Public Republic Art Studio

Кринчевото камиче

10 март, 2009 от · 2 Коментара

Владо Трифонов

Kote

Тръгнал съм да диря щастливи българи. Посъветваха ме ако имам път към Етрополе, да се отбия при него. Бил свестен човек, местен патриот, струвало си да поприказваме. Хем да видя и вехториите, дето от години ги е събирал. Между тях имало уникати.

Учителят Иван Кринчев.

Преди да вляза в къщата му, решавам да пообиколя града. Случвам пазарен ден. Току до църквата „Свети Архангел Михаил” са стоварени камари с евтини боклуци, докарани незнайно откъде. Крясъци, миризма на гумени цървули и скапващи се зеленчуци. Лица: пресмятащи, мляскащи и плюващи.

Двамата с попа наблюдаваме това пиршество на смрад и пошлотия; очаквам неговата анатема. Вместо това той ми разказва за безпаричието на храма. Получавам киселини. Ще ми се Исуса Христа да изскочи отнядъде и да се развърти с гьостерицата, той обаче не изскача.

Няколко часа по-късно картината е като от уестърн на Серджо Леоне. Купчини с отпадъци плътно застилат мястото пред божията обител. Кофички от мляко, найлонови пликове, кашони, щайги и бутилки са се омешали в сюрреалистично безобразие. Пристъпи на вятъра подкарват със зловещо трополене празни шишета от единия край на опустялото пространство до другия. После наобратно.

Grozde

Наоколо няма жива душа. С трясък и бясно надута чалга преминава тукашно МПС. И пак тишина, вятър и търкаящи се бутилки. Обзема ме силно желание да се махна. Настроението ми е на нула и си казвам, че ако в този град намеря поне един щастлив българин, той трябва да е луд.

Щом ме вижда, Иван Кринчев схваща, че нещо не е наред. „Ела бе, човек! Влез вкъщи, ще пием по едно, ще се оправиш. Ела, аз съм щастлив българин, вервай ми”, затрогващо настоятелен е Иван. Влизам. Води ме направо на най-съкровеното си място – механата, дето я е направил под къщата.

Какво ли няма в тия 15-ина квадратни метра. Телефони, пистолети, часовници, ножове, грамофонни плочи, саби и книжнина от миналия и по-миналия век. На стените са подредени многобройни снимки на Кринчевия род. Разказва ми Иван за баща си, за дядо си, как е построил пощата в Етрополе и за едновремешния град с интелигентни и предприемчиви хора.
Изважда красив немски часовник от 1903 година и го пуска да свири.

Рецитира ми стихове от местен поет, с очакване да ги харесам. Казвам му, че ги харесвам. Показва ми видеозапис с изпълнения на негов приятел – стари градски песни. За известно време се захласва пред телевизора, сетне ме информира, че обича също симфонична музика и оперети.

Доволен е от себе си.

Дълго време живеел в стара селска къща – ни тоалетна имал вътре, ни самочувствие. От 23 години строи собствен дом и вече е на път да го завърши. Рискувал – по три заема погасявали едновременно той и жена му.

Сам рендосва, зида и стругова – като не става с пари, става с инат и умение. Сега е решил пак да рискува – частен бизнес ще започне и вероятно ще продаде част от антиките.

Пуска видео касета за Етрополе, която сам си е заснел. Иска да разсее първите ми впечатления от града, макар да е съвсем наясно с истината. Хората тук отдавна не са това, което са били. Щом България се е превърнала в една голяма кръчма, Етрополе няма как да бъде изключение.

Някога това било чисто място, с традиции, които хората почитали. После дошли полендаците – тия, дето дяволът ги е измъкнал от селата и ги е запратил в града. Добре, ама в града вече няма заводи, а единственото, което пришълците умеят, е да отглеждат животни. Започнали да ги отглеждат в гаражи и под балкони.

На село не искат да се връщат; срамуват се да кажат, че са селяни. Чакат кравите да изцвъркат по някой литър мляко, продадат го и хукват към кръчмата. Въображението им стига, колкото да се налюскат до следващия ден. И пак кравите, млякото, кръчмата. И самонавивката, че са станали граждани.

Тъй разправя Иван.

После ме кани ме да се качим на скалата над града, тъкмо да сме се поразходили. След 40 минути пеш сме горе. Нарекли са я на негово име: Кринчевото камиче. Любимото му място. Сковал е дървена маса с пейки, има и огнище. На ръба на скалата е побит дълъг прът с незнайно предназначение. Разбирам, че преди време тук се е веело българското знаме. Съшил го Иван от две части – да е голямо и да се вижда отдалеч. Дошли „родолюбци” и го откраднали.

Сега голият кол стърчи над Етрополе като голям среден пръст.

Това е щастието му: да се качи тук, да седне и да гледа града с бинокъл. Има двама-трима добри приятели, иска да има повече, но не знае къде да ги търси.

Нощ. Карам нанякъде, надул съм саксофона на Гарбарек и си мисля за стърчащия прът над Етрополе, дето си няма знаме.

Chushki

Снимки: Владо Трифонов

Рубрики: Frontpage · Графити

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Selena // 10 мар, 2009 //

    М-да -а-а, мила родна картинка, при това доста точно “фотографирана”. Поздравления за което!
    Чувала съм, че в ромския химн се пее: “Срещал съм и щастливи цигани…”
    А за нас, българите, статистиките отчитат, че ставаме все по-нещастни… Хубаво е, че има и щастливи хора, макар и малко, като героя на Владо Трифонов.

  • Dashbest // 28 фев, 2018 //

    I go to see daily some sites and websites to read articles, but this blog presents quality based writing. http://dashbest.info/

Коментирай