Public Republic Art Studio

Фотографията – споделяне на незримото

2 февруари, 2009 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Велина Ватева с фотографа Цезар Пиментел

Сякаш обичайна нагласа към фотографията е тривиалното разбиране, че тя дава една от възможностите да гледаме на света като на непосредствено видимото – което се случва около нас и по естествен начин се явява на преден план, в което енигматичността е стихнал повей. Снимките на Цезар Пиментел възвръщат енергията на този повей.


Снимка: Тихомир – Caspar

Неговите снимки не са застинали отрязъци време и пространство. Те танцуват. Развихрят се. В нас. Казват, че най-голямото затишие е преди буря. Може би най-опияняващото завихряне на стихиите в нас се ражда, когато гледаме, мълчейки, човека до себе си. Без да си задаваме въпроси. Оставяме им се – нека те ни откриват. Не пожелаваме крайни отговори.


Отговорите оплитат крака от бързане. Непредвидими са. Не се опитвайте да ги улавяте. Оставете им се. Те знаят как да ви уловят. Опитайте друго. Отпуснете се, отворете всичките си сетива. Вслушването, вглеждането, вчитането във фотографиите на Цезар ще ви отведе… не на конкретно място. Ще ви отведе, там, където сте, но не сте знаели, че сте там…


Снимка: Тихомир – Caspar

Изложбата ”България, която моите очи искат да видят” е изложба с пролетно-летни, черно-бели и цветни снимки – продължаващ разказ, чертаещ светли лъчи отвъд привидност, магнетичен в своята непринуденост, вглъбяващ в поканата за споделяне.

В деня след нейното откриване говорим с Цезар, неговата приятелка Красимира и Лидия Кулекова от организаторите “Фотосинтезис” за фотографията като вдъхновение и съпреживяване.

Цезар, по какъв начин си свързан с България? Какво е усещането ти за тази връзка?

Моята връзка с България се роди, когато видях Красимира в Португалия. После, когато тя се върна тук, връзката продължи да се развива, а малко след това аз дойдох и ми беше много интересно. Видях хората. Това е магическа връзка.


Снимка: Лидия Кулекова

Ден преди откриването на изложбата Краси и Цезар честват две години от своята първа среща. Мястото е Лисабон и нека историята, обичайно разказана, не ви подвежда. Тя не е обичайна. Фактът, че по това време Цезар е в португалската столица на екскурзия, а Краси е пишела своята дипломна работа там, би останал гол факт, ако те не се бяха срещнали.


Снимка: Лидия Кулекова

Но светът се усмихва и напомня колко е малък. И ги запознава. При това не как да е, а чрез снимка, на която Цезар вижда Краси. И пожелава да се срещнат. Първите дни, изживяни заедно, са почти безмълвни – тогава той не владее английски, а тя – португалски. Кой знае, може би без думи първите стъпки един към друг са по-богати. Краси се връща в България, с Цезар започват да си пишат, като взаимно се учат – тя от него на португалски, а той от нея на български.


Снимка: Цезар Пиментел

Скоро отново са заедно в Лисабон, след което той я последва в България през пролетта на 2007 година. Дошъл уж за малко, остава тук шест месеца. България го впечатлява силно, и точно в този период създава фотографиите си от изложбата „България, която моите очи искат да видят”.

Фотографиите, които изразяват усещането му за хората в България. Всъщност тяхното усещане за себе си. Което никога не може да бъде докрай осъзнато от тях самите.


Снимка: Тихомир – Caspar

Знаеше ли нещо за България преди това?

Малко, за комунизма (тук всички се смеем), основни факти от историята…

С копнеж и чиста страст споделя за връзката си с морето. “Тя е особено силна, казва Цезар. Целият ми живот е свързан с морето, винаги съм живял до него. Когато съм далече от морето, не съм щастлив.”


Снимка: Тихомир – Caspar

Какво би казал за българското Черноморие? Как се чувстваш, когато си там?

За мен Варна е специална, много красива! Искам да бъда там и да гледам морето. Мечтая също така да отида в Бургас. В Бразилия не се знае почти нищо за България. Хората я свързват с нещо студено, черно. Когато изложбата ми беше там, хората казваха: “Но там е толкова красиво!” Наистина, тук е толкова красиво, има море, планина…


Снимка: Тихомир – Caspar

Изложбата на Цезар е била представяна в Бразилия два пъти. Там тя също се е радвала на подчертан интерес, което е отключило любопитството на бразилците – да се поразтърсят и да научат нещо повече за България, тази така добре непозната страна. Изложбата е предизвикателство и за самия Цезар.

Един бразилец, който “дръзва” да покаже на българска земя своя поглед към България. А може би погледът “отвън” би могъл да бъде по-наситен, по-плътен – във вглеждането в това, което ние приемаме за банално и ежедневно, а за необременения поглед то е зрънцето, което носи плодове. То е онзи “дефект”, който прави всичко истинско и винаги и навсякъде разпознаваемо. Каквито са снимките на Цезар, правени по прекрасния “стар”, традиционен начин – на филмова лента.


Снимка: Тихомир – Caspar

Преминавайки нелекия път от филма до хартията, те са изложени на опасността да бъдат накърнявани. Но точно тази тяхна накърнимост ги прави живи и неповторими.

Какво означава за теб да виждаш? Какво е усещането ти, когато снимаш?

Обичам да снимам хора. Но когато ги снимам, не ги възприемам като обект на моето внимание, а по-скоро като субект, чието внимание е насочено към друг обект. Аз наблюдавам, опитвам се да се вгледам вътре в хората, да вникна в тях и да разбера какво гледат те, какво ги вълнува, какъв е животът им.


Снимка: Тихомир – Caspar

Образът на хората е посредник между мен самия и заобиколящия ни свят, пречупен през техните поглед и мисъл.

Изложбата ми не показва моето виждане, а се опитвам да покажа по какъв начин гледат тези хора, каква е културата, която съхраняват.

Фотографията за мен е едно изследване.


Снимка: Тихомир – Caspar

Под всяка фотография има ключ – поетични миниатюри, писани от Цезар и преведени от Краси.

Разбирам, че пишеш стихове. Каква е връзката между поезията под снимките и образите?

Да, пиша поезия. Много силно съм повлиян от поезията на бразилците. Участвам в група на писатели и творци във всички области на изкуството, която също много ми е въздействала, но сега съм принуден да се поотдалеча от тях, защото имам занимания, които поглъщат времето ми.

Освен това много обичам боса нова. По времето, когато правех тези снимки, слушах много боса нова. Тази музика ми беше импулс и ми помагаше.

Също така има неща, които не показвам на никого.

Поезията поражда фотография и обратното, те са много тясно свързани. Понякога, когато чета стихове, в главата ми се ражда фотография. А друг път, когато съм създал образ, или гледам нечия друга фотография, в мен нахлуват чувства и мисли, които образувам в думи.


Снимка: Тихомир – Caspar

А дали си имал възможността да четеш български поети?

Съвсем малко. Чел съм Иван Вазов и го харесвам много. Искам да чета много повече лирика на български поети, но за жалост много малка част от нея е превеждана на португалски.

Има една такава мисъл, която си спомням, че и “Депеш мод” включват в една от песните си: “по своята същност хората са еднакви”. Какво смяташ ти?

За мен не е така. Вярвам, че всеки е неповторим, въплъщава тази своя неповторимост и индивидуалност, изразява културата, която носи. И моите фотографии говорят за това мое разбиране.


Автор на колажа: Лидия Кулекова

След представянето в София, на изложбата “България, която моите очи искат да видят” й предстои пътуване из страната. Един от градовете, в които тя ще гостува, е Варна – едно от местата, в които Цезар е влюбен.

Рубрики: Frontpage · Visual Art

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • DejaVu // 3 фев, 2009 //

    Интересна личност с оригинални фотографии – радвам се, че е представен тук! Чудесно интервю.

Коментирай