Public Republic Art Studio

На сцената звуците, думите, жестовете придобиват нови измерения

17 март, 2009 от · 9 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с Габриела Хаджикостова

Gabi

На приключилия преди дни Аркус фест в Будапеща българка бе удостоена с Наградата за най-добра женска роля

За наградата, за самата актриса, за любимия й театър „Малко театро” и за ролята й на Елада Пиньо разговаряме с талантливата Габриела Хаджикостова.

Gabriela Hadhikostova

Как се роди любовта Ви към театъра?

Родена съм и съм израснала в България, в София, в семейство на театрали. Майка ми – Лиляна Кисьова беше дълги години една от звездите на българската оперета. Баща ми – Константин Хаджикостов, музикант в Народния театър за младежта и ръководител на популярния тогава квартет Буфосинхронисти. Израснах от малка с театъра и сцената.

Следвах една година във ВИТИЗ “Кръстю Сарафов” – актьорско майсторство за куклен театър, след което интересът към мюзикъла и пеенето ме отведе в Академията за театрално и филмово изкуство в Будапеща – единствено в Будапеща и Виена имаше такава специалност. Австрия тогава минаваше за капиталистическа страна, изглеждаше невъзможно да следвам там.

Какъв беше пътят Ви след завършването на Академията за театрално и филмово изкуство в Будапеща?

След завършването си през 1986 година се върнах в България, придружена от съпруга ми, унгарецът Ищван Наги, който по онова време бе режисьор в движенчески театър / в България го наричат физически театър, но на мен този израз не ми харесва, не покрива напълно същността на този тип театър….

На български изразът идва от Америка, а унгарците предпочитат да имат за всичко собствена дума. Преподавахме две години във ВИТИЗ. Ищван направи доста постановки в различни театри в България. След това заминахме за Унгария. След завършването на театралния институт вече имах покани от тамошния Рок театър.

Първо отидох в него, играх 2 години Козет в „Клетниците” – шедьвър в света на мюзикъла. Впоследствие трупата се разпадна и попаднах в Немския театър в Унгария, тогава с него гастролирах много пъти и в Германия, и в Австрия, в продължение на 16 години бях водеща актриса и изиграх над 30 централни роли на немски.

В Немския театър се роди първият ми моноспектакъл по песни на Курт Вайл и Брехт. Дълго събирах материали от Германия и Америка. Може би притежавам най-голямата частна сбирка с музика на Курт Вайл. И за рамките на Унгария съм първата актриса, интерпретирала песни на Курт Вайл – неизмерима величина в театралната музика.

След това играх и Поли в “Опера за три гроша”.

Кой беше импулсът за основаване на ”Малко театро”? Носталгия, търсене на национална идентичност, търсене на българското в космополитичното?

По принцип съм космополитен тип. Умея да се чувствам добре навсякъде. Като млада не знаех какво е носталгия…. какво е национална идентичност. И не ме и интересуваше особено.

Но годините минаваха…в един момент нещо започна да ме тегли назад: започнах да осъзнавам себе си, осезателно да чувствам корените си, научих се да виждам нещата, да ги преосмислям. Думите, звуците, жестовете придобиха други измерения. Започнаха много силно да влияят върху мен думите на майчиния ми език….

И през 1996 г. заедно с Ищван /емоционално заразен от мен/ създадохме собствена театрална формация под името ”Малко театро”, чиято задача е да прокара път на българската култура в Унгария. И емоционално да заразява и други. В продължение на 12 години изградих 36 главни роли в 43 двуезични спектакли на български и унгарски език, сама обработих литературен и фолклорен материал за повече от 20 постановки, на които понякога съм и режисьор.

Допълнително работя върху текстове на български, унгарски и немски автори, ползвайки ги в оригинал и се опитвам да допринасям за тяхното мултиплициране на другия език. В дейността на Малко театро са привлечени повече от 70 творци от България и Унгария, а Малко театро изгради собствен художествен почерк, все повече ценен от специалисти и любители.

А какво предопредели ролята на българския фолклор във Вашите спектакли?

В спектаклите ни присъстват много силно българската песен и танц, които са ключ към сърцата и на сънародниците ни, и към унгарската публика. Фолклорът ни е уникален и това е причината толкова театрални и филмови дейци по света да се обръщат към него. Чувствам се задължена да го използвам.

С течение на времето открих, че въпреки класическата постановка на пеене, която съм учила, благодарение на баба ми може би, в гърлото ми има някаква магия. Българската песен. И запях, отначало в спектаклите си, а сега и с три унгарски оркестъра за етно-джаз.
С два от тях имам издадени и компакт дискове.

Ще ни разкажете ли малко повече за синтетичния спектакъл „Упражнения по другост”?

През годините между двете страни изникна комуникативна пропаст в сферата на културата. Тъкмо тогава попаднах на книгата на Станислав Стратиев „Упражнения по другост” и по тези, бих ги нарекла, „едноминутки” създадохме един синтетичен спектакъл – музикално-танцувално-словесен, като привлякох колеги от движенческите театри, хора, които се занимават с пантомима и танц.

За втори път посегнах към същия автор с „Концерт от другата страна”. С този спектакъл отбелязахме десетата годишнина на театъра. След представлението две, според мен даже интелигентни български жени, едната журналистка от България ме попитаха: ама защо толкова драматично, очукано и олющено. Не можахте ли да снимате поне една реституирана, лъсната къща.

На помощ ми се притече Наташа Куртева – драматург на Военния театър, която беше сред зрителите и простичко отговори вместо мен: в реституираните къщи няма драма. А за театъра е нужна драма…. Другата пък искаше да ме подведе под съдебна отговорност, че съм уронвала престижа на България. Че я представям грозна.

Да, за нея може и да е грозна. Но за мен е красива, с поолющените къщи с плочник и чардак, с подаващите се се от пукнатините калдъръмчета, с набраздените лица на уникалните й столетници. Красотата е нещо относително.

В спектакъла участваха Маргит Балог, актриса мим и джаз квартетът на Роуд сикс сакс, четиримата саксофонисти на Виктор Тот, които по моя молба обработиха българска народна музика и я адаптираха за четири саксофона. С огромен успех…..Издадохме и диск към спектакъла. В него участват и деца – българчета от Унгария…

А какво ще кажете за спектакъла по Елиас Канети и по романа му „Спасеният език”през 2004 г.?

Канети, както знаем, е роден в България и е живял в Русе като малък.
На същата улица е живяла и баба ми с шестте си сестри, с майката виенчанка и бащата офицер от Търново. Една от сестрите на баба ми беше още жива, когато правех спектакъла и ми разказваше как е играела с малкия Канети.

Семейството ми още притежава ред от магазини на същата улица, точно срещу дома на Канети. Миналата есен имах концерт в Русе и се поразходих по тази улица. Интересно чувство беше. И смесено. Засмях се на комбинацията в себе си…. Къщата на Канети, магазините, музикалният салон на прабаба ми – виенчанката в Русе и становете на баба от Троян…..

Спектакълът беше много въздействащ. Напълнихме салон от 700 зрители в Будапеща в Театър Талия.

А по какъв начин свързвате словото на поезията с изразните средства на театъра?

През 2003 година се беше родил един много сполучлив спектакъл по стихове на седем български поетеси – „Докосване”. Отново във верния за Малко театро стил. Движение, мултимедия, слово.

Това е може би един от най-играните ни спектакли, с който сме идвали и в България. В 2005 се роди огледалният му спектакъл – Вавилон 2005 по стихове на 5 унгарски поетеси. Много добри, съвременни унгарски поетеси, мои връстници. С много въздействаща поезия.

Стиховете и за двата спектакъла бяха преведени на съответните езици по молба и поръчка на Малко театро. Това също е една от целите ми – да спомогна в кореспонденцията между двете култури.

Аз самата имам 8 превода на пиеси. 3 на български пиеси на унгарски и 4 на унгарски пиеси на български.

Gabriela

Удовлетворени ли сте от нещата, които случихте професионално през 2008 г.?

В творчески план 2008 беше много интересна година. Съпругът ми Ищван Наги написа специално за мен и мой колега, сърбин по произход, пиеса със заглавие “Граничен случай”. Играем я в два варианта. Аз играя на български, колегата ми на сръбски. Във втория вариант и двамата играем на унгарски. Разбира се, удоволствието е голямо и за двама ни, когато всеки играе на родния си език.

Ищван е не само автор на текста. Той е и режисьор на постановката. Продължаваме да жънем голям успех с нея. Много колеги ни насърчават да направим филм. Може би защото им напомня на света от филмите на Кустурица…. за тях – измислен, за нас реален….

Гостувахме с постановката в България. В Пловдив и Сливен. Но ми се иска да я изиграем и в София, и в Бургас. Ролята си на медиатор между двете култури осъществявам и като координатор и селекционер на Международния фестивал за съвременна драма в Будапеща.

Какво провокира раждането на Without frontiers?

През 2007 година, когато в Софийска градска галерия отбелязахме и празнувахме 10 годишния юбилей на Малко театро, след концерта срещнах Николай Иванов ОМ. И тази среща стана определяща за творчеството ми.

С Николай, по негова идея, създадохме спектакъла „Without frontiers”. Аз като актриса -сценична игра и вокал, Николай Иванов – духови инструменти, перкусия и вокал, Виктор Тот, един от най-изявените джазмени на Унгария– саксофон.

Ние, източноевропейците, все още се учим на живота без граници. Все още не приемаме за естествено, когато един български и един унгарски артист замислят нещо и след това отидат в Берлин да импровизират пред няколкостотин души, сред които германците са най-малко.

Стресът и търсенето на опорни точки скоро бяха преодолени: имаме стабилни ценности, на които да се опрем, които са ни дадени и върху които можем да надграждаме.
Without frontiers е концерт-спектакъл. Неговата същност е музиката. Зрителят би могъл да й се наслаждава и със затворени очи.

Безкрайно съм благодарна на Николай за творческото му доверие спрямо мен и за свободата, която ми дава по време на концерт.
Потопих се в един нов свят. И преживяването е огромно. Еуфорично.
Имахме вече спектакли в Берлин, София, Русе, Будапеща. Предстоят ни Виена, Вроцлав, Братислава, Смолян.

Как открихте “Елада Пиньо и времето” на Керана Ангелова? Случайна или съдбовна среща беше това?

Попаднах на книгата на Керана Ангелова “Елада Пиньо и времето”през есента на 2007 в България. Тогава снимах в една унгаро- българо -британско-холандска продукция във филма на унгарския режисьор Янош Еделени “Прима примавера”. Главната роля във филма играе Весела Казакова.

„Елада Пиньо и времето”… Емблематична среща. Изчетох я на един дъх. И се разтресох цялата. Стои до леглото ми като Библия. Препрочетох я десетки пъти. Разбрах, че трябва да направя от нея спектакъл. Пътят беше дълъг. Но такава среща рядко се случва в живота на един актьор. Това са много редки моменти. И не винаги е дадено да се случат. Тази книга ми е подарък от съдбата. Карма ми е.

Драматизирах я, съветвах се с Керана, която имаше вече един вариант за литературен театър. Помолих Николай Иванов да напише музика за спектакъла и да свири, рисува и говори на живо. Знаех, че само той може да усети душата на Елада Пиньо, в която се бях превърнала.
И я пресътворих в един монолог-изповед, монолог от думи и музика. Защото музиката на Николай тече от първата до последната секунда на спектакъла. И е моето второ аз.

Рядък творец е Николай. Много чувствителен и интелигентен в творчеството си. Притежава огромна душа и страшна вътрешна сила, и необяснима енергия, която се чува в музиката му и струи от картините му. Мисля, че срещата ни е в друга димензия. Усещаме се. Работим, без да говорим излишно.

Изобщо не знам дали в България си давате сметка какви поети, писатели и музиканти имате. Понякога ми става смешно, че идвам от Унгария да ви ги покажа…. Наистина. Глупаво звучи, но е така. След спектаклите ни много хора ме питат кои са тези поетеси, писатели. За Керана разказах на над петдесет човека.

Как бихте определили връзката си с творчеството на Керана Ангелова?

Керана е генетичната памет на българите. Не е от гръмките писатели и поети, вдигащи паради и шум около себе си. Но и трите й книги, които прочетох са най-българското, най прекрасното, най-философското и разтърсващо нещо, което съм чела в живота си: “Зана”, “Вътрешната стая” и “Елада Пиньо и времето”. Ще направя спектакли и по трите. Тези думи трябва да бъдат чути.

Защо решихте да играете спектакъла си “Елада Пиньо и времето” на роден език?

Със спектакъла си “Елада Пиньо и времето”се явих в края на февруари на театрален преглед в Унгария. Не знаех как ще реагира публиката. Играех на български, с надписи на унгарски. Този спектакъл ще играя само на български. Не може на друг език. Просто усещам, че това е магия.

Не мога да я обясня. Има я в дълбочината на думите, в особения словоред, в загатнатия диалект, в музиката на думите. Има някакви древни кодове в този текст. Действат подсъзнателно и бъркат много на дълбоко. Попадаш в някаква центрофуга…Непреводими са.

И изказани на друг език, за мен не звучат със същата помитаща сила. Енергията им е друга. За превода се борих много. Ревниво защитавайки всяка дума, всяка запетайка. Стана добър като превод. Верен на автора. Но да играя Елада Пиньо мога само на български. Заради магията на родния ми език… и на думите на Керана.

Кое беше най-голямото удовлетворение след спектакъла, на който получихте Наградата за най-добра главна женска роля?

След спектакъла дойдоха много хора, искаха ми текста. И българи, и унгарци. От тогава получавам на ден по няколко email-а с молба да препратя текста, защото хората искат да го имат. До себе си. Като библия, както каза една българка, леля Милка.

Мисля, че в това е смисълът да правиш театър. Това беше най-голямата ми награда. Не че не се зарадвах на Наградата за най-добра главна женска роля… Но това, че докоснах публиката и я заразих, че стигнах до сърцата е най-голямото ми удовлетворение. Защото съм фанатично влюбена в този текст.

Много ми се иска да дойда със спектакъла в България. В Бургас. Да чуят там каква писателка имат.

В едно съм сигурна, че на писателите, поетите, музикантите, художниците, творците на България дължа, че се гордея с това, че съм българка. Те ми дават сила да крача много уверено напред и като човек, и като творец. Дават ми един свят на равновесие и вътрешна сила.


Снимки: Личен архив на Габриела Хаджикостова

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

9 Kоментара за сега ↓

  • ve // 17 мар, 2009 //

    Прекрасно интервю!

  • pinyo // 17 мар, 2009 //

    Браво на Габриела, че посегна към тези текстове и както се вижда се е справила прекрасно. Книгите на Керана Ангелова трябва да бъдат интерпретирани и поставяни. Дай Боже и у нас!

  • Papia // 18 мар, 2009 //

    Честито на Габриела за високата награда и поздравления за смелостта и таланта й да изиграе такъв сложен и колоритен образ като Елада Пиньо с нейния специфичен език. Това у нас все още не е направено, а творбата заслужава. Очакваме с нетърпение да видим спектакъла и на българска сцена. Браво на Габриела Хаджикостова!

  • Vesela Kazakova // 20 мар, 2009 //

    Познавам Габриела покрай работата ни по филма “Прима Примавера” – унгарско-българско-холандско-английска продукция, където тя упорито ми помагаше с унгарския език. Изпитвам огромна привързаност към нея. И знам как работи като хала и организира всичко около един спектакъл. Актьорската й работа е задълбочена и изследваща текста и движението. Искам да гледам това представление! Честита награда, Габи!
    Весела Казакова, актриса

  • Тошо // 25 яну, 2012 //

    Габриела и баща ти и маика ти са боклуци.ти си същата.ходи в унгария и ги лъжи че си талант.тук е ясно на всички че си бездарно копеле.знаеш че “баща” ти беше педераст и мака ти се чукаше с друг и ти се роди.

  • Тошо // 25 яну, 2012 //

    Габи ти си същата като майка си дъртата курва лили кисьова.боклуци.измамнички.

  • Тошо // 25 яну, 2012 //

    Копелето габриела е от друг баща.тити беше педераст.

  • хрисанти // 31 юли, 2012 //

    браво Габи аз се гордея с теб от Гърция

  • Кети // 13 фев, 2013 //

    Браво, Габи! Още от дете си беше талантлива. Кети от Брюксел

Коментирай