Public Republic Art Studio

Амазонката на Варое

25 февруари, 2009 от · 1 Коментар

Боян Биолчев


Снимка: mysza831

Глава І

Мария беше праправнучка на Император Юстинян, човекът подарил на цивилизацията ни основополагащ кодекс със закони. Може би по тази причина тя така законотворчески успяваше да не спази нито един от тях.

На четиресет и две години тя продължаваше да се оглежда гола в огледалото и вероятно затова забеляза, че гърдите й отново са започнали да растат, но този път надолу. Особено едната. Това, разбира се, я раздразни, но не я отчая. Мария много добре познаваше родословното си дърво. Възрастта не беше главният недостатък в рода й. Нейната баба бе родила на четиресет и седем години години баща й, великия квестор на Империята. Е, трудно бе да се скрие, че той е неотразим идиот, но, както казваше баба й, мъжете поначало са такива, за разлика от много малка част от жените.

Смъртта му бе по-навременна от раждането. Поиска да се убеди със собствените си очи, че са откраднали езика на камбаната в голямата базилика. Завря се под нея и тя точно в този момент се откъсна, защото крадците се бяха опитали да препилят и нейната верига. Затиснат в камбаната, баща й живя още известно време, крещейки отвътре кого ще обеси, и умря от ужасната жега и от жажда докато дойдат майстори, за да я вдигнат от пода. Така че крадците, подкупени от арабите да унизят светата църква на Империята, нанесоха по-малко вреда, отколкото полза – изчезването на императорския квестор от този свят веднага направи същия свят несъмнено по-приемлив.

Майката на Мария беше проститутка. Обзет от родовата мания да подражава на Юстинян и Теодора, баща й още на седемнайсет години се ожени за трийсет и пет годишна дама от пристанищната улица, която и след раждането на Мария не можеше да проумее, как така един от богатите хора на Костантинопол в предмъжка възраст може да пожелае подобен брак. Мозъкът й бе пъргав и прилепчив, но рязката промяна го смачка така, че тя приемаше тъпотата на квестора за особеност на богатския ум, непонятна и недосегаема за бедните.

Мария разгърна професията на майка си по правилата на аристократичната среда. Но четирите светкавични брака не донесоха никакви особени пари, нито деца. А след смъртта на баща й се разбра с ужасяваща яснота, че главният квестор на империята е бил наистина толкова тъп, че вместо да прибере нещо от държавата за сриващата се фамилия, е завещал куп родови имоти на любовницата си – една изискана дама от сой, която, трябва да се признае, го е обдарила с липсващата хармония в живота му, тъй като поразително съответстваше на умствената му мощ.

И така, Мария, на четиресет и две години, при абсолютно и необратимо безпаричие, стоеше пред огледалото, в което висяха гърдите й.

Вратата изскриптя. Влезе кочияшът Серп. Той беше млад военопленник от някакво непонятно северно племе. Не можеше да обели приказка на гръцки, но това, което искаше от него господарката, се разбираше доста точно и без думи. Той именно затова и бе влязал – за да му посочат или каляската на двора, или леглото в стаята. Но този път Мария посочи вратата. Той безропотно излезе с изражение на всеотдайност и готовност за каквото и да било – за нищо на света не би се върнал в племето си, където ще те клъцнат между краката с два кремъка, не ако посегнеш, а ако само погледнеш жена от рода на вожда. А тука това беше трудово задължение. Серп бе обсебен от тази забележителна цивилизация и без да знае какво точно означава това.

Мария наметна бял копринен халат и лениво отиде до стаята на баба си. Тя лежеше, подпряна с възглавници и ядеше попара със затрогващ апетит. На сто и четири години изглеждаше толкова добре, сякаш щеше да ражда втори идиот.

- Мразя попара – каза баба й.

- Поръчай си друго.

- Не мога. Нямам зъби. Придворният лекар ме излъга. Каза, че като навърша сто години, ще ми покарат нови. Но той излъга и императора, че ще живее сто години, а те го заклаха на втората. Впрочем, това май беше преди да се родиш ти.

Бабата примлясна и я погледна подозрително:

- За какво идваш сутрин…

- Бабо, остарявам.

- Още двайсет години ще е така, после ще се оправиш.

- Остарявам – натърти Мария – Нямам наследство. Нямаме пари за прислуга. Скоро ще ни вземат резиденцията за дългове. Какво ще правя?

- Майка ти отиде в манастир. Но ти не си била улична курва. Нямаш работа в манастира. Пак трябва да се ожениш.

- Няма свободни богати мъже.

- Везирът Димитриос Тихи е подходящ. Богат за трима.

- Бабо, той умря, когато бях осемгодишна.

- Така ли. Бог да го прости. Та свършиха ли се мъжете?

- Богатите да.

Баба й се почеса по бузата. Втори зъби не й растяха, но първа брада – със сигурност.

- Лошо – каза тя – Много лошо. Но не може да е чак толкова лошо. Няма как баща ти да е пропилял цялото наследство. Един идиот нищо не прави докрай. Все нещо трябва да е останало.

- Сто пъти прерових тайника. Има само заложни разписки…

- Че кой държи важни документи в тайник. Нали крадецът първо там налита. Я ми докарай иконома Панос. Не съм го виждала от сума време. Да не се окаже, че е умрял като Димитриос Тихи…

Мария подаде глава от стаята. Серп седеше изпънат до вратата и впи в нея предан поглед.

- Панос ни трябва – му каза Мария и се върна при баба си.

- Дмитриос тихи беше идеален за съпруг – избълбука с пълна уста тя – Конярите му разпорят задника, а той изхвърля готвача: от лютата храна било кървенето. Колкото по-хубави момчета се въртят около жена му, толкова е по-доволен. А богат, богат, та не личи, че е стиснат. Ама какво да се прави. Няма го доброто старо време.

Вратата изскърца. Влезе Серп. Носеше на гръб нещо. Нещото пък носеше отзад кожена торба. Серп отиде до стола и го изхлузи от гърба си. Икономът Панос приличаше на препинателен знак от стар хрисовул. Краката му от години бяха схванати от артрит, целият беше изсъхнал, но животът се бе оттеглил от тялото в лицето му – то цялото светеше от сласт, каквато усеща само чиновникът при допир с документи. Панос на свой ред свали от гърба си кожената торба и я разтвори. Щръкнаха навити на роло пергаменти. Доволен, той впи в господарката си поглед на прилеп.

- Панос – каза старата – Какъв имот имахме ние в Кападокия, че ще трябва на малката.

- Умряла работа – пискливо отвърна Панос – Прибраха го към хазната. Хубавото е, че там поне нямаме да доплащаме.

- Не може нещо да не е останало. Няма стар род, който да не открие, точно когато най не очаква, някой забравен имот.

- Вчера открих нещо – оживи се Панос, извади едно роло и го разгъна. В ръката му, неизвестно от къде, сякаш беше шести пръст, се появи лупа. Той се взря в написаното и каза – Ами да. Да. Има нещо.

От леглото си бабата виждаше над документа само едно огромно око в лупата. Ако циклопите знаеха да четат, сигурно щяха да изглеждат така.

- В областта Загоре имаме едно крепост, Варое, заедно с прилежащото тракийско село. Дарени са за заслуги на Георгиус Ставракис – велик квестор на Империята и твой дядо.

- Защо чак сега ни казваш?

- Вчера императорът е подписал нов договор с българите и Загоре, след като тия варвари злостно, непочтено и, разбира се, нехайно го владяха доста време, отново се връща в ромейската държава. И аз се сетих, че нещичко там май имахме… та прерових документите.

- Ти пък откъде разбра, Панос – възкликна недоверчиво Мария.

- От двореца се въртят край мене, уж да ме видели, а очите им все тайник търсят. Лъжат се, че ще успеят от стария Панос да приберат някой и друг пергамент. Към торбата не поглеждат, мислят че държа сирене в нея. Тъпаци. През целия си живот не видях нещо свестно да излезе от двореца, ако ще свестно да е влязло.

Панос подаде пергамента на Серп и кимна с глава към старата. Серп пристъпи и го постави до чинията с попара.

Погледите на Мария и баба й се срещнаха. Просветна искра. Тая искра в очите на други членове на фамилията несъмнено щеше да е една отчаяна надежда. При тях си беше недоверчива хитрост.

Текстът е откъс от романа на автора “Амазонката на Варое”, ИК “Труд”, София, 2005 г.

Първата електронна публикация на текста е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • nezvan // 25 фев, 2009 //

    Като преглътнем факта, че в прозата Биолчев си пада малко женомразец, можем да се съгласим, че това е една чудесна литература. Живописна, мъдра и мнооого забавна понякога, без сумрачната антипатия към женската порода хора, разбира се. Дано в живота е по-възторжен и великодушен от себе си като автор.

Коментирай