Public Republic Art Studio

Поетите от “Глоси”

21 януари, 2009 от · Няма коментари

Владимир Левчев


Снимка: Skyline-Photo

Поетът Валентин Дишев ми даде 10 апетитни малки книжки – джобен формат – цялата продукция на библиотека “Глоси” за 2008-а година. Не знаех нищо за авторите. В книгите нямаше техни биографични бележки или снимки. Само издателството – “Арс” и мястото на публикация – Благоевград.

Вероятно първият въпрос, който незапознатият читател би си задал, когато му попадне някоя от тези стихосбирки, би бил “Защо “Глоси”?” или “Какво е “Глоси”?”. Освен поетическа поредица, “Глоси” е и литературно общество.

Що се отнася до етимологията на думата, ще цитирам буквално Вальо Дишев, кръстникът на Глоси: “ Думичката означава “език, нещо казано. . .”, но има и друг смисъл – така се наричат бележките по полетата (или между редовете) на ръкописи.

Жанр, доста разпространен от периода на късната Античност чак до Новото време. И той има една характерна особеност – това не са просто лични бележки, изразяващи отношението на четящия към текста. Те имат задачата да разширят полето на тълкуванията на даден текст…. После – понякога – тези бележки се оказват част от основния текст при следващите му преписи. Ние можем да правим само това – да добавяме своите глоси в полетата на литературния корпус… ”

Текстът, в случая с поетите на “Глоси” (и всички поети), е самият живот. Животът е тази книга, тази свещена книга, в която поетите, подобно на средновековните кабалисти, търсят закодиран таен смисъл, опитват се да тълкуват живота. “Глоса” на гръцки означава “език” (от там е и етимологията на думата “глас”).

“Квадригите” на Вальо Дишев (неговите своеобразни четиристишия от едноименната му книга) са бойни колесници с четири движещи ги коня на бойното поле на езика. Такива напълно безтелесни битки се наблюдават от малцина в нашия твърде материалистичен и виртуален свят. Но на това поле водят своите тихи битки и другите поети от библиотека “Глоси” – на полето на езика. Значи, това е едно общество на езичници, тайно общество – си помислих (с усмивка), защото нямах никаква информация за авторите.

Джобният формат е чаровен. Някои протестанти издават Библията в такъв формат – като духовна храна за пътника. Поезията също може да бъде такава духовна храна. Не само за пътуващите до работа в автобус, във влак или самолет. Нали всички сме пътници – в повече от един смисъл. . .

Всички тези десет книги: “Момичето, което. . .” на Божидар Пангелов; “Благодарим ти, мистър Уан” на Ваня Константинова, която всъщност е книга с къси разкази, но може да се определи и като стара географска карта, както е направила С. Томова в предговора си, и като поезия в проза; “Патерицата на слънцето” на Ваня Стефанова; “Зоопаркът” на Екатерина Страстиева – една гранична като жанр книга, определена в подзаглавието й като “словесна анимация за възрастни, подозиращи, че невидимата същност на всяко бомбе е боа, погълнала слон”; “Подпис върху хвърчило” на Катя Начева; формалистичната (в положителния смисъл на интерес към формата, включително на класическия стих) “Жола и други несподелими тишини” на Кирил Кирилов; “Бримка” на Надя Вълканова”; наситената със звук и хлебно засищаща “Юфка и нафора” на Филип Кабакян; “Ос” на Левена Филчева и “01” на Петя Хайнрих – всяка от тези книги заслужава специално внимание.

Поради липса на време и място обаче, аз ще се спра малко по-подробно само на последните две, които особено ми харесаха и които са доста различни една от друга, така че някак си жалонират поетическото пространство на “Глоси”.

Стихосбирката “Ос” на Левена Филчева е също “формалистична” (Формализъм означава интерес към формата – независимо дали е класическа или модерна, разбирането, че форма и съдържание често са едно в изкуството.). Поезията на Филчева е “преднамерено” структурирана и метафорична, авторът е дистанциран от лирическия герой, слага си маска или “персона”. Всъщност цялата стихосбирка е нещо като пиеса, любовен диалог между “той” и “тя”, двамата лирически героя на книгата (Впрочем така е още в “Песен на песните Соломонови”.).

Накрая, в стихотворението под-озаглавено “Под заглавие” се явява и “ТО”. За мен стихосбирката започва с “black and soul” (първата “реплика” на “Той”) и завършва с “ТО”, макар че има и “следговор”, и предговор, и ключ на Редактора, който сам по себе си е интересен, но този допълнителен диалог между редактора и автора ми идва малко в повече. С театралността не трябва да се прекалява, за да не стане маниерна. Ето началото на “Писмо в бутилка”: Когато проумях, че фойерверките, раздиращи празнично и топло небето ми, са всъщност морзов вик “спасете-нашите-души”, беше късно. Това би могло да бъде и начало на роман – с обещанието за интрига и драма – но всъщност е един лирически афоризъм.

Такава афористичност не е чужда и на други стихотворения в книгата, като “ Местата за завръщане”, което започва с “ Местата за завръщане са мъртви.” и завършва с: “Остава липсата им. Тя се помни.”. Или втория ред от третото и последно четиристишие на “Кръг”: “Крилете ми са от приятелство, а не от восък” – с митологическата си алюзия.

В триптиха “Сънища”, първата част е всъщност завършено и самостойно стихотворение: Тази сутрин жълтурчетата почервеняха от свян – под полите им дръзко надничаше вятърът, а те дори не подозираха, че някой ден това ще ги убие. Също така и стихотворението “У дзи”, състоящо се от общо 16 реда, за мен е напълно завършено със следните пет: В петък, когато разбирам китайски, малки крачета на гълъб рисуват йероглифи по пясъка. Това е майсторска простота.

От репликите на “Той” в тази диалогична книга най-много ми хареса стихотворението “Съм (ли)”. Но аз бих го кръстил просто “Сам съм”. Някои критици виждат в модерната американска поезия две линии: едната, по-“формалистичната”, тръгва от Емили Дикинсън. А другата, по-“изповедната” – от Уолт Уитман.

Ако приложим същата разграничителна терминология към нашите поети, аз бих поставил Левена Филчева в първата линия, на формалистите, а Петя Хайнрих, авторката на “01” – във втората.

“Изповедната” поезия не е непременно изповедна в буквалния смисъл. Уолт Уитман си измисля своето свръх-его, говори в широкия размер на свободния стих от името на цяла Америка, Уилям Карлос Уилямс по минималистичен начин описва прости неща от живота – червена работна количка, изяждането на една студена слива, битниците и Буковски разказват с шокиращи детайли ежедневието си на “асоциални”, неприлегнали в нормите аутсайдери, Силвия Плат с нейния натуралистичен експресионизъм описва самоубийствените си емоции…

Поезията на Петя Хайнрих е спокойна и уравновесена, но сякаш плува на границата между съня и будността. В нея има по-малко “формализъм” и “направа”, повече спонтанност, естествена чувствителност за тези нюанси и дълбочини в живота, които са неизразими чрез проза.

Особено ми харесаха “Жълто” и “Спомен за жена с кок”. “Жълто” е един странен пейзаж на границата между будността и съня: “Bonjour/далечен кръг/жежка пита/ лепнат потни устни/ ти/ не си забравила да се протягаш/ дива котко/ варосаната стена/ носи същата пукнатина…”

В “Спомен за жена с кок” има автобиографична конкретност: “ Когато бях кукла/ с коси от черни спирали/ Баба носеше нейните прибрани/ на огромен кок/ тя беше тъкачка/ в Найчо Иванов/ вълнено-текстилен комбинат/ с портиер и портрети на ударници…” И накрая: “…после пържеше мекици/ и изгладнелите врабци от перваза/ с цвърчене се къпеха в брашнените облаци/ (мисля си/ днес ангели трябва да сплитат сложния кок).”

В книгата на Петя Хайнрих има и афористични стихотворения – всъщност първото стихотворение “Съботно прозрение №5” и последното, чието заглавие не знам как точно се произнася, но се пише “R/без име-01” – са такива.

Първото завършва с реда (нещо като плесница пред пералната машина): “Господ е перачка”. Последното започва така: Всяка нищо незначеща дума бих изрекла многократно в тъмното под прозореца ти докато й порасне смисъл…

И не е ли наистина това поезията – магията на езика, който чрез резонанса на повторението и чрез скритото пространство на метафората ни въвежда в едно ново измерение на простите неща от живота, “пораства им смисъл”?

В нашия пренаселен с хора и книги свят, свят в който (по антична традиция) мнозина пишат, но никой не чете, свят в който интернет направи публикуването на стихове просто като пускане на телевизора, не е лесно да извикаш или да запееш в тълпата така, че някой да чуе гласа ти. Особено ако си поет, а не чалга-певец. И понеже този текст, преди да бъде записан беше изказване, направено в галерия “Кръг +” в София, пожелавам на поетите от кръга “Глоси” да намерят своя + , своя резонанс във външния свят. Нека кръгът им престане да бъде “тайно общество”, да се отвори към по-широка публика.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай