Из “Кратка проза от Мексико”
Виолета Бончева
Снимка: Sherlock77 (James)
Домениканците, които бяха превзели сцената на дискотека Тропикана, сякаш бяха сътворени от трепета, който винаги се носи над Атлантика, от гъстата шоколадова боя на сладък кейк и от музика. Тя избиваше от всичките им фибри и ритмичният степ, с който си акомпанираха, сигурно идваше от грохота на разни природни стихии.
Салцата чупеше кръшни талии, извиваше тънки глезени, разпъваше масурите на канелените гриви. Паркетните тигри имаха предимство пред младите дами и си ги сменяха – направо си ги подаваха на дансинга – почти ги прехвърляха или по-скоро пантерите стремглаво връхлитаха в кавалерския пръстен.
Нощни капки се събираха по миглите и като безгрежни зрънца на темперамента се апликираха по разголените гърди.
Може би бяха Франсис и Раул – или може би Елвира и Даниел – Бог знае – потънах заедно в разширените си зеници в движенията на техния танц -–най-елегантния и невиждан до сега, можеше да се каже – огледалния образ на салцата. Това си беше пак салца, разбира се, само че още по и още по…
Времето летеше, но нищо не свършваше – дори не се доближаваше до свършването. Точно в дванайсет, всички мучачос от обслужващия персонал на Тропикана се качиха на бар-плота и изтанцуваха живота си – така, както само те могат. Пред очите ми останаха да се вият кръговете, които останаха след сантименталните извивки на тънките им талии и подвижни ханшове. И ударите на сърцата им…
Сега си мисля, че горните изречения, пропити с еротика, биха могли да послужат за начало на някакъв красив роман… Или за край.
0 Kоментари за сега ↓
Още никой не е коментирал. Бъди първият!
Коментирай