Public Republic Art Studio

Въжета за кръчмар

31 март, 2009 от · Няма коментари

Боян Биолчев


Снимка: voidStern

На Боро

Приятелят ми дойде целият изплескан с мазут. Когато едър човек е мръсен, той изглежда много мръсен.

- Нали помниш едно време в махалата. Като намерим някъде някаква тараба и я взимаме веднага. Влачим я цял ден и накрая, като се приберем на нашата улица, я хвърляме, защото не трябва на никой. Но влаченето е до дупка!

Цялата кръчма наостри уши. Всъщност те бяха три на брой. Селският пияница преди години се беше подхлъзнал в дъскорезница и се бе простил с едното ухо. Останалият чифт принадлежеше на кръчмаря, който, подивял от скука в тоя къснолетен следобед, ловеше всяка дума като песен на ангели.

- Само така си обяснявам това, което ми се случи – продължи приятелят. – Връщам се от риба и в дясно от лодката гледам въже. Дебело, яко, явно паднало от кораб. Естествено, мигновено го изтеглих, без нито за миг да се замисля, за какво ще ми послужи. В такива случаи забелязваш, че цялото въже е пропито с мазут, едва след като си го изтеглил докрай.

- Къде е въжето? – попита кръчмарят.

- Хвърлих го, разбира се. Когато изтегляш въже с мазут и го хвърляш обратно, единственото ти чисто място остава задникът. Затова не се безпокой, няма да ти измацам стола.

Кръчмарят не се отклони от правата линия:

- Трябва ми въже – каза той.

Надали му трябваше чак толкова. Просто животът е тежък.

- Щом се прибера, ще се накисна с химикал за отпушване на канали – примирено каза приятелят ми и отпи от моята чаша.

Забелязал съм едно нещо. Сигурно го е забелязал и намазутеният ми приятел. А може би дори и пияницата. Забелязали сме всички, че каквото и да се каже, накрая винаги ще прозвучи един глас: “Това е нищо. Да знаете на мене какво ми се случи!”

Точно това се чу откъм ъгъла. Оказа се, че не съм преброил точно ушите в кръчмата. Зад печката бе заел стратегическото през зимата място съселянинът с категоричното име Лефтер. Лицето му беше с цвета на кюнеца, но не от мазут, а по рождение.

- Това е нищо – изрева той. – Съсипа ми колата това говедо.

Освен за животно ставаше дума и за жълтия му москвич. Автомобилът, преживял могъщо диктатурата на пролетариата във Варшавския пакт, чрез този си екземпляр бе намерил тихо кътче край Странджанския бряг (мястото, където се развиваше действието) при несъмнено последния си собственик – Лефтер.

- Разсипа ми колата… – оттук съселянинът ни навърза сложна кръстословица от псувни, някои от които завършваше във фалцет поради липса на въздух.

Само огромното му вълнение правеше вероятен факта, че ни заговаря; той никак не обича виладжиите, особено неприятна част от които бяхме двамата с моя приятел, защото Лефтер допълнително не обича софиянците. Не бих рискувал все пак с твърдението, че той питае нежни чувства и към останалото човечество.

- Да вземе да се заплете на двайсет метра от шосето.

- Кой? – попита пияницата, почти готов да се обиди.

- Еленът – отвърна машинално Лефтер.

- Така може.

- Да се заплете в един букак. Рогата му между прътите. Мучи, фучи и не може да мръдне. Какво ги е чесал там тия рога, защо ги е чесал – върви го питай. Пушката ми, разбира се, в багажника. Ама как да го гръмнеш на двайсет метра от шосето. Вижда се от всякъде. Шосе, всеки може да мине и после върви обяснявай…

Пияницата с израз на интерес обърна единственото си ухо към Лефтер, но двете му очи продължаваха да стискат като клещи моята чаша, тъй като правилно бе забелязал, че от нея не пие само един човек.

- Цяла година ги дебна по гората и вятър, а тука тоя ми се заплел до самото шосе! Викам си – ще те оправя аз тебе. Ще те вържа за колата и ще те изтегля в някое по-свястно място и там вече ще си оправим взаимоотношенията… Вадя въжето, връзвам го за рогата при самата глава, другия край връзвам за москвича. Прас няколко удара със секирчето и разчистих прътите около рогата му. А той, вместо да поостане, та да стигна до колата, полетя след мене. И с рогата право върху багажника. Скочих аз вътре, но докато запаля, той полетя на обратно. И като дръпна колата, измести задните колела от асфалта на пръстта. Само кал и камъни захвърчаха, а това говедо, силно като вол, коча му с коч, като затегли колата в дъбака, каквото не беше поразил с рога, прътите го довършиха… Цялата кола се изподра…

- Мъжките елени са силни – каза кръчмарят.

- Цялата кола. Добре че се откачи бронята… Как ще я закача сега тая броня. Майко…

Лефтер за първи път употреби тази дума без съпътствуващи глаголи. Очевидно ставаше дума не само за лична трагедия, но и за нещо направо невероятно – за правдива ловджийска история.

- И какво стана? – попита пияницата.

- Какво да стане – изрева Лефетер. – Замина си с въжето… това стана.

- С въжето може – съгласи се пияницата.

- На всичко отгоре военните, докато ме изтеглят от дъбака, ме скъсаха от майтап… по багажника наистина имало следи от рога, но това били рогата на мъжа на тая, дето съм я завлякал нощем в гората с москвича… даже и истината се губи…

- Трябва ми въже – кимна кръчмарят.

Той се бе малко подкиселил, защото след две толкова нови случки нямаше как да разкаже историята за стокилограмовия сом, дето му отнесъл въдицата, която знаехме всички. Това щеше да стане чак вечерта, когато кръчмата се напълни с повече броя уши.

А ние с моя приятел поехме навън към къщите си. Той да се натопи в корито с каналин. А аз да опиша тая история.

Разбира се, добавих и нещо от себе си, защото, както читателят е забелязал, единствено аз не взех думата в кръчмата.

Първата публикация на разказа “Въжета за кръчмар” е във в. „Труд”, 1998 г., бр. 293.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай