Public Republic Art Studio

Отказът от идентичностите

28 февруари, 2009 от · 6 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Ясен Василев с Николай Атанасов

николай атанасов3

Кой си ти?

Ще разкажа за себе си, разказвайки за жените в моя род.

Майка ми е била изнасилена на 20 годишна възраст, заради което съм се родил. Не е могла да направи аборт – един неграмотен лекар я е уверил, че не е била бременна, а когато й се е подул коремът, вече е било прекалено късно и не са й позволили. След това се е омъжила за втория ми баща, който в началото на брака им отвреме-навреме посиняваше очите й. Баба ми по бащина линия е ослепяла с едното око през детството си, защото някакво момче е хвърлило камък по нея.

Другата ми баба цял живот е била унижавана, тормозена и понякога бита от мъжа си, но не си е и мечтала да се разведе, защото е била възпитана да “слуша” мъжа си. Сестрата на единия ми дядо беше намушкана с нож от съпруга си в негов пиянски пристъп. Леля ми също е била бита от мъжа си, но е успяла да се разведе.

Освен това се случи така, че израснах в беден работнически квартал, където години наред виждах жени с посинени очи, докато мъжете им си оставаха непокътнати. Затова и побеснявам всеки път, когато някой самозванец обяви феминизма за старомоден.

Та всички тези жени от родния ми край пропуснаха дребнобуржоазния карнавал, който някои български поети организираха през 90-те. Майка ми още не се е запознала със “самоиронията” в поезията на Владимир Сабоурин.

Мислиш ли, че в същността си всички хора са еднакви?

Не, разбира се. И трябва колкото може по-скоро да проумеем това, защото универсалистките ни представи подриват общуването между нас. Трябва да разберем, че някои от различията ни са непреодолими, и трябва да ги уважаваме, защото иначе стигаме до недопустимата алтернатива на насилието. Не можем да се тупаме в гърдите, че зачитаме човешките права, когато омаловажаваме различията си и приемаме само сходствата. Не можем, например, да уважаваме достойнството на един гей мъж, само при условие че е достатъчно “мъжествен”, и че не се държи “женствено”.

николай атанасов

Вярваш ли в идеята за синхроничността – че всичко във вселената е свързано с
невидими нишки и се подчинява на едни и същи закони, че случайности не съществуват, а само закономерности?

Въпреки че ме смущават религиозните наклонности на Юнг, трябва да си призная, че животът ми е пълен със знаците на синхроничността. И в същото време непрекъснато виждам около себе си и проявите на хаоса. В момента квантовата физика пише трети завет, според скромните ми разбирания. Тя гради мост между естествените науки и религиите – Дийпак Чопра е обяснил много хубаво синхроничността чрез езика на квантовата физика. Аз лично съм агностик в убежденията си.

Религия или философия?

Тук бих припомнил една много хубава мисъл на Фуко: “Аз не казвам, че всичко е лошо, а че всичко е опасно.” Разбрахме, че четенето на Ницше и на Маркс може да бъде също толкова опасно, колкото четенето на Стария завет. Каква полза и от двете, когато ги употребяваме, за да оправдаем насилие срещу другите. Не е никакъв християнин този, който забранява гей браковете и осиновяването на деца от гей семейства. В тази връзка дълбоко ме смущава масовото завръщане към организираната религия в България. За мен разликите между тоталитаризма и организираната религия са само количествени, качествено те много си приличат.

От кои поети си се учил?

Въпросът за родителството е наистина важен. Ако трябва да посоча някакви свои литературни бащи, то това са поетите от постмодерния кръг “Мисъл”, редактори в “Литературен вестник” – Господинов, Пенчев, Ефтимов, Дойнов. Имах възможност да ги наблюдавам в реално време, да комуникирам с тях и да науча много важни уроци. От тях взимах пример за писателска дисциплина, от тях научих колко е важно да се поемат рискове в литературата, от тях видях колко е необходимо за една книга да бъде концептуално издържана, от тях разбрах цената на достойнството и цената на непрофесионалната критика. Изпитвах и обич, и омраза към тях, както е писал Далчев във фрагментите си. Обич заради всичките ценни уроци и омраза заради идеологическите импликации на някои от книгите им.

Не можех да им простя заради това, че изискаха смъртта на автора в контекстa на бруталния български патриархат, и че омаловажиха ролята на политическото в поезията. Някои от стихосбирките им индиректно пожелаха и моята смърт като гей автор, при това в литературна традиция, в която темата за хомосексуалността активно е заглушавана, и институционализираните привилегии на хетеросексуалността минават за политически неутрални дадености.

И все пак намерих и литературни бащи, които не побързаха да ме отрекат – Георги Господинов и Марин Бодаков продължават да са търпеливи към мен.

николай атанасов 4

Защо “Органични форми”?

Заглавието “Органични форми” взех от Самюъл Колридж, защото то успява да побере в себе си многобройните и понякога противоречиви послания на книгата ми. За мен идеологическото в поезията е също толкова важно, колкото естетическото, и те трябва да са в органична връзка и равнопоставеност, както е твърдял Колридж.

Като гей мъж аз съм до болка наясно с властта на езика над живота ми и със способността му с груба сила да мачка и да оформя тялото ми. Именно заради това не можех да си позволя политическата апатия и бягството зад карнавални маски на част от българския постмодернизъм от 90-те – за мен те означаваха прикритостта и анонимността, срещу които съм се борил цял живот.

Аз нямам друг избор, освен да бъда възможно най-автентичен. Затова трябваше да се дистанцирам от култа към Елиът и към практическата критика, наложен от литературните ми бащи, и да потърся утеха при Колридж и при Сартр.

Изобщо си давам сметка, че съм по-скоро романтик в опитите си да се противопоставя на хетероцентристката логика на езика чрез инструмента на гей идентичността. Мисля, че точно това и подразни някои читатели с по-схематично мислене – смесването на конструкционистки с есенциалистки възгледи в книгата ми.

Едно нещо ме смущава в конструкционисткия светоглед – ужасно напомня за догмите на хомофобните религии, че хомосексуалността е “неестествена” и е “против природата”, т.е. че е изцяло конструирана. Да не говорим, че все повече научни изследвания потвърждават генетичната основа на хомосексуалността у много хора.

Важно ли е биографичното в писането?

За мен въпросът е по-скоро кога и колко внимание трябва да се обръща на биографичното. И ми се иска да дам един пример извън художествената литература за това как се пренебрегва влиянието на личния живот върху писането – случая с Ролан Барт и с Мишел Фуко.

Ролан Барт е бил дълбоко репресиран хомосексуален мъж, който през целия си живот не е посмял да се открие. Едва след смъртта му са били публикувани в книга няколко текста, които са доказали неговата хомосексуалност, и това е предизвикало скандал в академичните среди във Франция. Осмелявам се да предположа, че прикритостта на Барт е имала съществено влияние върху възгледите му за литературната критика.

Паралелът между теорията за смъртта на автора и невъзможността на Барт да заяви своята хомосексуалност (от страх да не навреди на академичната си кариера) изглежда изкушаващ и логичен. Непрестанното бягство от опората на “абсолютните истини” в анализаторския му метод поразително прилича на бягството на гей мъжете от теологическите догми, които ги осъждат на унижение и на смърт. Вместо да прегърне своето различие и да го предефинира публично, той е постъпил както всеки друг прикрит мъж – избрал е по-безопасния път на вътрешната емиграция.

Сходен е и случаят с Фуко, който дори е пътувал до Швеция с надеждата да намери там по-толерантна академична среда. Вечното му бягство от фиксирани идентичности е било добре информирано от живота му на хомосексуален мъж.

В своята биография за него Джеймс Милър е изложил смелата хипотеза, че влечението му към смъртта и към анонимността са го довели до смъртта му от СПИН и до сексуалното поведение в гей баните на Сан Франсиско, с което е изложил други мъже на риска да бъдат заразени.

Бих посочил случая с Фуко като пример за нездравословната дисоциация между личност и сексуалност, за която са писали много съвременни психолози, и която подтиква много гей мъже към рискован анонимен секс, с който да компенсират неспособността си да изградят трайна интимна връзка с друг човек.

Никога не бих си позволил да кажа, че някой хомосексуален мъж е бил страхливец, но бягството от содомитския мит и от деривативните му идентичности е обречена кауза. Хомофобията никога няма да изчезне, защото тя е трансисторически приом в обособяването на мъжката идентичност, също като отхвърлянето на женскостта, за което е писала Юлия Кръстева.

Затова най-успешният подход не е бягството в анонимност като при Фуко, а челният удар, при който дискурсът се отнема от неинформираните и се преформулира, т.е. гей идентичността се предефинира публично от собствените си жертви. Затова и себеразкриването (вкл. чрез гей парадите) винаги е първата стъпка към културната ни интеграция.

Изобщо както Фуко, така и Барт са починали твърде рано – в самото начало на 80-те – и не са имали възможност да бъдат свидетели на по-значимите успехи на гей движението, построено върху опората на гей идентичността. Нито са били свидетели на политическата криза, предизвикана от епидемията от СПИН през 80-те, която ни даде един от най-важните уроци на 20-ти век – анонимността може да доведе до смърт.

За българския контекст бих завършил с едно заключение – че отказът от идентичностите и от биографичното в съвременната българска поезия е косвено повлиян от травматичните маргинални преживявания на двама френски постструктуралисти, които не са успели да се помирят със сексуалността си. Гей кралиците, които познавам тук в Щатите, имат специално име за такива мъже – queens of self-loathing – кралици на самоомразата.

Има ли място за политическата коректност в литературата?

Според мен политическата коректност няма никакво място в художествената литература, защото би ограничила търсенията на писателите. Но в литературната критика тя винаги е съществувала и затова не виждам смисъл да се отказваме от нея точно сега. Винаги е било политически коректно да се захласваме по любовите на Пейо Яворов и да мълчим за сексуалността на Николай Лилиев.

Днес пък сред българските писатели се е появила една нова мода – да интелектуализират политическата коректност, за да намерят основания да я отхвърлят. Те очевидно не осъзнават колко са привилегировани да бъдат хетеросексуални и да бъдат мъже, и да не са от ромски произход, да речем. Нямат представа какво точно се преживява, когато си хомосексуален мъж в град Дупница – от събуждане сутрин до заспиване вечер. Изумява ме как някои интелектуалци, въпреки всичката си ерудиция, си остават банални балкански души.

Кои са любимите ти класици?

Аз дълбоко уважавам естетските проекти на Лилиев и на Далчев, но се идентифицирам повече с поети като Ботев и Яворов, за които поезията е била колкото формален занаят, толкова и ангажимент към историческия им контекст. Разбира се, поезията на Александър Вутимски също има специално място в паметта ми – не толкова по естетически съображения, колкото защото я възприемам на различни честоти. Винаги съм се идентифицирал със самоомразата на лирическия му герой и ме е съкрушавал автосаботажа на младия поет в есета, писма и фрагменти, заразени с дребнобуржоазен морал.

Кои живи български поети харесваш?

Има много талантливи българи, които умеят да пишат сполучливи стихотворения. И тъй като нямам време да чета всеки от тях, за мен най-интересни са тези, които успеят поне чрез една от книгите си да установят смислен диалог с предхождащата ги традиция. В този смисъл 90-те бяха изключително динамично десетилетие в литературната ни история, изкушавам се да кажа най-важното. Не се сещам за по-значимо събитие от появата на ангажираното женско писане, което промени завинаги представите ни за властовите механизми в употребата на българския език.

Какво те вълнува?

Вълнуват ме много неща… истерията, мелодрамата, лошия вкус – нетърпимите прояви на маргиналните тела. Защото са улики към сексистката и хетероцентристката логика, на която е построена всяка цивилизация.

Вълнува ме хомосексуалната субективност, която ми се отказва толкова упорито и от най-прогресивните умове. Вълнува ме всяка публична репрезентация на любовта, която “не смее да назове името си”, както е казвал Оскар Уайлд.

За какво мечтаеш?

За повече смазваща музика, защото не мога да пиша без нея.
За България, която би ме приела такъв, какъвто съм. За няколкочасов разговор с Милена Кирова и с Миглена Николчина. За уединение с най-красивия поет в литературната ни история – Димитър Кенаров…

николай атанасов2

Поезията като стока за продан? За или против популяризирането на поетични текстове?

Бих казал “за”. Един сполучлив текст може да оцелее във всякаква опаковка, така че никоя реклама не може да му навреди. Винаги се радвам, когато видя една прилична рекламна кампания около любимите ми писатели. И им стискам палци!

Николай Атанасов е роден на 8 януари 1978 г. Следвал е българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и английска литература в Брауърд Колидж, САЩ. Автор е на стихосбирките “Ябълка” (1999), издадена с конкурс на Сдружението на българските писатели, и “Органични форми” (Алтера, 2007). Печелил е няколко награди, между които “Веселин Ханчев” през 1997 г. и “Южна Пролет” през 2000 г.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

6 Kоментара за сега ↓

  • миха // 28 фев, 2009 //

    какво ще да рече в контекста на това интервю “самоиронията” в поезията на Владимир Сабоурин, м?

  • Dimana Ivanova // 28 фев, 2009 //

    Благодаря на Ясен Василев и Николай Атанасов за това толкова полезно и важно за прогресивното развитие на съвременната българска литература и култура интервю! Споделям възгледите на Н. Атанасов по много въпроси и съм съгласна с тях. Притесни ме единствено това, че Атанасов не се чувства комфортно в лоното на религиозните разбирания на К.Г.Юнг. Според мен Юнг става приносен в науката най-вече тогава, когато се разделя с баща си З.Фройд и започва да десексуализира теориите му – по този начин достига до връх в науката със своята символистична архитипология. Чела ъм много текстове за религията и винаги тези на Юнг са ми допадали най-много. Но това споделям покрай всичко останало. Искам също да изкажа съжалението си от факта, констатиран от поета в интервюто, че “някои интелектуалци, въпреки всичката си ерудиция, си остават банални балкански души.” Тъжно е, че и до този момент в България хомофобията, включително и отхвърлянето на женскостта е налице. Не знам как се чувства един хомосексуален мъж от град Дупница и дори не искам да си представям. По-скоро ме интересува как се чувства женствена лесбийка от България, която същевременно обаче има интерес отново към женствени жени – въпрос, който напълно обърква сексолозите в началото на миналия век (вероятно поради факта, че този вид лесбийка не е включен в класификацията на лесбийки на Рихард вон Крафт Ебинг)!!?Такива жени може би изобщо в България няма и задавам реторичен въпрос… Това пречи до голяма степен обаче и на “женското писане”да бъде наистина на ниво. Ще се радвам Николай да изкаже компетентно мнение по този въпрос. Както и имам друг интересен въпрос от терминологията на Gender. Уолт Уитман цял живот не иска да се отъждестви с обидното определение “хомосексуалист” – навсякъде в творбите си говори за “гей” поезия, за поезия за “мъжкото приятелство” – въобще избягва думата “хомосексуален”. Има ли днес разлика между двете понятия? Виждам, че в инервюто и двете думи са използвани като синоними. Аз самата не мисля, че думата “хомосексулен” има негативни и обидни конотации и я използвам в критическите си текстове. Снимките към интервюто са страхотни – върнаха ме към малкото време, което успях да прекарам в САЩ през 2006г. Пожелавам много успехи на Я. Василев и Н. Атанасов!

  • Васил Горанов // 28 ное, 2009 //

    “Органични форми” е силна книга, а авторът видимо е човек с характер. Споделям и мнението му за Миглена Николчина.

  • петър михайлов // 14 май, 2011 //

    Четох стихове на Николай Атанасов – великолепни! Наистина той издига родната поезия на едно по-друго ниво. За огромно съжаление обаче книгите му “Ябълка” и “Ограничени форми” са вече изчерпани. Защо не се преиздадат? Все пак са книги-събитие в литературното ни развитие. “Заоблачен съм и ми е тъжно”> поздравявам го, въпреки, че никога не съм го срещал, поздравявам го и му желая още нова поезия! Дръж се, момче!

  • Мулето на Педро // 14 май, 2011 //

    Все такива анонимковци се редите. Ограничени форми? Умъртвихте го това момче, какво повече искате от него?

  • Давид // 14 май, 2011 //

    Варвари.

Коментирай