Public Republic Art Studio

Хлябът на обед

3 февруари, 2009 от · 6 Коментара

Здравка Евтимова


Снимка: Untitled blue

Не биваше да го правиш, Джана.

Щастието е просто нещо, казваше ми ти. Щастие е да намерим сянка наблизо и ти да ме гледаш.

Но в Манд няма сенки. През лятото няма трева като оная в твоите книжки. Прахта е дълбока до коляно, петите кървят от жегата, мухи се вият в гъстия въздух и пият вода от очите ти.

Дърветата изсъхнаха. Аз няма да бъда в Манд, за да гледам, Джана. Вчера Кин дойде при баща ми, поговориха малко. Знаеш какво става, ако Кин отиде в къщата на някого. Мама мълчеше, когато Кин излезе от нас, баща ми не ме погледна в очите.

- Ксав – каза ми той. – Ще те вземат утре. Иди се прости с братята си. – После баща ми запали цигара, очите му бяха в прахта, когато продължи: – Кин рече, че ще те върнат у нас. Няма да съсичат лицето ти, така каза.

Мама мълчеше. Тя избърса очи с опакото на ръката си и отиде зад къщата. Никога не сме я виждали да плаче. Никога. Върна се, стиснала в ръце старата ни коза.

Беше я заклала и по дрехите й имаше кръв. По-добре щеше да бъде, ако татко й се беше скарал. „Какво ще ядат децата сега!” това трябваше да й каже. Той не каза нищо. Братята ми ме гледаха и мълчаха. Сестрите ми също бяха тук и не отронваха дума.

- Ще ти направя яхния, сине – каза мама, притискайки мъртвата коза до гърдите си.

Една седмица след пясъчната буря един от нашите овчари намери труп на мъж. Някой беше прерязал гърлото на човека. Той беше от рода Омари, тялото му изглеждаше силно, здраво. Познавах го, той събираше тръни за козите си в планината.

Щастието е просто нещо, казваше ти: да е светло и ти да ме гледаш.

- Ще дойда да го взема след хляба на обед – каза Кин на баща ми. – Вашият трябва да бъде на същата възраст като убития от рода Омари. Те не искат старец, нито някой болен. Знаеш какво ще се случи, ако не дадеш някой от твоите.

Мама знаеше какво ще се случи. Онези от рода Омари щяха да избият тримата ми братя един след друг. Нямаше да убиват сестрите ми. За жената има лоши неща, по-лоши от смъртта. Толкова много гладни уста имаше в тая планина.

Имаше и прах – дълбока до коляно, кафява, в която разсяха само тръни. Но тръните не стигаха за всички. Имаше кози, които ги изяждаха, водата не стигаше да поникнат още. Нито съдилище, нито закон стигаха до Манд.

Никой още не беше виждал жив съдия. Кин идваше да прибере човека след хляба на обед. Два дни по-късно Кин докарваше тялото на семейството. Братята и сестрите изкъпваха убития и вечер, когато не беше толкова горещо, пиеха чай. Чаят горчеше. Замайваше главите и човек виждаше неща, дето ги нямаше пред очите му.

Хубавото беше, че след този чай се заспива лесно. Всички спяха като убити и не виждаха тялото на мъртвия брат.

- Ксав – каза баща ми. – Ти си най-слабият. Така или иначе няма да оцелееш дълго. Но не показвай на хората на Омари, че си болен, сине. Иди да събираш тръни. Нека хората на Омари видят, че събираш.

Знаеш, че нещо не е наред с дробовете ми, Джана. Чувала си ме да хъхря и кашлям. Изляза ли когато вали, се задушавам от вятъра. Падам и се моля дъждът да намалее. Иначе не мога да вървя.

Баща ми беше прав. Тъй или иначе нямаше да ме бъде задълго. Но Джана, ти знаеш – щастието е просто нещо. Малко ветрец, малко тръни, от които да сварим чай, и ти. Ако не бях болен, кой щеше да ме пусне да вляза у вас?

- Ксав е слабичък – казваше майка ти. – Но има златна уста, измисля приказки. Няма нищо лошо да го послушаме – тогава научих онова за щастието, колко проста работа е то. – Имаш ли в торбата още някоя от твоите хубави лъжи, Ксав – питаше майка ти.

Аз нямах, но прахта беше пълна с приказки, а на огъня къкреше чая от тръни. През зимата снегът беше по-голям от къщте, но имахме тръни, които горяха в огнището. Сигурно аз съм виновен за всичко. Научих те да вярваш на глупостите, които разказвах на теб и сестрите ти.

Не трябваше да правиш така, Джана.

Мина обяд, а яхнията, която мама направи с кози дроб, така си стоеше на масата. Чудех се какво ще ядат децата след месец. Нямаше да има мляко за бебето, нито месо, ако някой се разболее. Братята ми ме гледаха. Не ядяха. Баща ми и мама нищо не хапваха.

Сестрите ми ме гледаха, най-малката хлипаше, другите мълчаха. Аз си помислих за приказките. Снегът е хляб, казваше мама. А прахта е брашно, най-хубавото брашно в Манд.

- Само някой да заплаче! – обади се баща ми. – Яжте.
Чакахме Кин.
- Бягай! – беше ми казала мама предната вечер. – Ще ти донасяме ядене.
- Той е болен – гласът на тате запълзя като кафявата прах. – Ще убият него и ще убият нас. По-добре хапни от яхнията, която майка ти сготви заради тебе, момче.

Чакахме и чакахме, но Кин не идваше.

- Какво иска сега? – изръмжа баща ми. – Да не се надява ние да те заведем при него? – По никакъв начин. Никога. Никой нормален човек нямаше да направи такова долно нещо. Опитвах се да не мисля за това, Джана.

Припомних си дъжда. Не поройния, когато долината стана казан, пълен с черни облаци и червена тиня. Видях цветята, които избиха след кроткия дъжд – червени, сини, жълти. Те поникнаха по покривите на къщите, израснаха под краката ни и бяха толкова много, че пясъкът не се виждаше от тях.

Ако не бях болен, баща ти нямаше да ми позволи да разговарям с тебе. Майка ти нямаше да ми дава чай. Аз ти казах една лъжа веднъж, Джана. „Вземи парче влажна глина след дъжда и я омеси добре. Сложи няколко цветчета в сместа и я остави да изсъхне на слънце. После дай тази суха топка глина на човек, който искаш да бъде щастлив.”

Това беше измислица. Аз намерих изсъхнало глинено сърце с цветя пред нашата къща. Сестрите ми казаха, че ти си го направила за мене.

- Аз ще отида вместо тебе, Ксав – каза баща ми. Всички знаехме, че това е невъзможно. Убитият от рода на Омари беше силен и млад. Баща ми беше стар. Аз бях най-слабият в цялото село, зимният студ щеше да ме отнесе, или пък жегата през лятото.
- Но никой не разказва такива хубави приказки, Ксав – каза ми ти. – Ти знаеш какво говори прахта и за какво мислят облаците. Ти знаеш къде спят цветята, когато спре дъждът.

- Дъвчи това, когато започнат да те бият – каза баща ми. – Дъвчи и няма да те боли.
- Ксав, бягай – прошепна мама. – Няма да те дам на тях.
- Но селото вече е решило, жено – каза баща ми.
- Ще избягаме от селото.
- Хората от нашия род ще ни хванат. Братята ти ще те пребият с камъни, жено.
- Не ме интересува. Няма да им дам Ксав.
- Ако не ме убият, мамо, аз няма да изкарам до края на зимата.
- Ще изкараш, сине. Ще изкараш! Слушай какво ти говоря. Бягай, Ксав!

Тогава баща ми тръгна към нея. Той вървеше много бавно към мама, както правеше винаги. Отиде бавно до нея и я удари.

- Ако кажеш още една дума, ще те убия! – каза й той.
- Убий ме – отговори тя. – Убий ме. Няма да им дам Ксав.

Ръката на тате падна като отсечена. Никой не хапна от яхнията, а къщата беше пълна с най-сладката миризма, която помнеше планината. Сестрите ми мълчаха. Обядът трябваше да е свършил отдавна – сенките на върховете пълзяха по земята и се смесваха с прахта.

Кин влезе. Никой не го беше чул да тътри крака по чакъла. Той имаше обичай да рита камъните и прахта, когато идваше да прибира някой човек за хората на Омари. Кин беше убил повече хора от останалите живи в селото.

- Ксав ще си остане у вас – каза бавно той. – Сега ми дайте яхния за добрата нована, която ви донесох.

Мама изхълца. Братята ми наскачаха.

- Не се подигравай с мен – изхриптя баща ми. – Ти си важен човек, но си в моята къща.
- Дръж си болника у дома – отряза Кин. – Друг човек отиде при Омари вместо него.

Тишината бе по-гъста от жегата. Лицето на баща ми беше сиво, долната устна на мама прокърви.

- Дай ми яхния – каза Кин.
- Кой отиде вместо него? – рече задавено тате.
- Не е важно да знаеш.
- Кажи ми кой отиде вместо него и ще ти дам яхния.

Лицето на Кин блесна в пот, по устните му лъсна слюнка. Той преглътна няколко пъти.

- Джана отиде вместо него – каза Кин. – Избягала от техните. Баща й, стария Саз, отрязал косата й. Срам! Това момиче трябва да се е побъркало. Цялото им семейство е опозорено.

Спрях да чувам какво говори Кин. Виждах как береш цветята след онзи кротък дъжд и виждах голямото сърце от глина с цветчета в него.

- Ще оздравееш, Ксав! – каза ми ти.

Джана, не трябваше да правиш това. Вече не виждам прахта, не виждам планината. Виждам какво правят с тебе. По-добре да не бях жив. По-добре да беше мъртва.

- Джана е млада и силна – каза Кин.
- Няма да умре бързо – измърмори баща ми.
- Млада е, ще издържи доста време – подхвърли Кин. – Радост за момчетата на Омари.

Ударих Кин с всичка сила. Блъсках го, блъсках го, блъсках го, докато още го виждах. Усетих, че устата ми се напълни с прах, очите с кръв.

Джана, виждам те вечер, когато небето изчезва. Виждам те денем. Щастието е просто нещо.

Жегата изчезна, изведнъж заваля. Облаци, небе и прах се смесиха и долината стана езеро от кал и камъни. Кози се удавиха във въртопите. После изгря слънце. Избиха цветя – червени, сини, жълти, лилави, цялата планина беше цветя.

Ще те намеря, Джана. Ще отида при Омари и ще те намеря. Ще ти разкажа най-хубавата приказка. Щастието е просто нещо. Ти си щастието.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

6 Kоментара за сега ↓

  • Лили Спасова // 3 фев, 2009 //

    Харесвам Здравка Евтимова. Харесвам начинa й на изразяване, лекотата и простотата, с която пише. Този разказ е поредното доказателство. Велилопна е!!!

    А краят е съвсем истински: “Ще ти разкажа най-хубавата приказка. Щастието е просто нещо. Ти си щастието. “

  • Юлия Йорданова // 4 фев, 2009 //

    Разказът е чудесен! Как съм могла да пропусна текстовете на Здравка Евтимова досега… Благодаря на “Public Republic” за повода да опозная този автор.

  • Керана Ангелова // 4 фев, 2009 //

    Сурово красив, сгъстен, плътен разказ – плътта му е наранена от болка, докато душата му се извисява… На разказа… и по странен начин – на читателя… Пиша това и усещам в същия миг как развалям нещата: опитвам се с думи да обясня необяснимото – въздействието на нечии думи…

    Благодаря на Здравка!

  • late // 4 фев, 2009 //

    много поезия в този текст.
    красив е.

  • ела бела // 28 юни, 2009 //

    свещена простота и лекота на писането, наистина…не мога да се наситя да чета разказите й…

  • nezvan // 9 окт, 2009 //

    Разказът, който ме запозна с автора!
    Свещен разказ.

Коментирай