Public Republic Art Studio

Клечките

9 януари, 2009 от · 4 Коментара

Здравка Евтимова

лице
Снимка: Kevin N. Murphy

“И ще се радва мама, и всички от моята кръв.”
Любомир Русанов

Да знаеш, Недке, по си красива от слънцето! Него го няма през нощта, как да го видя в тъмното хубаво ли е? А ти си винаги хубава. Ние, трите клечки, сме се притаили до масата и гледаме мама. Не забелязваме, че в русата й коса на слепоочията й са тръгнали бели косъмчета, че синята вълна на очите й става все по-тиха. Ние виждаме басмената й рокля като мантия на принцеса, ние я виждаме голяма и висока до слънцето, по-хубава от него. С тия думи сме пораснали, татко не позволяваше на мама да остарее, нейните години отиваха при него, лягаха върху широките му пръсти и се търкулваха някъде без следа.

Ние, трите клечки, не усещахме, че баща ни побелява. Изглеждаше все грамаден и рошав, винаги разгърден в синьото си палто от док. Мама недоволстваше, че не е редно да ни изгният костите в каменната кариера и броеше всички колеги на баща ни, които се бяха изселили в Перник. Защо стоим тука Василе, какво чакаме, питаше глухо тя. “Голямата пара! – отговаряше той и ръцете му заедно с доченото палто се разтваряха, като че загребваха левовете. – Потрай още малко, Недке. Все някога ще забогатея. Тогава ще ти купя палто от лъскави кожи. Ще грееш в него, а хората ще викат – Тц, тц, каква жена имал тоя Васил!”

Мама се свиваше в ъгъла – от десет години го чакаше това палто, аз и братята ми също чакахме и не искахме да се махаме от каменната кариера, мислехме със зъби да изгризем камъка и под него да намерим лъскавите кожи за мама. “Василе, тоя трясък, тия бомби ще подлудят децата. Селското училище го затвориха, прости деца ли искаш да имаш, а?” Ами – казваше той. – Прости! Боичката е такова зубарче.” Той ми викаше “боичка”, понеже само аз бях черноока и чернокоса, бях му подновила боята.

Братята ми отдалече се забелязваха с русите си гриви. По всички кариери в Голо Бърдо и Витоша ме знаеха като “Боичката”, дъщерята на Васо, който все комбинираше, въртеше и сучеше, за да докопа голямата пара.

Беше си избрал за партньор един Гюко, известен по кариерите като “Мотовилката” – може би защото се мотаеше, куцаше и също като баща ни дрънкаше врели некипели за голямата пара. Докато Мотовилката изречеше две думи, два часа размахваше ръце, за да улови изречението си във въздуха. След като изкажеше нещо, целият лъсваше в пот, с изкривени устни. Може би затова не се беше оженил и носеше в срамежливо вързопче изцапаните си дрехи на мама.

Ние, клечките, го мразехме за това. Цял живот мама беше засипана в мръсни потници, панталони и разни други парцали – когато не беше на работа, стоеше над коритото и ни се струваше, че е обикнала нащърбените му дъски като свое четвърто дете. Пък беше хубава жена, дори потънала в мръсната пяна. И Гюко беше разбрал това. Седеше в лещака на сянка и я гледаше. Често донасяше от магазина сапун и прах за пране. Братята ми пропълзяваха на четири крака, открадваха всичко, което Гюковите ръце бяха докосвали – сапун, прах – след това най-тържествено изхвърляхме откраднатото в едно дере. За няколко месеца дъното на дерето побеля от сапун, ала Мотовилката не преставаше да мъкне разни неща на мама, вперил късогледи очи в нейните. Мама мълчаливо вземаше пакетчето от ръцете му.

Колко голяма пара бе докопал баща ни за всичките години в каменната кариера можеше да се разбере по къщата ни. Най-отдолу имаше ред камъни, които заедно с Гюко бяха дотъркаляли от кариерата, след тях като бисери светеха тухли четворки, а после се нижеха единични тухли, недобре очегъртани от мазилката – Гюко ги беше домъкнал отнякъде. Нямахме плоча на тавана, а гредоред, внушителни каменни късове от най-скъп мрамор спираха дъжда.

Стените на къщурката приличаха на юрган, съшит от парцали, тухлите бяха изгълтали толкова миризма на запръжка, че изглеждаха апетитни и вкусни. “Гледайте какъв дворец, имаме, клечки! Тц, тц! – казваше баща ни. – Гледайте каква природа! Въздух като ракия! Хората пари дават за такава природа.” Според мен това не беше никаква природа, а гол баир от камък. След години кариерата щеше да го изяде и да го продаде на хората с големите джобове.

Нашата къща беше не тристайната съборетина, ами кариерата – там, между трошачката и сондите пораснахме. “Мойте клечки! – показваше ни баща ни. – Вижте ги, бе! Как съм набол тия диви круши в земята, няма да ми е жал да си отида. Те ще бодат небето. А, Недке?” Майка ни тогава забравяше коритото и се усмихваше. Сините вълни в очите й ни заливаха и тогава най-страхотно искахме татко и Гюко да се доберат най-после до голямата пара, и да видим мама облечена в онова кожено палто. Тя се усмихваше и отново казваше, но много тихо, че не е редно да ни изгният костите върху тия голи камъни.

Баща ни и Гюко започнаха да изчукват катастрофирали коли. Снабдиха се с горелка, оксижен и така замириса на коли у нас, че баща ни си обгори гърба и ръцете, и го откараха с линейка в Пернишката болница. Гюко с куция си крак въртеше бизнеса сам, виждахме го гол до кръста, лъснал в пот и грес около някоя таратайка. Проклетата му Мотовилка донесе една вечер на мама палто. Не беше кожено, а най-обикновено, от плат. Сиви и сини нишки така изтъкани, че очите те засърбяват от яд.

Да беше му показала мама гърба си, а той, както бе вързан в думите, да даде веднага кръгом към вратата. Но мама не обърна гръб и Гюко с куция си крак приближи, и вдигна палтото до нея. Заедно със закачалката го допря до раменете й. Когато пръстите му ги докоснаха за една секунда, братята ми скочиха от столовете.

Ако не бяха трепнали така хубаво миглите на мама край тези къси и грозни пръсти, ние, клечките, щяхме да изпратим палтото в бялото дере. Ала мама изведнъж ни забрави – нас, клечките, и коритото. Мама се усмихна. Синята вода от очите й този път тръгна към Гюко. Той отвори уста да каже нещо, захвана да се мъчи. “Н… Недке!” – измънка той. “Няма да го взема, Георги” – прошепна тя. За пръв път я чувахме да шепти и за първи път чувахме някой да нарече мотовилката Георги.

Ах, голяма пара, къде си! Най-коженото палто да купим на мама, а на онова, подареното, всичките нишки да изядем. Ела, голяма пара, че закъснееш ли, после не ни трябваш и направо в дерето при сапуна те хвърляме. От този ден намразихме гардероба. Майка прибра палтото в него. Никога не я видяхме да го облече, но я издебвахме седнала пред отворения гардероб, мълчи, гледа вътре.

*** *** ***

- Боички, къде сте, Боички? – вървя по пътя към нашата стара къщурка. Тук тревата ме познава, помни детството, братята ми. – Боички! – това е баща ми. “Боички” казва на моите синове – чернокоси, чернооки, още по-далеч подновили неговата щура, разпасана боя. Пред очите ми се мярка ъгълче от детска риза.
- Мама идва! – изведнъж кряска големият ми син.
- Какво носиш в големия пакет, за ядене ли е? Виж, виж – слънцето е по-бледо от баба. Дядо ни каза, че тя е по-хубава – значи е вярно.

Ще покажа на хлапетата едно кожено палто – то не е скъпо. Но си представям как моята Недка ще го опипа невярващо, а аз полека ще го сложа върху раменете й. То коженото, ще грее, както тогава в думите на тате. И ще се радва мама, и всички от моята кръв.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • Руми Райк // 9 яну, 2009 //

    Една чудесна и дълбока проза, запазен знак на Здравка Евтимова. Поздравления за талантливата авторка, също и за подбора на мотото от Любо Русанов : “И ще се радва мама, и всички от моята кръв.”

  • Ljastoviza // 9 яну, 2009 //

    Прекрасна творба на Здравка Евтимова! Много се радвам да срещна авторката тук :-)

  • ела бела // 28 юни, 2009 //

    Ако трябва да се говори за съвременна българска проза, висока проза, то това е творчеството на Здравка Евтимова. Рядко силно въздействие, което жадувам, но не получавам, докато чета книгите на натрапени имена на съвременни творци.

  • radosveta kondova // 30 сеп, 2012 //

    Да е жива и здрава авторката

Коментирай