Public Republic

Интервю на Ваня Николаева с оперната певица Ина Кънчева

Снимка: Мартин Зигмунд

Кое е най-важното, което трябва да знаем за Ина Кънчева?

Трудно ми е сама да определя кое е най-важното, което хората трябва да знаят… Че вярвам в любовта, в смелостта и неограничените възможности, че музиката е приоритет на моя живот, че изпитвам необходимост да уча и да се развивам, че обичам да давам и да се грижа…

Какво е операта за теб? Какво ти дава и какво ти отнема?

Операта за мен е паралелен живот; мястото, където да се изявя, чрез най-изразителното от всички средства – пеенето. Операта за мен има много понятия, това е един любим свят, на силни чувства, завладяващи емоции, крайни страсти, театър, психология на различни персонажи. Дава ми огромно удоволетворение, виждам смисъл в това и се стремя да направя така, че повече хора да бъдат увлечени, да слушат, да гледат опера, да им въздейства, да ги вдъхновява… Какво ми взима не мога да го определя така, защото аз го давам доброволно и с огромно желание, но все пак това е почти цялото ми време, труд, нерви, концентрация…

От коя личност се възхищаваш най-много и защо?

Няма определена личност, от която особено силно да се възхищавам или да идеализирам. Животът е добър към мен и имам възможност да пътувам много, постоянно да се срещам с нови и различни хора по пътя ми, и така някои от тях стават повод за възхищение, други не, но всеки човешки контакт е полезен – това е един непрекъснат обмен на енергии. Разбира се, възхищавам се на много артисти от световен мащаб. Харесват ми Сара Бернард, Мария Калас, Мадона например… Черпя вдъхновение и чувствам възхита просто от света около мен, от хората, които обичам.

С какви спомени свързваш първата си изява на оперната сцена?

Моят дебют на оперна сцена беше в ролята на Виолета от операта Ла Травиата (Дж. Верди) на варненска сцена, когато бях едва на 21 години. Бях много щастлива и уплашена едновременно, в нещо като шоково състояние, единствената ми цел тогава беше да мина успешно през целия спектакъл, да не забравя текста, музиката. Да пея добре. Спомням си, че не можах цяла нощ да спя, бях си сложила нотите под възглавницата, притеснявах се ужасно,… до момента, в който стъпих на сцената и се оставих на интуицията ми да ме учи и води, и така до днес. Всъщност десет години все пея и се радвам, че този дебют го е имало, че нещо ми е подсказало да търся това начало.

Какво е усещането, когато си пред публика?

Страшно много адреналин, изключителна концентрация и отговорност, но и огромно удоволствие от музицирането. Реакцията на публиката е това, което дава посока на концерта или спектакъла, трябва да си много силен и убедителен, за да водиш изцяло ти, но магията е в това даване-оставяне и тяхното приемане-реагиране. Трябва да си положително настроен, много подготвен и сигурен. Публиката има способността да улавя всичко, до най-малката подробност, очаква от теб да си иновативен, да мислиш бързо, да си красив и ефектен, и всичко да изглежда лесно и леко.

Снимка: Мартин Зигмунд
Staatsoper Stuttgart, Le Comte Ory-G.Rossini, Comtesse de Formoutiers, Regie Igor Bauersima

Коя е най-интересната личност, с която си работила?

Работила съм с много известни певци, режисьори, диригенти, може би едни от най-интересните и странни са Каликсто Биейто и Баз Лурман.

Най-ценната награда за теб е…

да разбера, че след моите изпълнения хората започват да проявяват интерес към класическата музика, че изпълнението ми ги е накарало да бъдат щастливи или еуфорични, да говорят за музика на децата си. Тогава съм много изпълнена; вярвам, че музиката е, за да прави хората щастливи, да възпитава във висока култура и съм доволна, ако мъничко допринасям…

Най-„трудната” роля, която си имала?

Няма лесна роля. И по-малките роли са много трудни. За мен най-трудно си остава да интерпретирам Моцарт и белкантовите композитори; независимо от опита певецът е в непрекъснато търсене на все по-красив и въздействащ звук и същевременно да не изглежда сложен и натруфен, да се лее естествено, а не да бъде твърде “измислен” и самоцелен, пеенето трябва да носи една органичност, за да може спокойно да изграждаш образите.

За какво мечтаеш?

Мечтая да не си изгубя усмивката и вярата, мечтая да мога да помагам на тези, които обичам, мечтая да създам няколко детски проекта, свързани с класическа музика за българските деца, мечтая да създам музикален фестивал. Мечтая да съм здрава и да мога да продължавам да доказвам името си на артист.

Какъв би бил един твой ден без музика?

Нямам много дни без музика, защото тя присъства навсякъде в моя живот – за работа, за удоволствие, за тонус… Когато си почивам, излизам с близки и приятели, играя тенис, ходя на кино, мързелувам, разхождам се, не спазвам режим и не съм дисциплинирана толкова много.

Кое ти носи усмивка и кое те натъжава?

Носят ми усмивка мили думи, цветя, дечицата, животните…, натъжава ме, когато биваме слагани в “рамки” и ненужни ограничения, когато има несправедливост, която не може да се обори, тогава тъгата се смесва с безсилие…

Коя от сценичните ти роли е най-близо до сърцето ти и защо?

Това е отново Виолета Валери – образ, съвкупност от много образи, противоречия, слабости, добродетели, изключителна женственост, мечтата й за истинската любов…

С коя пиеса би сравнила живота?

Чувствам се още много млада, за да мога да си направя точна равносметка и сравнение, защото ми се струва, че в момента аз пиша собствената си пиеса, страдам я, отстоявам я, “играя я” с абсолютен плам…

Какво предстои от Ина Кънчева през 2009?

Предстои ми да продължа колаборацията си с Щутгартската Опера, предстои ми да изпълня няколко Моцартови програми, предстоят ми различни гостувания в Европа и Южна Америка през лятото, предстоят ми записи с оркестъра на Българското национално радио под палката на Маестро Табаков, няколко важни конкурса и подготовка за следващия сезон.