Public Republic Art Studio

Боян Биолчев: Истината за историческата проза е да я пишеш така, че да звучи като съвременна

10 март, 2009 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Велина Ватева с Боян Биолчев


Снимка: Николай Николов

Какво означава за Вас писането? Какво е да пишеш за история? И конкретно за българска история?

За мен практически няма разделение. Всичко, за което пишем, е история. Това, което преживяваме в момента, утре е история за тези, които не са го преживели.

Историята е нещо, което непрестанно трябва да се съпреживява, за да знаем откъде идваме. Никой, който не е знаел откъде идва, не е стигнал никъде. За да достигнеш нещо, трябва да знаеш изходната, опорната си точка – на какво се крепиш. Така че историята не е тема.

Естествено, в някакво отношение за история се пише по-лесно, понеже е по-трудно проверимо. Но животът винаги, от една страна, е проверим, от друга, е безпощаден.

Ако историческият роман носи в себе си някакъв фалш, лъжа, особено както често се среща – някаква препратка от настоящето ни, на която ние насила търсим корените в миналото или пък преправяме миналото по нашия образ и подобие на съвременни хора – това са най-честите грешки.

Страници, написани по този начин, нямат дълголетие, увяхват. Истината за историческата проза е да я пишеш така, че да звучи като съвременна. Съвременният читател да няма чувството, че някой му разказва приказки от “1001 нощ”, а предците ни да не се обръщат в гроба.

Смятате ли, че един роман е възможно да бъде изцяло реалистичен? Къде е границата между реалистично и фантастично?

Фантастично е едно, писателска фантазия – друго. Нея я има в абсолютно всяко произведение.

Докато фантастично има в неща, които са изначално предвидени като строителство на несъществуващ свят, свят, който е вълнувал въображението на писателя. Самото конструиране на литературно произведение е игра на фантазията. Това е форма на игра на надарения човешки мозък.

Реалността никога не се проявява в своя суров вид. Тя не е суровина за литературата. Литературата се домогва до истинската реалност точно като измисля, като строи нова художествена реалност. Тази реалност се оказва по-внушителна от нещата, които ни се случват.

Измислицата в литературата много често води до по-близък досег с истината, отколкото опитът да се прави конкретно описание на действителността. Всъщност, такова описание е и невъзможно. Ние сме толкова субективни като личности, че обикновено прецеждаме това, което ни се случва, през себе си, а това означава, че обективността е далече.

Преди време Франсис Фукояма беше говорил за “края на историята”. Вие какво смятате за този конструкт?

Краят на историята може да дойде само след катаклизъм. Да се надяваме, че сме далеч от него.

Но историята няма край. Трудно можем да определим и кога е нейното начало. Може би авторът е имал предвид огромната наситеност на живота, който днес тече. Но какво значи край на историята?

За всеки човек историята започва с неговото раждане. Той тръгва назад като пътник в непозната държава, за да натрупа познания за рода си, за народа си, ситуацията, оформя се като мислеща личност. След това настъпва краят на човека.

Не настъпва краят на историята, защото се ражда следващият. Не вярвам никой да определя етапите по времето, когато те настъпват. Обикновено хората сме безсилни спрямо времето и достигаме до някакви елементарни истини чак когато отзвучат и погледнем от дистанция.

За историческия поглед, за представата за нещата е необходима дистанция. А понякога е необходима дистанция, по-голяма от един човешки живот. Тъй като, както казах, ние сме субективен фактор.

Какво мислите за следната сентенция: “Във времето няма нищо неумолимо”? Свикнали сме да виним времето, да се оправдаваме с него…

Левски го е казал – ние сме във времето и то е в нас. То е промеждутъкът, в който ни е отредено да съществуваме. То не ни е виновно за нищо.

Друго нещо е нашата вина. Много често повечето хора сме виновни, имаме вина към собственото си време – за това, че не сме го използвали така, както би трябвало, че не сме го осъществили в най-добрата му форма, че сме пропилели себе си в собственото си време. Това го има.

Но времето тук е невинно.

В “Амазонката на Верое” пишете за “безвъзвратно изгубеното чувство за порядък”. Явно това не е феномен само на нашия ден, но как днес това усещане стои?

Това много силно се усеща в България. Не е безвъзвратно, защото мисля, че има шансове да бъдат възстановени моралните и емоционалните рецептори на българското общество, но чувството за порядък е силно нарушено.

Политическата власт никога не е била емоционална и никога не е била морална. Но толкова открито цинична е за първи път. И това е, което малко плаши.

Смятате ли, че литературата би могла да преобърне хода на това, което се случва?

Литературата не може да направи нищо.

Нейната задача по идеологемата на социалистическия реализъм беше да възпитава.

А всъщност истинската й мисия е да създава духовен уют на човека, да му помага да разясни собствения си свят и ако по пътя към тези неща тя го моделира и възпитава, това не е педагогика, а високодуховна обмяна на ценности.

Когато литературата си постави педагогически цели, тя престава да бъде литература и се превръща в досадно правило за поведение.

Самата литература е наслада, форма на извисяване на човека и трудно може да се бори с несъвършенствата на света. Борбата с несъвършения свят се води иначе, с директни действия.

Неслучайно една голяма част от големите поети и писатели са били и революционери. Тъй като са осъзнавали колко малко може да променя литературата. Тя въздейства много силно, но колко малко все пак променя света!

Светът се нуждае от по-бързи, драстични промени. Затова те са посвещавали живота си и на тази дейност.

Според Вас имаме ли днес автори, които създават такъв духовен уют?

България има много добри писатели. В момента имаме също великолепни писатели. Горд съм, че една част от тях са ми приятели. Но не е моя работа да изброявам.

Когато става въпрос за конкретно литературно дело, винаги се произнасям. Но да говоря от името на съдбата, не ми се иска.

Много се говори, може би това дори е медийно раздухано, за т.нар. криза. Смятате ли, че една криза, когато и да се случва, би могла да бъде само финансова?

Изключително смешно беше обяснението на правителството, което с огромна гордост обясняваше, че понеже не сме развити, няма да ни засегне кризата. Вместо да си посипе главата с пепел… Както и много от нас, защото всички носим вина за тази неразвитост на страната ни.

На мен целият ми живот премина в криза. Целият социализъм беше тотална криза на духовността.Това беше криза на човешките отношения. Бяха подменени реалните човешки отношения с фалшиви идеологеми. Беше подменена истината с лъжа и лъжата се внушаваше като непроменима, вечна истина.

След 10 Ноември виждаме, че лъжата и истината се смесиха до такава степен, че вече и най-големите и чувствителни умове не могат да разберат къде е истината и къде – лъжата.

Така че криза винаги е имало.

Ужасно ми е смешно, когато започнат да пеят псалми за времето преди 10 Ноември. На тези, които не са изживели този период, може някой да им внушава разни мисли, макар че младото поколение е будно и се ориентира.

Но аз помня как нямаше масло, месо в магазините и пускаха портокали само на Нова година. Това какво е, ако не е криза?

Да не говорим за огромното разграбване и чудовищната лакомия на една малка част от българския народ, която яхна финансите след 10 Ноември. Пак живеем в лъжа, т.е. като че ли кризата е перманентна.

Самата цивилизация винаги е била в криза. И най-големите й достояния идват там, където тя се е опитвала да преодолее кризата на човешките отношения, на моралния недостиг.

Но за това се изисква и продължителен цивилизационен стаж, който на България фатално липсва.

А и доколкото си спомням “crisis” означава решение. Тоест това взимане на решение е много важно.

В България, за съжаление, не се взимат никакви решения. В България се надвикваме, надприказваме и се надлъгваме.

А решение няма. Затова кризата е по-дълбока, отколкото в други страни.

Споменахте за младите хора. Вие сте от много години в университета. Как според Вас те се променят, има ли драстични разлики с годините?

Особени разлики няма. Младите хора винаги са били по-симпатични. Иначе старите хора нямаше да се оплакват, че са стари.

Младостта е пролет, така че тя не може да бъде друго, освен красива. Докато моето и може би още едно поколение след мен донякъде виждаха себе си като участници в това с живота в България да се направи нещо, сетнешните поколения са до такава степен омерзени, че схващат живота тук като наказание. Това е много страшно.

Какво бихте пожелал на младите?

На младите не трябва да се желае нищо. Те го имат.

Още повече че ми подаряват и на мен – тръпката на реалния живот. Контактът с младите хора за един преподавател и писател е изключително важен. Да се докосваш до това мислене, пъргавината, с която те оценяват нещата.

Разбира се, много би ми се искало да ги виждам удовлетворени и ангажирани в България. Но не им се сърдя за това, че не харесват страната ни такава, каквато успяхме да я направим в началото на ХХІ век.

А в техни ръце ли е промяната?

Нали за да направят нещо, трябва да са тук!

Да, някои остават. Моята дъщеря е тук. Самият аз съм учил в чужбина, повече от петнайсет години съм бил навън. Върнал съм се в България и съм работил каквото мога и каквото ми е било по силите.

Но трябва да свикват нашите хора, че изборите не са досадна притурка към предварително обявена власт, а представляват единственият шанс, който демокрацията дава на хората.

Страхът отпадна, този страх, който вледеняваше душите на хората преди 10 Ноември, но пък на негово място се загнездва безразличие и апатия, което е не по-малко лошо.

Пак ще Ви цитирам с мисълта, че “само усмивката на човека не остарява”. Можем ли винаги да опазваме усмивката?

Човешката гримаса на болка, неудовлетворение, недоволство, раздразнение остарява заедно с човека. Усмивката – не. Казвам го като мое съкровено наблюдение.

Пред очите ми е остарявало цялото мое поколение. Помня стари хора, които са раждани в средата на ХІХ век, т.е. почти преди два века, старци и зная какво казвам. Усмивката не остарява. Тя е форма на младост върху човешкото лице. Усмихнатите хора изглеждат млади, по своему.

Имам болезнени наблюдения, че днес, в ежедневна ситуация, на улиците, ако се усмихнеш на някого, сякаш те поглежда с недоумение и си мисли, че има нещо нередно.

Един много симпатичен режисьор, който вече не е между живите, казваше: “Ние, българите сме притеснени темерути”. Да, скъпи сме на усмивки. Животът ни е тежък. За съжаление, една голяма част от хората имат поведение, с което обвиняват околните за това, че на тях не им е добре.

Цивилизованите народи са отредили на усмивката особено положение в ежедневието. Американецът се усмихва от сутринта – това е закон. Европейският човек е усмихнат и приветлив. Той е установил, че като се държи възпитано, хората се държат по същия начин с него и точно с доброто си и внимателно отошение той инвестира в собствения си комфорт.

Ние, обаче, сме егоцентрици и искаме всичко на момента и веднага и ако не дойде, сме намръщени. Затова около нас има много намръщени хора. Но това е вече въпрос и на тежка национална съдба.

С пожелание не се променят поведенческите параметри на една нация. Те се променят с много дълга практика в дадена насока. Човекът трябва да бъде стимулиран да привикне.

Казва се, че с доброто бързо се свиква. Защото примитивно се разсъждава що е това добро – да имаш много пари, да си в огромна кола или нещо такова.

Доброто е и да живееш сред усмивки, това е най-голямото добро. А с това не се свиква бързо.

С омраза се живее много трудно, тя е като раково образувание в душата на човека и тя мъчи повече носителя, отколкото обекта на омразата. С омраза не се постига нищо.

Но ние сме скъпи на основния постулат на християнството: “Обичай ближния си”.

Все пак вярвате ли, че можем да намерим верни посоки, с което да се изведем от това, в което живеем?

За щастие – да. В България са направени някои необратими неща. За нас излизане от Европейския съюз няма. И щем, не щем, ще трябва да се научим да живеем по неговите правила.

Виждате колко мъчително държавата се примирява с това, че ще съди престъпниците си. Защото до такава степен политическата класа, сивата икономика и престъплението се преплетоха през тези години, че се създаде впечатление, че това е нормата.

Не, нормата е друга и сега ще трябва да привикнем към нея. Ако искаме… Не, всъщност не ако искаме, за нас друг път няма. Няма друг път за България.


Снимка: Николай Николов

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • петър михайлов // 18 апр, 2011 //

    Здравейте, как мога да се свържа с проф. Боян Биолчев? Филолог съм и имам чисто филологически въпроси към него.
    моите координатаи са: [email protected]

Коментирай