Public Republic Art Studio

Господин Ибрахим и грижата за земното

14 март, 2009 от · Няма коментари

Велина Ватева

Поглед върху пиесата на Ерик-Еманюел Шмит “Господин Ибрахим и цветята на Корана”


Снимка: lepiaf.geo

Пиесата “Господин Ибрахим и цветята на Корана” е немонологичен моноспектакъл. В нея единият (не единствен) глас събира в сноп разсъждения, опасения, тревоги, смях, плач, раздели, (не)пожелавано завръщане, пътешествия, желание да се учиш, без със засилка да се втурваш да бъдеш нещо повече от това, което в този момент си. Този сноп от гласове – на малкия Момо, родителите му, брат му, който е неговият огледален образ, и гласът на господин Ибрахим – е едновременно плътно завързан и свободен. Каквито са героите на Ерик-Еманюел Шмит един към друг.

“На 11 години счупих прасенцето и отидох при курвите. Прасенцето ми беше порцеланова касичка, с цвят на повърнато и с една цепнатина, която позволяваше на монетата да влезе, но не и да излезе. Баща ми беше избрал тази еднопосочна касичка, защото тя отговаряше на неговото разбиране за живота: парите са създадени, за да се съхраняват, а не да се харчат.”

С тези думи започва “Господин Ибрахим и цветята на Корана”. Те откриват две пътеки на изкуството – книгата на Ерик-Еманюел Шмит и пиесата-моноспектакъл на Мариус Донкин, поставяна веднъж месечно в камерна зала на Народния театър “Иван Вазов”.

Това са две пътеки, които утешават първоначалното ми усещане, че са тръгнали така, сякаш няма да се срещнат. Не само се срещат. Те омайващо и естествено си подават ръка и тръгват в една посока. Разказът, поел в нея, тече през думи, които нямат нужда от сложни речникови обяснения. Те само биха объркали нещата, които са осъдени не да бъдат объркващи, а да не се замисляме над тях – да ги имаме такива, каквито са, и те да ни имат такива, каквито сме.

Или, казано с думите на Шмит, “речниците обясняват добре само думите, които вече знаем”.

Когато четем книгите на Ерик-Еманюел Шмит, речниците замлъкват, заслушват се и забравят за себе си – търпеливо започват да събират прах. Оказва се, че да гледаме негова пиеса и да четем книгите му е сравнимо с вълшебството и безкрайността, която се явява и не може да бъде обхваната тогава, когато две огледала бъдат поставени едно срещу друго.

Това взаимопоглъщащо отражение – на книгите и пиесите – обхваща всичко. То е най-чувствително към незримото, към онзи негов кръговрат, както самият автор го нарича*, в който отдаването за човека до теб не е поза на самопожертвование, а единственият жест, върху който не се замисляш в момента, в който го правиш, защото той е зрял дълго в теб и е събирал сока на премислянето на важните неща без рушащото теб и него ядро на егоизъм.

Когато взривиш това ядро, се ражда всичко. Раждаш се ти.

А може би незримото е всичко?…

Да бъдат наречени героите на Шмит добри или лоши би било позьорство. Те разказват истории, без да натрапват своята “простичка радост и нетолкова проста болка”. Не правят класификации – на случки, хора, време.

Живеят без да съдят, нито себе си, нито другия. Не се насилват да го разбират. Живеят с него, защото могат да живеят спокойно със самите себе си. Затова когато господин Ибрахим “отива да се слее с необятното”, той остава при Момо и тяхната пътека няма да свърши. Не пътеката на незримото и необятното. Пътеката на земното, по която достигаме един до друг, естествено като дишането.

А може би земното е незримото и необятното?…

“Златото няма нужда от философски камък, но медта има.
Усъвършенствай се.
Живото накарай да умре: това е твоето тяло.
Мъртвото съживи: това е сърцето ти.
Явното скрий: това е светът тук, долу.
Липсващото накарай да дойде: това е светът на бъдещия живот.
Съществуващото унищожи: това е страстта.
Несъществуващото създай: това е намерението.”

* “Господин Ибрахим и цветята на Корана”, “Оскар и розовата Дама” и “Миларепа” съставляват трилогията “Кръговратът на незримото”.


Снимка: lepiaf.geo

Рубрики: Frontpage · Visual Art · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай