово, който трябва да познае цената на живота чрез замлъкването на кръста, така и в мъчителната орис на жената-Разказ, която трябва да познае цената на мълчанието чрез заплахата от смърт.

Човек е роден да живее и после да умре, но преповтореният разказ за живота му го прави отново да бъде (като) жив. Човекът-Слово възкръсва, жената-Разказ не умира. Иисус живее в словото, Шехерезада – в разказването. Християнската и ориенталската мъдрост изразяват чрез различни образи представата за живота на човека като Говорещ, като Homo-Logos.

„Въжета за кръчмар” също внушава тази идея за живот в приказването. Най-мълчаливият герой в историята е самият разказвач, който напуска кръчмата, за да (пре-)разкаже случките с въжетата отново, този път като литература:

А ние с моя приятел поехме навън към къщите си. Той да се натопи в корито с каналин. А аз да опиша тая история.

Разбира се, добавих и нещо от себе си, защото, както читателят е забелязал, единствено аз не взех думата в кръчмата.

19.10.1998 г.

Първата публикация на текста е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • mirror // 31 мар, 2009 //

    много интересен и проникновен анализ!

Коментирай