Public Republic Art Studio

Спомен за жена с кок

21 януари, 2009 от · 7 Коментара

Петя Хайнрих

Jena s kok
Снимка: lepiaf.geo

Когато бях кукла
с коси от черни спирали
Баба носеше нейните прибрани
на огромен стегнат кок

тя беше тъкачка
в Начо Иванов
вълнено-текстилен комбинат
с портиер и портрети на ударнички

и Си счупи крака
при незнайни за мен обстоятелства
после дълго лежа
на миндера в кухнята
а аз си играех с лъжиците
наблюдавах обърнатото си лице в тяхното вдлъбнато
на вратата иззвъня
както често доктор Дурмишева
която имаше черна топчеста бенка
и преглеждаше Баба

здрава жена беше Баба
с ей такива земни глезени
и хитра като лисица
после пържеше мекици
и изгладнелите врабци от перваза
с цвърчене се къпеха в брашнените облаци

(мисля си
днес ангели
трябва да сплитат сложния кок).

Стихотворението е от стихосбирката “01”, Издателство “Арс-Благоевград”, 2008.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • nezvan // 21 яну, 2009 //

    Незнайно защо, но страшно ми хареса това произведение (стихотворение?). Поздравявам авторката – Петя Хайнрих, mislidumi!

  • yassenvassilev // 21 яну, 2009 //

    аз знам защо
    защото всички
    малко или много
    рано или късно
    изпитват
    носталгия
    и малко или много
    това им харесва

    много
    истински
    текст
    много
    хубава
    носталгия

  • mislidumi // 21 яну, 2009 //

    Сърдечно благодаря за вниманието и за прочита!

    nezvan, виждам, че съм разконспирирана. :) Ако не е нескромно, моля, нека да си кажа какво на мен точно ми харесва в този текст. Или поне какво ми създава еуфорично удоволствие… Това е осъщесвената трансформацията от ударничка в ефирно същество, общуващо с ангели. В същото време, в другата посока тече обратният процес – куклата с коси от черни спирали се превръща в … ще ми се да кажа ударнича, :) но уви – авторката няма изградени трудови навици и се слави със завидна бавност. И двата процеса се срещат точно в този ред: “наблюдавах обърнатото си лице в тяхното вдлъбнато”. Там се обръщат съотношенията, пропорциите стават други – което е било по-малкото, става по-голямото. И всичко това, само защото вдлъбнатото на лъжицата има свойството да обръща отраженията с главата надолу. :) Нали?

    ЯсенВасилев, приятелю, когато си изядеш ушите, ще си говорим за сюррелистични носталгии и техните проявления. :P

    Поздрави!
    Петя Хайнрих

  • nezvan // 22 яну, 2009 //

    Как да се обърна към Вас? Хайде така, понеже и аз съм с никнейма си.
    mislidumi, много сте ми симпатична! Никъде другаде не съм срещала автор да казва защо си харесва текста, да му се любува по този начин. И – незнайно как – това изобщо не ми изглежда нескромно. Хубаво е. Като продължение на текста…
    Ще ми се и аз като yassenvassilev, който обаче няма начин да си изяде ушите с онази лъжица, да Ви отговоря стихотворно. Но няма да го направя. Само ще Ви преразкажа ненаписаното си стихотворение, също спомен от детски мисли:
    Лъжицата е Майка, има голям корем, но не защото е дебела и яде повече от Вилицата и Ножа, а защото носи тайни и е бременна, с корем, който е станал лъскав, като огледало, зад което има някой друг… Ножът е Бащата, по-висок от всички, остър и грапав, като с невидима брада, която драска при докосване, той е горд и гледа настрани, но води всички, и в него има нещо огледално, като у Майката, но то не отразява така… Вилицата е Брат или Сестра, както се падне, никой не избира какво да му родят Майката и Бащата, но понякога няма нито брат, нито сестра, тогава Вилицата е гост, също като Майката или като Бащата, без значение… Децата? Те са малките лъжички, вилички, ножчета, сложени открая или отгоре, изтикани встрани, грижливо наместени в началото, после разбягали се неочаквано, заиграли се, ала понякога ги няма изобщо, тогава е толкова скучно, Майката и Бащата са толкова тъжни, Гостът е толкова досаден, масата е толкова празна, че на нея остава само вдлъбнатото тъмно на опразнената тайна.
    Извинете… Желая Ви всичко най-добро и пак да публикувате нещо такова.

  • mislidumi // 22 яну, 2009 //

    nezvan, няма да Ви назова, благодаря за вълшебната приказка. И за милите пожелания.

    Да се играе с храната и проборите е най-хубавото забранено нещо на детството. Както и да се говори и пее по време на ядене. А също и да се става от масата, да се лази под нея, да се подръпва края на покривката и подобните. Това създава неприемливи навици за цял живот, които лично на мен са ми много симпатични.

  • razmisli // 23 яну, 2009 //

    Еха, и аз искам повече мисли за думите на мислидуми :)
    Интересно е!
    Незван, отбивай се и друг път :)

  • nezvan // 24 яну, 2009 //

    опс, при mislidumi идва razmisli, много мисловни станахме, какви са тия никнейми от вас, симпатични, то и моят един, ама пак по-безсмислен, доста елитарно от ваша страна, уж маргинално от моя, май не ни подхождат на поезиите и на чара, по-добре да развържем кока на главата, да разпуснем косите ниско, докъдето стигнат, да облечем телата в сянката на думите, така, размотаване на косите, размишляване, без край, мислене-думане, тихо-невидимо, я думаю, ти как мислиш

Коментирай