Public Republic Art Studio

Миглена Николчина: “Изкуството те изяжда както богомолката – партньора си”

3 януари, 2009 от · 14 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Едвин Сугарев с Миглена Николчина

Miglena Nikolchina
На снимката: Миглена Николчина

Щастлив или тъжен се чувства един поет, издал своето „избрано“? И като финален акорд ли звучи то, или като стъпало, от което се продължава нататък – може би в посоката на включените тук нови цикли, които могат да се окажат скелети за бъдещи стихосбирки?

Това не е избрано, а книга в процес. От най-ранните ми кумири в поезията дълбока следа са ми оставили две концепции за правене на поетическа книга. От една страна, Уитман, който – така си спомням да се казваше в предговора към българското издание от онези времена – цял живот дописва „Стръкчета трева” като една-единствена книга. От друга страна, българското издание на Лорка, в което различните му книги – „Цигански романси”, „Канте хондо” и пр. – са представени като различаващи се тематично и стилистично раздели, които все пак са отломъци от ясно доловимо цяло.

До този момент предишните ми книги не задаваха бъдещото цяло. С прибавянето на „Лирически абекти”, „Отсамни елегии” и финалното стихотворение „Звездите на Тоскана”, което е първото от още неоформен цикъл, това цяло, поне за мене, е вече зададено, макар и далече от завършване.

При това добавянето винаги налага преструктуриране на предходните части. Предстои ми, например, да обособя мелическите преработки на изгубения амазонски епос, като добавя нови към вече публикуваните и „разсекретя” някои включени в „Градът на амазонките” работи, които за момента се представят за нещо друго.

Не вярвам в простото събиране или избиране на стихове. Имам работи в рими, които не съм включила, а и повечето въобще не съм показвала, защото не са се още „сговорили”.

На премиерата на „Градът на амазонките” ти спомена, че при опитите да изразиш своето конкретно „аз” в поетична форма са се раждали само скучни стихове – а интересните са се появявали тогава, когато са изразявали други, чужди идентичности. Доколко е важно за един поет да бъде чувствителен към другия, да се вживее в неговата роля, или може би да бъде множествен, да разпилее и да забрави изцяло себе си? За „азът е някой друг” ли става дума – или за духа, който налага маски и играе различни роли в една драма, режисирана от самия него?

Да, могат да се нарекат маски – чрез тях мога да пиша, иначе – не. Сега мога да ти кажа по-точно защо не публикувам „римите” (както си ги наричам) – не знам още кой точно ги пише. Ето ти един пример:

СТИХИИ

Да имах крепката душа на саламандър
спокойно бих вървяла през света.
Бих крачила сред пламъци-дървета
като през най-прохладната градина,
където бликат сини водоскоци,
и като ручей бих подсвирквала с уста.

Да бях на въздуха дете, да имах
и аз късмет да се разлистя
с дъха на елф сред тичинки родена,
спокойно щях по пладне да трептя
с ветреца през треви раззеленени
и нямаше да ме докосва нищо.

И във водата същества живеят, зная,
че с глас на птица тя ромоли под върбите.
Край тях се свеждам и душа пенлива искам –
от бързей в бързей да прелитам.
Но кой под корените стене, кой сънува,
кой мирис тъй дълбок, упойващ има?

О, винаги земята кръв бълнува.

Някои неща в това стихотворение повтарят характерното за амазонския епос движение към кръвта, пръстта, страстно-страдащото, сънуването, може би подземното и смъртта. Но образността е средновековна и има сложновато преплетени рими, които не са иронични, за разлика от спорадичното римуване в „Градът на амазонките” (ще кажа в своя защита, че в българския фолклор римите по принцип целят комичен ефект: „Кацнал бръмбар на трънка, па започнал да дрънка”).

Та не знам кой е този, дето жали по крепката душа на саламандър, въобще по съществата, които са си на мястото в стихиите – чакам да ми се обади. Но не съм „аз”. Накратко казано, макар и да става дума за стихове, пиша като романистка, през фикционални персони.

Доколкото имам съкровена дълбочина, тя ми се явява непроницаема, като черна кутия, неразбиваем диамант. Тя отказва да пише, съпротивлява се на езика. Така, парадоксално, „неизповедните” форми на критиката и теорията ги усещам като по-„мои”.

А всекидневното ми аз е наистина скучно (не когато седя с приятелите си на маса, надявам се, но със сигурност, когато се опитвам да пиша стихове от негово име) – то е патерицата, чрез която се справям битово.

„И нека словото дълбоко не виним/ ако с подреждане душите ни изяжда” – казваш ти в „Скръб по Далчев/Хьолдерлин”; твоята дефиниция за Хьолдерлин се изразява от стиха „Бе скръб по Хьолдерлин, палача на душата си”. Поетът винаги ли е палач на душата си – и каква е цената за неговата власт над думите?

Това беше повратно стихотворение за мене. Знаеш историята за бика на Фаларис – излят от мед уред за мъчение, в който тиранинът затварял жертвите си и който правел така, че стоновете им да звучат като прекрасна музика.

Има я тази – да я наречем по Ницше – дионисиева концепция за творчеството като изискващо „страдание и страст, първично цяло”, изискващо вакханско разкъсване, ужас. Изкуството те изяжда като богомолката – партньора си. В „Скръб по Далчев/Хьолдерлин” се заявява желание или може би смирение да се поеме по другия път – там полагам писането си под знака на Персей, призовавам го да ми заеме щита си, за да мога да виждам страшното, без да загина.

По принцип вярвам, че човешката цивилизация трябва да намери път отвъд скрепяващата социума логика на жертвата. Трябва да има и друг път за човешкото, път отвъд страха ни, че сме жертвените животни на световната хармония.

Tatiana Lolova na premierata
На снимката: Татяна Лолова на премиерата на „Градът на амазонките”

Една от важните точки в твоята инструкция за четене на тази книга беше да се чете последователно – очевидно с идеята читателят да долови напрежението на едно все по-дълбоко проникване в мистериите на словото – или просто хода и логиката на сменящите се идеи и гласове. По каква плоскост се движи той при този прочит – по хълм или по склон? Или просто се промъква през силно пресечена местност?

За мене тази книга е последователност, многогласие и синхронност, но не е ли това по принцип така? Тя тръгва отвисоко – после слиза… слиза… лелеяната мощ на колективния „симфоничен” глас най-напред се разроява, после се разпада… още повече се разпада… а после търси път към една по-трезва светлина.

В това виждам и политическа притча – от утопичната заедност на 80те към фрагментацията и десублиматоарната бруталност на прехода (имам пред вид употребите на езика в поезията от този период, голям период за българската поезия, удавен от масмедиите в грозно мазохистко хленчене и еротизирана очарованост от мутренското).

След това пак към надеждата, към Персеевия щит, към силата на духа, но по различен начин. Дантевата (Данте не случайно се появява на финала), по същество християнска парадигма за ходенето по мъките, за да се стигне до светлината, е дълбоко залегнала в нас.

Но може да се каже и по-простичко: не вярвам тази книга да може да бъде разбрана от отварянето напосоки тук и там. Всъщност мисля, че това се отнася за всеки поетически свят. За жалост ние често сме мързеливи читатели, особено днес.

Често споменават името ти във връзка с феминизма – амазонките от заглавието и многото женски фигури в книгата като че ли потвърждават тази идентификация. Каква е ролята на специфично женската чувствителност в поезията ти – и съществува ли иронична дистанция между теб и разиграваните в стиховете ти женски образи? И апропо – само смъртта ли е мъж?

Е, нали според Хегел женствеността е „вечната ирония на общността”? Всъщност амазонките са, наред с другото, една от многото явни или не дотам явни препратки към Габе и Багряна. Една от тайните ми радости беше, че книгата се появява сто години след „Теменуги”, първата българска женска лирическа книга.

Дори цвета на корицата – без моя намеса – Капка Кънева го извади такъв един лилавеещ. От друга страна, амазонското бележи тук един изгубен свят и така става едно от измеренията на утопичното в тази книга. Утопичното, съществуващото-без-да-има-място, винаги ме е интересувало. Но не си прав за мъжете – повечето от любовните ми стихотворения разиграват в една или друга степен и двете страни, те са всъщност диалози, дуети.

Пък и от Орфей и Катул до голия мъж в хотелската стаичка и без време затрилия се рейнджър – деструктивно или като вестители на спасението, но и просто като човеци, не може да се каже, че липсват мъже.

Поне според мен емблематични за твоя почерк ще си останат асимволиите, разбирани като „откази” и недостатъчности на езика, като травми в символичното и емблематичното – при това съвсем не само в едноименната стихосбирка. Успя ли да построиш докрай обратната си кула – и да се удържиш сред вавилонското разнищване на езиците?

Това обръщане на граденето наопаки мисля, че го приключих. То дойде от прекомерното усилие да се лети, да се бяга от земното. Тялото е много силно, докато сме млади, затова искаме да го сритаме, да се изстреляме от него, да катапултираме в някакво друго измерение. Безкрайното, звездното, антигравитационното ме дърпаше, докато в един момент като обърнат до последна степен лък се изметна в обратна посока.

Политически преживяхме нещо подобно – прекомерните идеализации ни запокитиха на дъното (може би е време да си спомним, че отчаянието е смъртен грях).

Нямаше как да се случи това, ако не като криза на изказа. Като асимволия. Сега обаче ме влече неказаното в самата точност на казването, мистичното съвпадане знак по знак на казаното и неказаното. Като у Гъртруд Стайн: Розата е роза е роза е роза… Затова на някои стихотворение като „Звездите на Тоскана” би могло да се види като тавтологично. Мистерията е в това в самата тавтология да се положи един неизразим срез. Казаното е казано.

Стихосбирките ти са изключително единни, но и драстично различни една от друга. Острото чувство за абсурд в последните ти стихове от циклите „Преход. Лирически абекти“ и „Отсамни елегии”, това рязко персонализиране на “отсамността” е една от изненадите в тази книга. Ще следваш ли и за в бъдеще тази посока или ще се върнеш към предишната, далеч по-интуитивната и наситена с нюанси поетика?

„Лирическите абекти” ми се виждат приключени, за разлика от „Отсамните елегии”, макар че всеки от разделите всъщност продължава да нараства и да се променя, затова хронологичният им аспект е относителен.

Заедно с това светът, който наричаш „по-интуитивна и наситена с нюанси поетика”, наистина отново ме зове. Иска ми се да се върна към тези пространства, но по-кротко, по-трезво, по-смирено, от позицията на крайността. Не знам дали новото ми писане ще е по-добро, но със сигурност ще е различно.

Как би определила – като автор на „Кратки разкази за любовта и писането” – еротиката на логоса? Какво усещаш, правейки любов със словото – и кой кого обладава?

На всички ни се ще да сме субекти – в любовта и писането. Ама не става, не и в поезията (за любовта да кажат тези, които я познават по-добре от мене). Словото ни навестява, то снизхожда до нас. Древните поети са знаели това, затова са призовавали Богинята.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

14 Kоментара за сега ↓

  • Kaloyan Slavov // 3 яну, 2009 //

    Zashto otdolu pishe:

    “Всички снимки и материали на сайта Public Republic са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с нашата редакция, ако желаете да ползвате нашите статии. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите.
    За повече информация: Авторски права – защита и санкции.
    Благодарим предварително!”

    Sled kato statiata e publikuvana veche niakolko puti?

  • Editor // 3 яну, 2009 //

    Здравейте, Kaloyan Slavov! Дадена статия може да бъде публикувани и повече от няколко пъти. Важното е това да става със знанието и съгласието на носителя на авторските права (често това е самият автор, в други случаи — дадено издателство или редакция). При горния текст имаме изричното съгласие на автора и интервюираната.

    Между другото — почти всички интервюта в Public Republic са ексклузивни и са публикувани само при нас.

  • nezvan // 5 яну, 2009 //

    В това интервю се хващам за няколко изявления на авторката: “макар и да става дума за стихове, пиша като романистка, през фикционални персони”. И още: “парадоксално, „неизповедните” форми на критиката и теорията ги усещам като по-„мои”. Ами да – защо чак толкова настоява да прави поезия, наред с критиката и теорията, когато тя бе тъй добра в белетристиката! Преди време силно ме впечатли една книга на Миглена Николчина – сборникът й с разкази “Билет за Вега” (Пловдив, 1990 г.). Заради този “билет” в прозата продължих да следя – с угасващ интерес – стихосбирките й, концептуалната й поезия (доколкото е теоретически мотивирана), научните й книги. Действително, с “Асимволия” (София, 1995 г.) Миглена Николчина беляза неизличимо българската поезия през 90-те годни на ХХ век, въвеждайки в поетическия дискурс концепти от нашумялата по онова време флософия на Юлия Кръстева. Асимволията тогава, в български условия, се превърна в термин парола за женска поезия. Но… Междужанровите преходи и хибриди, характерни за периода на “постмодернизма” у нас, се превърнаха, според мен, в драма за тази авторка. (И много повече – за други автор(к)и.) Дори самоироничните “Кратки разкази за любовта и писането” (София, 1998 г.) не можаха да изведат Миглена Николчина на “брега на Афродита” в лириката (за да се изразя в подобаващ стил). Това е поезия, която се търси, сама себе си, но като че ли не се намира. И за да допълня един съществен пропуск в иначе твърде дългите въпроси на Едвин Сугарев, ще попитам следното: Защо тази талантлива авторка не дръзне отново в прозата, в благатия жанр на множествената идентичност, в очевидно съответстващия й модус на неизповедността? Пожелавам на Миглена Николчина “Билет за Вега” да не остане one-way ticket to the moon…

  • nikolai atanasov // 7 яну, 2009 //

    Потребител Nezvan е пропуснал да опише “”брега на Афродита” в лириката”, сиреч да се аргументира в детайли как така поезията на Миглена Николчина “не извежда” дотам.

    Зад подобни поетизми обикновено стоят претенциите, че поезията е поезия, когато отговаря на изискванията на практическата критика от Арнолд и Елиът насам. Подобни схващания са симптоматични за състоянието на литературното ни поле, в което модернистки и някои постструктуралистки схващания се проповядват като теологически истини. Противоречиво, нали? Аз лично не вярвам, че литературата трябва да замести религията /Арнолд/, още по-малко че може да бъде “незаинтересована” и да утвърждава трансисторически критерии за писане.

    Критическите проекти на Арнолд и на Елиът отдавна са компрометирани и намекът на Nezvan към някакви универсални стойности е най-малкото анахроничен. Предпочитам открита феминистка идеология в поезията пред прикрит универсализъм, който минава за политически “незаинтересован”.

    И още един симптом – авторът на негативната критика е анонимен.

  • nezvan // 8 яну, 2009 //

    nikolai atanasov, чак толкова стръвен укор не заслужавам! Бога ми – далеч съм от греховете, които ми приписвате: проповядване на телеологически истини, на литературата като религия, на практическа критика, на трансисторически критерии за писане и т.н. Начетено момче сте, вижда се по термините и становищата, които застъпвате, и затова трябва да знаете, че анахроничното не е респективно компрометирано и че във виртуалната среда анонимността/кодифицираната идентичност е адекватно поведение; че всичко това не е въпрос на етика. Впрочем не възразявам на феминистката идеология в поезията, а на прекалено многото идеология в поезията. Пак казвам – липсва ми липсващата като настоящ белетрист Миглена Николчина. Но това е само едно частно читателско настроение, което може да се компенсира с “Missing You” на Chris de Burgh…

  • nikolai atanasov // 8 яну, 2009 //

    та как изглежда “брегът на Афродита” в лириката?… пак пропуснахте да поясните…

  • nezvan // 8 яну, 2009 //

    За да Ви кажа “как изглежда” БРЕГЪТ НА АФРОДИТА В ЛИРИКАТА, трябва просто да Ви дам някакъв пример, да Ви “покажа” как изглежда. Принуждавате ме… Въпросът Ви не предполага обяснение поради опасността да се изпадне в предписателност, което е анахронично, съгласихме се. Затова трябва пример. Но кой… Хем да има феминизъм, хем да няма идеологизъм, хем да е обвито в пяната на Афродита, хем да не е словесен афродизиак… Трудна работа. Ако спомена име на автор(ка), ще бъде нелюбезно като съпоставка. Ако се откажа, Вие пак ще речете, че бягам от отговорност. Затова ще си послужа с инициали – поезията на Н.Р. е добър пример.

  • nikolai atanasov // 8 яну, 2009 //

    вижте, моята претенция е, че изказванията ви са ангажирани с конкретна идеология на конкретни теоритици, а не почива на някакви “универсални стойности”, обобщени в замахващото “брега на Афродита”. Затова се опитвам да ви доведа до признанието откъде тръгват убежденията ви. Трябва да изредите критериите си, да посочите първите литератори, които са посочили тези критерии преди вас, и едва тогава можете да твърдите, че според въпросните критерии поезията на Николчина “не достига брега на Афродита”.
    Моят проблем е, че намеквате за някакви универсални, трансцендентни стойности в писането на поезия – а такива няма – те всички са измислени от конкретни исторически личности преди вас. В този смисъл поезията се обговаря през тях и не може да бъде универсално несполучлива, ако не посреща очакванията на някои от тях.
    Та кои са историческите фигури, на които позовавате упреците си към поезията на Миглена Николчина? И кога най-сетне ще се представите… сигурен съм че съм срещал името ви в пресата.

  • nezvan // 9 яну, 2009 //

    1. Благодаря на nikolai atanasov за проявения интерес да дискутира с nezvan. Но – да не отегчаваме повече аудиторията на сайта с нещо, което заприличва на открити имейли.
    2. nezvan не е публикувал под това “име”=псевдоним в пресата, а под собственото си. Може би разпознавате стил на изразяване, начин на мислене и т.н. на някого, които не споделяте и затова не Ви оставят равнодушен.
    3. Автор като Миглена Николчина няма нужда от защитник, пък бил той и толкова амбициозен като Вас. Тя е достатъчно талантлив автор, чието творческо достойнство едва ли бива застрашено от една критика като тази.
    4. Не намирам за нужно на този форум да аргументирам убежденията си чрез критерии, “измислени от конкретни исторически личности” преди мен. Не сме в 65-та аудитория на СУ, за да доказваме знанията си, а сме в “Public Republic”, където можем да признаваме предпочитанията си.
    5. Време е да кажа: “The Show Must Go On” (по Freddie Mercury).

  • zvana nezvanova // 9 яну, 2009 //

    Добре поспорихте, момчета – но не бива да допускате, че “Public Republic” е литературно обиталище, в което народонаселенето, ако и в частност да не е помирисвало 65-та аудитория, не разпознава стилове на изразяване, не успява да разкодира инициали и пр. конспиративни мерки… Защото, дали ще е Н. Р., примерно или Над. Рад., нелюбезната съпоставка, която притесняваше единия от вас, фактически е на лице… Впрочем, защо пък да е нелюбезна?
    Много сте симпатични, в интерес на истината…

  • nezvan // 10 яну, 2009 //

    Хайде сега, и zvana nezvanova се появи! Аз zvan nedozvan, клан-недоклан ли да се прекръстя? Впрочем nezvan не е момче, ама никак. Как подлъгва граматическият род… Тук се налага да призная: nezvan се съгласува само с avtor, а той може да е тя. Поздрави на nikolai atanasov!

  • ела бела // 14 авг, 2009 //

    Голем кеф, може ли пак! Спорът ми хареса, но не направи поезията на Миглена Николчина по-четивна, за съжаление. Както и всичко, написано от нея (изконсумирано от скромната ми особа с търпение и благоприлично отношение). Разбира се, лично мнение/усещане (все още се преборвам със “Смисъл и майцеубийсто”).
    Но звана, незван и ники атанасов – о, йе – да бъде съспенс!

  • nikolai atanasov // 19 авг, 2009 //

    “пяната на Афродита” всъщност са тропите и фигурите – средствата за доставяне на удоволствие. Със същите тези средства мъжката субективност е наложила тиранията си в литературата през вековете. Отказът от употребата им аз разчитам като радикален авторски жест и форма на протест. И Миглена Николчина и Амелия Личева са доказали, че умеят да пишат като класиците, но не желаят да го правят, защото гласовете на изцяло мъжкия български канон (според приемните изпити в университетите) не са техни гласове.
    Това е положението, трудно ми е да говоря за българския канон, без да се ядосвам. На всичкото отгоре се появяват господа, които да ми кажат, че протестът не е обвит в “пяната на Афродита”. Сефте.

  • Васил Горанов // 21 ное, 2009 //

    Много съдържателно и обогатяващо интервю, благодаря на Миглена и на Едвин.

Коментирай