Public Republic Art Studio

Вечната илюзия

17 януари, 2009 от ·

Димитър Ангелов

Chasovnici
Снимка: Leo Reynolds

- Дожалява ми безмерно, когато виждам толкова много и толкова скъпи часовници да измерват време без всякаква стойност.
- Те не измерват абсолютно нищо – вървят по инерция, както всичко останало. Това, което ги кара да се сливат с всичко е друго нещо. Това движение на часовниците, обаче, чисто физическо или търговско, социално и не винаги цивилизовано, оставя впечатление, че и те са част от времето. Това е древна истина.
- Тъкмо затова съм тук. Можете ли да ми смените тази част – не знам как се нарича?…

Започнах да търся из всички джобове и тъй като не намерих нищо, продължих с търсещи движения, за да не попреча на това, което не може да бъде спряно.

Пред безполезността на това символично вълнение, той отвърна с други движения, съсредоточени върху липсващия предмет, разглеждайки продължително този хипотетичен часовник като чиста абстракция, завъртя главата си в различни посоки, всички те много неточни, и каза:

- Нищо не може да се замени в този часовник. Това е часовник, който се ражда и умира като човек, като всяко животно.
- Но той показва само мигове, секунди, а не отбелязва минути и часове. Никога не посочва правилната година, дори е извън гражданския календар, предполагам.
- Това е същественото, което го отличава от човека, но накрая всичко се оказва еднакво…
- Как?
- Ето така…

И вдигна лявата си ръка нагоре, изпъна дясната, образувайки прав ъгъл (близък до 15 часà), и фиксира погледа си в някаква далечина без очертания и силуети. Тази неподвижност измори зрението ми и скоро прекъсна връзката ми с това абстрактно място.

Кой не е виждал някога някой да върви от едно място към друго, търсейки нещо, за което не може да си спомни? Тя беше спряла погледа си върху безупречно чистия под. Да, точно времето беше направило всичко на най-фин прах и вече бе невъзможно да се различат някакви следи – чувстваше само някакъв неотменим импулс, който вика, крещи и изисква нейното присъствие.

У тази типична, почти традиционна нотариална чиновничка, паметта беше се развила в нюх, без съмнение незаверен от разума и непризнат от компетентен орган.

На онези, на които съдбата е отказала интелигентност, е дала нюх, за да се защитават от нея. Не, случаят не е такъв. Това беше нюх, на който не съответстваше нищо от материалния свят – едно изражение, което се вълнува по различни начини, но е хомогенизирано до последния детайл. Едно съвършено търсене на нещо несъществуващо – дори нещо повече: на всички варианти на несъществуващото, символизирано от една независима, специфична особеност – присъствието.

Беше три часа и три минути, когато тази история свърши.

Dimíter Ánguelov

Превод от португалски: Емилия Кръстева

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.

“Вечната илюзия” – “A eterna ilusão” -in: Partida Incessante, Editorial Nova Ática, Lisboa, 2001 (първа публикация на разказа в превод на български)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini