Public Republic

Драгомира Никова

Photo: julianocampos

Музика, текст и танц в съзерцателно единство и чувствена величественост. Става дума за танго или за нещо повече…

Примамливо и съблазнително, меко и грубо, едновременно агресивно и сантиментално, колебливо и решително, движения от сливане и отблъскване, световъртеж от изживявания. Чувствено, еротично, сетивно, начин да намериш и загубиш себе си едновременно. Двусмислено и противоречиво, понякога мрачно и потиснато, но истински вълнуващо – всичко това и вероятно много повече се събира в разбирането и усещането за танго.

Танц само за двама, само за един мъж и една жена, които забравят света извън тях, това е танц за едно сърце, което се разтваря в друго.

Photo: fossilmike

Разбира се изпълнението на танго не е само израз на страстта, както повечето хора считат. Истината е, че в танца трябва да се оставиш символично да „паднеш”, за да можеш после да се изправиш с характер и с едно ново разбиране, с което да продължиш напред. С това задаваш съвършено различна посока на движение, изправяйки се с открито лице и директен поглед пред партньора си.

Изразните движения на главата, ръцете и краката изразяват връзката между душата и тялото, и възприятието на света като лишеност и даденост, което оформя един изказ на споделяне и разтваряне пред другия. Движенията на тялото са симетрични, а контактът с очи издава чувствеността в танца.

Единият от двамата партньори поема ролята на водещия, като с това изисква от партньора да го следва в движенията, ритъма, импулсивността и скоростта на стъпките и завъртанията. Преди е било прието само мъжът да има водещата роля; напоследък това понятие се е размило в тон със съвременната еманципираност.

В танца двойката взаимно разгръща чувствата си и така всеки едновременно открива себе си, но и опознава чувствеността на другия. Дали е танц, изживяващ агонията на невъзможната любов, или е многообразен израз на човешката нужда от любов и споделеност, твърде индивидуално е да се каже. Едно е сигурно, това е танц, чиято посока е винаги търсеща, пластично подвижна и експресивно решителна.

Тангото се среща във все повече разновидности: Танго Аржентино, Милонгеро стил, Canyengue, Танго Нуево, Танго Fantasia и Финско танго. Музиката е богата на контрасти и съдържа интровертност, която крещи да бъде изразена по свой собствен начин. Тя се характеризира с накъсани ритми от бандонеон, което внася нужното за танца напрежение. Характерни са също низходящи и възходящи пасажи, което оформя стиловата идентичност на тази специфична музика /жанр/.

Специфично за Финското танго например е минорното звучене, което го отличава от останалите стилове. Танцът е динамичен, драматичен и игрови, понякога ревнив, понякога доверяващ се. Тангото не просто дава свобода на израза на чувствата, а е намерило своеобразна естетическа форма на изказ, чрез която не остават безразлични нито танцуващите, нито творящите музика, нито ценителите му.

Дали в изразността на ТАНГОТО има някаква магия, та да може толкова бързо да подчини хиляди хора по света под своя ритъм и въздействие? Като вид опиум въздейства и сега на ценителите в един широк смисъл. От края на 1990 год. то изживява своя ренесанс.

Photo: fossilmike

Ето и малко история: ако се върнем в Буенос Айрес през първите години на XX-ти век, не можем да подминем една легенда – името Карлос Гардел, кралят на тангото. Това е може би първата и единствена аржентинска световна звезда в музикалния шоубизнес и киноиндустрията.

Гардел е великият танго певец, който на 12 години се инспирира от гласа на италианския оперен певец Тита Руфо, който чува в театър Victoria. По-късно на едно от турнетата си той среща своя идол – италианския тенор Енрико Карузо.

През 1917 год. Гардел се профилира изключително като танго певец. Той е едновременно композитор, писател на текстове и изпълнител на класическо танго. Едни от най-известните му песни са „Mi Buenos Aires querido“, „Volver“, „Soledad“, „El dia que me Quieras”,“Si Supieras“, „Mi noche triste“ – 1917. Подобен съществен принос към тангото е достигнат по-късно само от Астор Пиацола, който превърнал в нови аранжименти старите мелодии, благодарение на опита си от класическата и джазовата музика.

Photo: babzy

От 1-ви септември 2003 год. оригиналните записи на Гардел са обявени и защитени от UNESCO като световно наследство на документи.

Когато говорим за танго, почти всеки потъва в представата си за магнитната игра между червено и черно. Танц, мелодия, ритъм, сърцераздирателен текст – това въздейства на всеки силно и експресивно, но никога безразлично.

В действителност това е изтанцувана любовна игра, която се изразява в страстна динамика, сменяща се с напрегната пауза, динамична смяна от реакции на тялото и движения на главата. Донякъде изглежда мистично, донякъде откровено и изненадващо.

„Тангото е една тъжна мисъл, която човек може да изтанцува.” – казва аржентинският танго-композитор Енрике Сантос Десцеполо.
„Der Tango ist ein trauriger Gedanke, den man tanzen kann.“

Трудно е да се определи точно етимологията на думата танго, понеже за нея могат да се намерят различни преводи и интерпретации. Някои считат, че наименованието на този танц идва от думата tangere, което означава докосвам. Други твърдят, че думата идва от африканския език – „mtango”, което означава кръжец, затворен кръг. Също можело да носи смисъл на робовладелско тържище или място, където цветнокожите се събирали да пеят и танцуват. Може също да носи наименованието си от вид перкусионен инструмент.

Танцувалното и музикално влияние идва от кубинската Хабанера и аржентинската Милонга. Модернизираното Танго Аржентино се разпространява най-силно от Буенос Айрес до западния бряг на La Plata. С това обаче неговото разпространение не спира.

Photo: tanenhaus

Най-характерният инструмент, с който се изпълнява танго, е бандонеонът. Името му възниква от неговия изобретател Хайнрих Банд, в средата на XIX-ти век. Инструментът се свързва изключително с Аржентина и изпълнението на танго. Любопитното е, че през XX-ти век в Европа го пренасят германските емигранти от Аржентина, а още по-любопитното е, че изработката и износа на бандонеони е от Германия.

Те били толкова лансирани на пазара по онова време, че дори подбивали южноамериканските – собствено аржентинските и бразилските. Жалкото е само, че традиционната технология за изработка на този инструмент вече не съществува. Счита се, че най-добре звучащите инструменти са се произвеждали до края на 70-те години. Звукът, възпроизведен от този инструмент, наподобявал звученето на орган. Едни от най-известните бандонеонисти остават Анибал Тройло, Астор Пиацола, Хосе Либертейа.

Родината на тангото е Аржентина, но истинската история на тангото започва от Buenos Aires (Аржентина) и Montevideo (Уругвай), към средата на XIX-ти век. Именно там са си дали среща много култури, привнесени от хора, емигрирали по тези места, за да търсят по-добър живот. Една от причините за това става преселническата програма на тогавашното аржентинско правителство между 1880 и 1930 год., в която влизат предимно италианци, испанци, средноевропейци и евреи.

Photo: zabara_tango

И така, новодошлите и тъмнокожите танцували по улиците, докато се обособили под звуците на цигулка, китара и флейта първите стъпки танго. В предградията и определени части на градовете Буенос Айрес и Монтевидео все повече се задълбочавали социалните проблеми – безработица, дребен криминалитет и проституция, което разгръща тангото до израз на силна екзистенциална нужда. В този момент на морална упадъчност и бедност, тангото се превръща в цяла културна идеология, разпространена предимно сред низшите слоеве на обществото.

Ще бъде интересно да отбележа тук една статистика, според която по-голямата част от населението на Буенос Айрес по онова време се състояла от мъже. Те били много самотни поради причината, че съотношението на мъже към жени било 20 към 1. Неслучайно текстовете на тангото разказват истории за жената, мъката, самотата и копнежа по нея. За кратките минути щастие, в допира на мъж с жена по време на изтанцувано танго.

Photo: nettaphoto

Едва в началото на XX-ти век икономическата ситуация започва бавно се подобрява, което това се отразява и на широките маси на обществото. Тъкмо по това време ритъмът на тангото отскача през Атлантика и достига до салоните на Париж, където е прието с еуфория. От там продължава своя път на разпространение по света и става все по-модерно.

До 1907 год. в Париж вече са се обособили 100 школи, а клубовете и събиранията, на които се танцува, се наричат „милонга”. Постепенно тангото става все по-разпространено, популярно, очаквано и обичано.

Най-сетне и аржентинското висше общество акцептира този танц и с това възниква така нареченото класическо Танго Аржентино. С разпространението му в цяла Европа, тангото придобива различни нюанси, и с напасването на отделни концепции за движение възникват и разнообразни стилове и школи. Разширява се възможността за използване на повече видове инструменти, освен традиционните.

Бих нарекла тангото танц на интерпретацията и свободата на духа, търсещ външен израз в движенията. Тангото има своя индивидуалност, лице и характер. Участникът в тази танцово-музикална симулираност на отношения търси другия, едновременно за да даде и за да вземе.

Символиката на тангото се състои в постоянното търсене на отговори сред житейската самота и обърканост, която иска да разбере, но и да бъде разбрана, да обича, но и да бъде обичана, да се отдава, но и да получи отдаденост. Тангото може да бъде изживяно, но все още не е история, понеже е музика, текст и танц в единство от плът и кръв.

Photo: zabara_tango

То символизира вечни неща от живота ни, които не се изгубват като значение, и затова е живо. То е толкова въздействащо, че не остава безразлично също за литературата, живописта, киното и драматургията. Този танц като изказ и възможности е толерантен; докато се развива, запазва основната си форма, но винаги е свободен за интерпретации.

Той няма точна хореография, а в същото време има точно определен стил. Да поемеш воденето на танца означава да носиш отговорността за движенията, динамиката и ритъма, в който повеждаш половинката си, символ на отговорността, която носим в живота си. Това е определено чувство или преход от състояние в състояние, чийто водещ смисъл остава човешката нужда от споделеност.

Световният ден на Тангото е 11-ти декември.